Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (1)

1

Уличните лампи в Стратънбърг все още светеха, защото не се бе съмнало, но паркингът пред прогимназията жужеше оживено. Сто седемдесет и петте осмокласници пристигаха със семейни автомобили и микробуси, карани от сънени родители, които изгаряха от нетърпение да се отърват от децата си за няколко дни. Хлапетата почти не бяха мигнали. До късно през нощта стягаха багажа си, въртяха се под завивките, скочиха от леглата си призори, за да се изкъпят и да напъхат по още нещо в саковете си, после събудиха родителите си и излапаха набързо закуската си. Бяха развълнувани като петгодишни хлапета, които чакат Дядо Коледа. В шест сутринта, както им беше поръчано, всички едновременно се изсипаха в училището, където ги посрещна страхотна гледка — четири еднакви дълги и лъскави туристически автобуса, подредени в редица, с включени фарове, които блестяха в мрака, и с бръмчащи дизелови двигатели.

Учебната екскурзия на осмокласниците! Шест часа с автобус до Вашингтон, три дни и половина разглеждане на забележителностите и четири нощи, пълни с пакости в многоетажния хотел. За това учениците се бяха трудили осем месеца — продаваха понички в събота сутрин, измиха хиляди автомобили, почистваха крайпътни канавки, връщаха алуминиеви консерви в пунктовете за вторични суровини, помагаха на търговците в центъра на града, които ежегодно им даряваха средства, по Коледа продаваха по домовете плодови сладкиши, организираха търгове за използвано спортно оборудване, провеждаха състезания по сладкарство, колоездене и четене — с две думи, участваха въодушевено във всяка що-годе доходоносна дейност, одобрена от организационния комитет. Всички приходи отиваха в една и съща сметка. Целта беше десет хиляди долара — сума, която със сигурност нямаше да е достатъчна за покриване на всички разходи по екскурзията, но щеше да гарантира провеждането й. Те успяха да съберат близо дванайсет хиляди и всеки трябваше да доплати само по сто двайсет и пет долара.

Малко бяха учениците, които не можеха да си позволят тази сума, но в училището съществуваше стара традиция да се подсигури присъствието на всички деца. Така че осмокласниците до един заминаваха за Вашингтон заедно с десет учители и осем родители.

Теодор Буун беше на седмото небе от радост, че майка му не е сред доброволците за пътуването. Бяха обсъдили въпроса на вечеря. Баща му се оттегли рано с обичайното твърдение, че го чака много работа. Отначало майка му пожела да го придружи, но скоро разбра, че не й е възможно. Тео провери графика й в кантората и се осведоми, че тя ще има дела в съда, докато той се забавлява във Вашингтон.

На път за училището Тео седеше на предната седалка и галеше по главата кучето си Джъдж, изтегнало се наполовина върху таблото, наполовина в скута му. Обикновено Джъдж седеше където си поиска и никой от семейството не му се караше.

— Вълнуваш ли се? — попита господин Буун.

На него се падна задължението да откара сина си, защото госпожа Буун се беше върнала в леглото да поспи още един час.

— Ами да — отговори Тео, мъчейки се да прикрие въодушевлението си. — Лошото е, че ще пътуваме много дълго.

— Ще заспите още преди да излезете от града. Обсъдихме правилата, нали? Имаш ли въпроси?

— Вече толкова пъти говорихме — отвърна Тео с лека досада.

Родителите му бяха малко по-възрастни от обичайното, а той беше единственото им дете, затова понякога се държаха прекалено закрилнически. Едно от малкото неща, които дразнеха Тео, беше сериозното им отношение към правилата. Независимо кой ги е създал, всички правила задължително се спазваха. Тео подозираше, че се държат така, защото са адвокати.

— Знам, знам — отвърна баща му. — Просто спазвай правилата, слушай учителите и не прави глупости. Помниш ли какво стана преди две години?

Че как би могъл Тео или който и да е негов съученик да забрави какво се бе случило преди две години? Двама глупаци от горните класове — Джимбо Нанс и Дък Дефо — пуснали пълни с вода балони от коридора на петия етаж на хотела във фоайето долу. Никой не пострадал, но няколко човека здравата се намокрили и здравата се ядосали. Някой изпортил виновниците и родителите им трябвало да шофират шест часа посред нощ, за да си ги приберат, и после шест часа обратно до Стратънбърг. Джимбо бе казал, че пътят е адски дълъг. Двамата бяха отстранени от занятия за една седмица, а училището трябваше да търси друг хотел за екскурзията на следващия випуск. Случката се беше превърнала в градска легенда и се използваше за назидание пред Тео и всеки друг осмокласник, запътил се към Вашингтон.

Най-сетне паркираха. Тео се сбогува с Джъдж и му нареди да остане на предната седалка. Господин Буун отвори задната врата и извади багажа на Тео — сакът не трябваше да тежи повече от десет килограма. Ако се окажеше по-тежък, нямаше да бъде натоварен на автобуса (едно от важните правила!), а притежателят му щеше да прекара екскурзията без четка за зъби и дрехи за преобличане. Това изобщо не притесняваше Тео. Той беше изкарал цяла седмица на скаутски лагер в гората със съвсем оскъдна екипировка.

Господин Маунт стоеше до автобуса с кантарче и претегляше багажа. Беше усмихнат и развълнуван не по-малко от учениците. Сакът на Тео тежеше осем килограма и осемстотин грама. Раницата му беше много по-лека от позволените пет килограма, така че нямаше проблеми. Господин Маунт провери дали сакът му има етикет и му каза да се качва в автобуса.

Тео се ръкува с господин Буун, промърмори „довиждане“ и за миг застина ужасен, да не би баща му да се опита да го прегърне или да направи някоя друга ужасия, но въздъхна облекчено, когато той каза:

— Приятно прекарване. Обаждай се на майка си.

Тео скочи в автобуса.

Момичетата се сбогуваха с майките си с многобройни прегръдки и циврене, все едно заминаваха на война, от която можеше и да не се завърнат. Но при мъжките автобуси коравите момчета се стягаха и гледаха възможно най-бързо и без почти никакъв физически контакт да се откопчат от родителите си.

Когато слънцето изгря, паркингът постепенно започна да се изпразва. Точно в седем часа автобусите потеглиха от училището. Беше четвъртък. Големият ден най-сетне беше настъпил и учениците бяха шумни и буйни. Тео щеше да дели седалката с Чейс Уипъл, негов близък приятел, когото наричаха Смахнатия учен. За да не допуснат децата да се изгубят и да се лутат по опасните улици на Вашингтон, учителите ги бяха разпределили по двойки. През следващите четири дни Тео и Чейс щяха да бъдат неотлъчно заедно, като всеки от двамата трябваше постоянно да знае къде се намира другият. Сделката не беше особено изгодна за Тео, защото Чейс често се запиляваше незнайно къде дори в училището им. Нямаше да е лесно да го държи под око. Двамата щяха да спят в една стая с Уди Ламбърт и Арън Найкуист.

Автобусите поеха по тихите улици, а момчетата развълнувано си бъбреха. Още никой не беше фраснал друг с юмрук или издърпал нечия шапка. Бяха ги заплашили с наказания за лошо поведение и господин Маунт ги наблюдаваше. А после някой зад Тео пръдна, при това доста шумно. Това действие се оказа заразително и още преди да излязат от Стратънбърг на Тео му се искаше да е при Ейприл Финмор в предния автобус.

Господин Маунт открехна един прозорец. Накрая нещата се успокоиха. Трийсет минути след началото на пътуването момчетата или дремеха, или бяха увлечени във видеоигри.