Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (4)

4

В девет часа в петък сутринта четирите автобуса от Стратънбърг спряха до източния вход на института „Смитсониън“ и всички осмокласници се изсипаха от тях. „Смитсониън“ бе най-големият музей в света — можеше да прекараш цяла седмица там и пак да не видиш всичко. Докато подготвяше този ден, господин Маунт обясни на випуска, че „Смитсониън“ всъщност се състои от деветнайсет отделни музея и една зоологическа градина, а също от няколко колекции и галерии, като единайсет от деветнайсетте са разположени покрай Националната алея. Там се помещаваха около 138 милиона експоната — всичко, което човек можеше да си представи — затова наричаха „Смитсониън“ тавана на нацията. Всяка година го посещаваха трийсет милиона души.

Разделиха се на групи. Тео и още четиресет ученици се запътиха към Националния музей на Космоса. Прекараха там два часа, после се прегрупираха и се отправиха към Националния музей на американската история.

В два и половина Тео получи есемес от Айк, който гласеше: В града съм, каня се да проверя метрото. На Тео му беше омръзнало да обикаля залите и му се искаше да се измъкне, за да свърши малко детективска работа с Айк. В пет следобед имаше чувството, че е видял поне сто милиона експоната, и се нуждаеше от почивка. Качиха се на автобусите и се върнаха в хотела за вечеря.

В шест и четиридесет и пет, докато Тео си почиваше в стаята и гледаше телевизия, получи още един есемес от Айк: Във фоайето съм. Можеш ли да слезеш!

Тео отговори: Разбира се. Каза на Чейс, Уди и Арън, че чичо му се е отбил в хотела и ще отиде да го види. След броени минути вече беше във фоайето, но не забеляза там Айк. Накрая един човек, седнал на бара, му помаха, и Тео осъзна, че това е чичо му. Тъмен костюм, кафяви кожени обувки, бяла риза без вратовръзка и някаква барета, която скриваше бялата му коса. Дългата конска опашка беше пъхната под яката му. Тео никога нямаше да го познае.

Айк пиеше кафе и се усмихваше на любимия си племенник.

— Е, покорихте ли столицата?

Тео въздъхна тежко, сякаш беше на края на силите си, и каза:

— Тази вечер ще гледаме документален филм в „Нюзеум“. Утре ще се качим на върха на обелиска, после ще посетим военните мемориали. В неделя ще бъдем в Капитолия, Белия дом и Мемориала на Джеферсън, а в понеделник мисля, че ще бъда готов да се прибера у дома.

— Ама се забавляваш, нали?

— Естествено, много. В театър „Форд“ беше адски готино. В Мемориала на Линкълн също. Засече ли някъде Пийт Дъфи?

— Ще посетите ли Мемориала на загиналите във Виетнамската война?

— Да, в програмата е.

— Е, когато отидете, потърси името на Джоел Фърнис. Отраснахме заедно и завършихме гимназия по едно и също време. Той беше първият от окръг Стратън, който загина във Виетнам през шейсет и пета година. Има още четирима, имената им са върху паметника пред съдебната ни палата. Сигурно си ги виждал.

— Да, непрекъснато ги виждам. Учихме за тази война, но, да ти призная, изобщо не я разбирам.

— Аз също. Беше национална трагедия. — Айк отпи от кафето си и за миг зарея поглед надалече.

— Видя ли Пийт Дъфи? — отново попита Тео.

— О, да — сепна се Айк и се озърна, да не би да ги чува който не трябва.

В радиус от десетина метра нямаше никого. Тео огледа просторното фоайе и мерна господин Маунт в другия край.

— Дебнех на станция „Джудишъри скуеър“ — продължи Айк, — на две спирки преди „Метро Сентър“, където сте се качили вчера. Не видях никой с позната външност. Влакът пристигна в четири и четиридесет и пет. Осем вагона. Качих се в третия, огледах се максимално бързо, но не забелязах никого. На станция „Метро Сентър“ се преместих в четвъртия вагон. Никой. На станция „Фарагът Норт“ се преместих в петия вагон и… бинго! Беше претъпкано, както ме предупреди, затова бавно се приближих към един мъж, който приличаше на Пийт Дъфи. Беше се скрил зад вестника, но аз успях да видя лицето му. Не вдигаше поглед, не се озърташе, беше потънал в своя свят. Отдръпнах се и останах скрит в тълпата. Щом приближихме станция „Тенлитаун“, той сгъна вестника и се изправи. Когато влакът спря, слезе. Последвах го чак до малък жилищен блок на Четиридесет и четвърта улица. Той влезе вътре. Сигурно тайната му квартира е там.

— Защо се крие във Вашингтон, а не в Мексико или в Австралия?

— Защото всички очакват да е избягал там. Често най-трудно намираме някой, който е точно пред очите ни.

— Гледах филм за един човек, който бягаше от ФБР и си беше направил всякакви пластични операции. Според теб Дъфи прибегнал ли е до нещо такова?

— Не, но определено е променил цвета на косата си и си е пуснал мустаци. Носи очила, които са фалшиви. Наблюдавах го как чете вестника — не гледаше през стъклата, а надничаше над тях.

— Но какво търси тук?

— Не знам, най-вероятно си чака новите документи — шофьорска книжка, акт за раждане, карта за социална осигуровка, паспорт. Във Вашингтон има много добри фалшификатори, има нелегални ателиета, където могат да ти направят всякакви наглед редовни документи. Не е лесно да напуснеш страната като беглец, но още по-трудно е да влезеш в друга държава без надеждни документи. Освен това сигурно е близо до парите си. Може би има един-двама приятели, които му помагат да подготви бягството си. Не знам, Тео, но се обзалагам, че не смята да стои тук дълго.

