Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (2)

2

Стаята на Тео се намираше на осмия етаж в един нов хотел на Кънектикът авеню, на около осемстотин метра северно от Белия дом. От прозореца си Тео, Чейс, Уди и Арън съвсем ясно виждаха горната част на Паметника на Джордж Вашингтон — обелиск, който се извисяваше над града. Програмата им предвиждаше момчетата да се изкачат до върха му в събота сутринта. Сега обаче трябваше веднага да слязат за бърз обяд, а после тръгваха на обиколка.

Всеки ученик можеше да избира измежду многобройните забележителности на Вашингтон. Нужна беше цяла година, ако човек искаше да разгледа всичко, затова господин Маунт и другите учители бяха съставили списък, от който учениците да избират.

Ейприл бе убедила Тео да отидат да видят театър „Форд“, където е бил застрелян Ейбрахам Линкълн, и идеята й му се стори интересна. Той пък убеди Чейс и след обяда групата се събра във фоайето на хотела — осемнайсет ученици и господин Бабкок, учител по история. Господин Бабкок обясни, че няма да отидат с автобус, защото групата им е малка. Щяха да използват вашингтонското метро. Той попита колко от тях са се возили на метро. Тео и още трима вдигнаха ръка.

Излязоха от хотела и тръгнаха по оживените тротоари. Идваха от малък град и отначало им беше трудно да възприемат звуците и енергията на столицата. Толкова много големи сгради, толкова много автомобили, пълзящи плътно един зад друг, толкова много пешеходци, забързани нанякъде. На станция „Удли Парк“ се спуснаха с ескалатора много под нивото на улицата. Господин Бабкок носеше пластмасови карти, с които можеха да пътуват с метрото определен брой пъти. Влакът им беше полупразен, чист и бърз. Докато фучаха в тъмния тунел, Ейприл прошепна на Тео, че за пръв път се вози в метро. Тео отвърна, че вече се е возил в Ню Йорк, когато родителите му го бяха завели там през ваканцията. Но нюйоркското метро беше много по-различно от вашингтонското. Когато влакът спря за трети път броени минути след началото на пътуването им, беше време да слязат на станция „Метро Сентър“. Втурнаха се по стълбите и отново излязоха на дневна светлина. Господин Бабкок преброи осемнайсетте деца и всички поеха пеша. Няколко минути по-късно бяха на Десета улица.

Господин Бабкок спря групата и посочи към красива сграда от червени тухли на отсрещната страна на улицата, която явно беше важна.

— Това е театър „Форд“, където са простреляли президента Линкълн на четиринайсети април хиляда осемстотин шейсет и пета година. Както знаете, защото всички сте писали много реферати по история, Гражданската война тъкмо е приключила. Всъщност генерал Лий се е предал на генерал Грант само пет дни по-рано в Съдебната палата на град Апоматокс във Вирджиния. Столицата Вашингтон е в добро настроение, войната най-сетне е приключила, затова президентът и госпожа Линкълн решават да излязат някъде. „Форд“ е най-големият и най-величественият театър в града и семейство Линкълн често ходят там на концерти и представления. По онова време в театъра има над две хиляди места, а пиесата „Нашият американски братовчед“ се играе пред пълна зала всяка вечер.

Изминаха половин пресечка и отново спряха. Господин Бабкок продължи:

— И така, войната е свършила, но мнозина са на друго мнение. Един от тях на име Джон Уилкс Бут е привърженик на Конфедерацията. Той е известен актьор и се е снимал с президента Линкълн само няколко месеца преди това на церемонията по случай встъпването му в длъжност за втори път. Господин Бут е разочарован от капитулацията на Юга и отчаяно иска да направи нещо в подкрепа на неговата кауза. Затова решава да убие президента. И тъй като персоналът на театъра го познава, го допускат до ложата на семейство Линкълн. Бут прострелва президента в тила, скача на сцената, чупи си крака, но успява да избяга през задната врата.

Господин Бабкок се обърна и кимна към сградата до тях.

— Това е Питърсън Хаус, която по онова време е пансион. Донасят президента Линкълн тук, където лекарите му се грижат за него цяла нощ. Новината бързо се разчува. Събира се тълпа и пристигат войници от федералната армия, които охраняват сградата. Президентът Линкълн умира тук на сутринта. На петнайсети април хиляда осемстотин шейсет и пета година.

Край на лекцията. Най-накрая пресякоха улицата и влязоха в театър „Форд“.

* * *

Два часа по-късно Тео се наслуша на историята около убийството на Линкълн. Да, интересна беше, спор няма, оценяваше и историческата й значимост, но беше време да продължат. Най-интересният експонат беше долу, в музея под сцената, където беше изложен истинският пистолет на Бут.