— Добре, чичо, ти си възрастният. Какъв е планът?

— Ами трябва да действаме бързо. Полетът ми е утре на обед, затова си мисля да стана рано и да се върна в метрото. Ще се опитам да го засека на станция „Тенлитаун“ и да го проследя, да видя какво ще прави през деня. Много ще внимавам, защото, ако заподозре нещо, пак ще изчезне. После ще се кача на самолета и утре вечер ще съм в Стратънбърг. Чувал ли си за една компютърна програма, която се казва „Фъзифейс“?

— Не, каква е?

— Сваляш си я, струва стотина долара, и сравняваш снимки на лица, за да идентифицираш онзи, когото търсиш. Ще намеря стара снимка на Пийт Дъфи, да речем, от архивите на вестника и ще я сравня с лицето от твоето видео. Ако съвпаднат, веднага се обаждам в полицията. Всеки четвъртък играя покер с едно пенсионирано ченге на име Слатс Стилман, възрастен мъж, който още е много близък с шефа на полицията. Мисля да поговоря със Слатс, да го помоля за съвет. Допускам, че полицията ще се задейства бързо. С малко късмет за броени дни ще арестуват Дъфи. И ще го върнат в Стратънбърг за нов процес.

— Голям процес, нали?

— Точно като предишния, само че този път ще го обвинят в бягство и опит за укриване от закона. Спукана му е работата, Тео, а ти ще си герой.

— Не искам да съм герой, Айк. Все си мисля за Омар Чийп, за Пак и за другите бандити, които работят за Пийт Дъфи. Сигурен съм, че още се навъртат из града. Не искам името ми да се споменава.

— Не се безпокой, ще действаме внимателно.

— Ако има голям процес, Боби Ескобар ще трябва да свидетелства, нали?

— Разбира се. Той е основният свидетел. Още е в града, нали?

— Така мисля, обаче… Последния път, когато говорих с Хулио, всички живееха заедно в един апартамент и чакаха документите си от имиграционната служба.

— Боби още ли работи на голф игрището?

— Така ми се струва. Това ме притеснява, Айк.

— Виж, Тео, сигурен съм, че полицията ще действа много предпазливо с Боби. Без него обвинението е доста неубедително, затова полицията ще го охранява. Не бива да допускаме престъпниците да влияят върху правосъдната ни система. Хайде де, ти си половин адвокат, знаеш колко е важно да се провеждат справедливи съдебни дела. Съдия Гантри ще води процеса и ако надуши, че има заплахи към някой свидетел, ще разпердушини Дъфи и шайката му. Време е да ускорим нещата.

Тео подозираше, че нетърпението на Айк да пипне Дъфи и да защити идеята за справедлив процес е свързана донякъде с обявената награда от сто хиляди долара.

— Трябва да тръгвам — каза Тео. — Утре действай внимателно.

— Няма да ме надуши, Тео. Ти не ме позна, нали?

— Не, изглеждаш супер, почти като истински адвокат.

— Е, благодаря ти. А за утре съм си приготвил друга дегизировка, след което се връщам към стария си гардероб.

— Благодаря ти, че дойде, Айк.

— За нищо на света не бих пропуснал този шанс. Не съм се вълнувал толкова, откакто излязох от затвора.

— Ще се видим по-късно.

— Пази се и се забавлявай, момчето ми. Добра работа си свършил.

Докато се качваше с асансьора към стаята си, Тео се запита дали постъпва правилно. Чудесно беше, че отново ще изправи престъпник пред закона, но сигурно щеше да се наложи самият той да плати някаква цена. Дали да не позвъни на родителите си и да им съобщи? Обаждането му сигурно щеше да ги разтревожи. Би трябвало да си прекарва страхотно на екскурзията, а не да се прави на детектив и да преследва убиец. Той имаше доверие на чичо си. Айк винаги знаеше как да постъпи.

Рано в събота сутринта Тео, съквартирантите му и още четиридесет други ученици слязоха от автобусите близо до Националната алея и се отправиха към Паметника на Джордж Вашингтон. Когато го наближиха, господин Маунт започна лекцията си. Обясни им, че този обелиск, издигнат в памет на първия президент, е изграден от мрамор и гранит.

Висок сто и седемдесет метра, той все още беше най-високият обелиск в света. Когато бил завършен през 1884 г., бил най-високата конструкция и запазил рекорда си до 1889 г., когато приключило строителството на Айфеловата кула. Издигането на обелиска започнало през 1848 г. и първите четиридесет и пет метра били построени за шест години. После по някаква причина, включително недостиг на средства и Гражданската война, работата по монумента била прекратена за двайсет и три години.

Тео не знаеше дали и с другите ученици е така, но след два дни непрестанни уроци по история датите и цифрите започваха да се сливат в съзнанието му.

Събраха се в основата на паметника, чакаха на опашка близо час, после влязоха във фоайето на приземния етаж. Един дружелюбен разпоредител ги насочи към асансьора и заключи вратата. След седемдесет секунди излязоха на площадката за наблюдение, която беше на сто и петдесет метра над земята. Гледката беше зашеметяваща. На запад се намираха Огледалното езеро и Мемориалът на Линкълн. На изток беше величественият Капитолий. На югоизток беше „Смитсониън“ и цяла редица правителствени сгради. Под площадката имаше музей, пълен с още повече история. След два дълги часа учениците бяха готови да продължат към другите обекти. Спуснаха се с асансьора и излязоха от фоайето.

В единайсет и четиридесет и шест Тео получи есемес от Айк.

Няма следа от Дъфи. Сигурно в събота има друг график. На летището съм, тръгвам си. Ще се видим у дома.