Беше почти четири и половина, когато излязоха отново на Десета улица и се запътиха към метростанцията. Движението беше още по-натоварено, тротоарите — още по-оживени. Влакът им беше претъпкан с хора, които се прибираха у дома след работа, и сякаш се движеше по-бавно. Тео стоеше по средата на вагона, сред навалицата, близо до Чейс и Ейприл, докато влакът се клатеше и тракаше по релсите. Огледа сериозните лица на пътниците — никой не се усмихваше. Всички изглеждаха уморени. Не беше сигурен къде ще живее, когато порасне, но едва ли щеше да е в огромен град. Стратънбърг май беше идеален — нито прекалено голям, нито прекалено малък. Без задръствания. Без гневно надуване на клаксони. Без претъпкани тротоари. Не искаше да отива и да се връща от работа с влак.

Един мъж, който седеше притиснат между две жени, смъкна вестника си, за да го разлисти. Беше на няма и три метра от Тео.

Стори му се познат, странно познат. Тео си пое дълбоко дъх и успя да се провре между двама мъже сред тълпата. Приближи се с около метър и вече виждаше по-ясно лицето на мъжа.

И преди го беше виждал, но къде? В него имаше нещо различно, може би косата му беше по-тъмна или пък очилата бяха нови. Внезапно прозрението връхлетя Тео, все едно го удариха с тухла по главата: това беше Пийт Дъфи.

Кой е Пийт Дъфи ли? Най-издирваният човек в историята на Стратънбърг и на окръг Стратън. Седми в списъка на десетте най-издирвани от ФБР престъпници. Човекът, обвинен в убийството на жена си, който беше съден в Стратънбърг на процес, воден от съдия Хенри Гантри и наблюдаван от Тео и съучениците му. Човекът, който се размина на косъм с присъдата, когато съдия Гантри обяви процеса за невалиден. Човекът, избягал от града посред нощ и изчезнал безследно.

Мъжът отново свали вестника и отгърна страницата. Озърна се и Тео се скри зад един пътник. Двамата бяха кръстосали погледи непосредствено след процеса.

Сега Дъфи имаше прошарени мустаци. Лицето му отново се скри зад вестника.

Тео се скова от нерешителност. Нямаше представа как да постъпи. Влакът спря, качиха се още пътници. После спря отново на Дюпон Съркъл. Следващата спирка беше „Удли Парк“. По нищо не личеше Дъфи да се готви да слиза. Изглежда, не носеше куфарче, чанта или раница като останалите пътници. Тео се промуши по-напред, като се отдалечи от съучениците си. Чейс както обикновено беше в друг свят. Ейприл не се виждаше никъде. Тео чу как господин Бабкок предупреждава учениците да се приготвят за слизане. Тео се отдалечи още мъничко.

Влакът спря на „Удли Парк“ и вратите се отвориха. Нахлуха още пътници и се наложи учениците да поразбутат хората, за да слязат. В бъркотията никой не забеляза, че Тео го няма. Вратите се затвориха и влакът отново потегли. Той не откъсваше очи от Пийт Дъфи, който се криеше зад вестника — сигурно вече му беше станало навик. На станция „Кливланд Парк“ се качиха още няколко души. Тео изпрати есемес на Чейс, че не е успял да слезе и че е добре. Ще се качи на друг влак и ще се върне до „Удли Парк“. Чейс веднага му звънна, но Тео бе изключил звука на телефона си. Господин Бабкок със сигурност беше изпаднал в паника. Щеше да му се обади след няколко минути.

Тео се вторачи в телефона си, все едно изпращаше есемеси или играеше игри. Всъщност включи камерата на видеорежим и започна да снима вагона — поредното глупаво тринайсетгодишно хлапе, което нахалства с телефон в ръка. Пийт Дъфи беше на около пет метра от него и седеше спокойно, вдигнал вестника си. Тео чакаше. Накрая, когато влакът наближи станция „Тенлитаун“, Дъфи смъкна вестника и го сгъна. Пъхна го под мишница и за около пет секунди Тео имаше възможност да го снима. Дори успя да го хване в по-близък план. Когато Дъфи погледна към него, Тео се изкиска пред телефона си, все едно е спечелил точки в някаква игра.

На „Тенлитаун“ Дъфи слезе от влака, последван от Тео. Дъфи закрачи бързо, сякаш се опасяваше да не би да го следят. Няколко минути по-късно Тео го изгуби в тълпата. Обади се на Чейс да каже, че чака следващия влак и би трябвало да пристигне до петнайсетина минути.