Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (20)

20

В часа на госпожа Моник по испански Тео гледаше стенния часовник и се чудеше какво ли става в съда. Беше девет часът и вторият ден на процеса започваше. Сигурно залата отново беше претъпкана. Съдебните заседатели вече влизаха, за да изслушат следващите свидетели на обвинението. Вероятно всичко изглеждаше наред. Само Джак Хоугън и екипът му знаеха истината — основният им свидетел беше изчезнал. Един час по-късно Тео се измъчваше в часа по геометрия на госпожица Гарман и мислеше за Боби, който сигурно се криеше някъде в гората и гледаше как полицейските коли прелитат край Уиксбърг, издирвайки го като бесни. Боби беше успял да пристигне чак от Ел Салвадор, да прекоси Мексико, да премине границата и да стигне до Стратънбърг, без да го заловят. Тео често се питаше как милиони хора успяват да влязат незаконно в страната, да живеят и да оцеляват. Те знаеха тайните на това да живееш нелегално и да избягваш властите при нужда.

Ако Боби решеше да изчезне, никога нямаше да го намерят.

Между часа по геометрия и часа с господин Маунт имаха десетминутно междучасие и Тео изтича на двора, за да се обади на Айк. Той не вдигна. Явно беше на процеса и не можеше нито да говори, нито да изпрати есемес.

В часа по „Държава и право“ Тео застана пред класа и представи в резюме началото на процеса. Децата бяха присъствали на първия ден от първия процес и имаха много въпроси. Тео енергично отговори на всички.

През обедното междучасие Айк най-накрая му се обади. Осведоми го, че сутринта е минала по план, без да се чуе нито дума за изчезналия свидетел. Джак Хоугън не бил казал на никого. Съдия Гантри явно нищо не знаел. Но Клифърд Нанс и неговият екип от защитата изглеждали много по-самоуверени отпреди.

— Те знаят — каза Айк. — Нещо ми подсказва, че знаят.

Тео обаче не беше сигурен. Айк понякога преувеличаваше.

Намери Хулио и му обясни какво се случва на процеса. Хулио предложи да звъннат на Боби от мобилния на Тео, но той отказа.

— Боби е умен, Хулио, за нищо на света няма да си вдигне телефона.

Следобедът се точеше по-бавно от всякога и Тео едва издържа химията, занималнята и сбирката на клуба по дебати. Когато в три и половина се разнесе последният звънец, той се метна на колелото си и се отправи към съдебната палата.

Странно беше да наблюдава как делото протича, все едно всичко е наред, а всъщност да знае, че шоуто много скоро ще приключи шокиращо. Съдебните заседатели внимателно изслушваха свидетелите. Адвокатите си водеха бележки, преглеждаха документи и се редуваха да разпитват свидетелите. Съдия Гантри ръководеше заседанието сериозно и от време на време отсъждаше относно възраженията на адвокатите. Стенографката протоколираше всяка дума. Секретарките подреждаха документите, които им се предоставяха, и поддържаха реда. Зрителите наблюдаваха всичко, увлечени от съдебната драма. Обвиняемият Пийт Дъфи седеше с безизразно лице, заобиколен от адвокатите си.

Джак Хоугън и екипът на обвинението наистина изглеждаха поизморени, но Тео не усещаше прекалена самоувереност от другата страна на съдебната зала. Всичко изглеждаше нормално, както може да се очаква на голям процес.

Последният свидетел за деня беше банкер. Джак Хоугън му зададе поредица от въпроси за заемите на Пийт Дъфи и за финансовото му положение в опит да докаже, че обвиняемият е имал отчаяна нужда от средства. Следователно — от сумата от застраховката „Живот“ на съпругата си. Следователно имаше мотив за убийството. Част от показанията бяха неразбираеми за Тео и на него доста му доскуча.

Докато слушаше, Тео наблюдаваше съдия Гантри и изпитваше смесица от тъга и гняв. Натъжи се, защото съдията ръководеше важен процес и си мислеше, че всичко върви добре. Нямаше представа колко сериозни неприятности го очакват. Тео се ядосваше, защото процесът всеки момент щеше да се провали и Пийт Дъфи отново щеше да се измъкне от обвинението в убийство. Не се съмняваше, че полицията претърсва всеки сантиметър от Уиксбърг, за да намери Боби, но времето минаваше и катастрофата надвисваше необратимо. И какво щеше да стане, ако го намерят? Можеха ли да го арестуват, да го домъкнат в съда и да го принудят да свидетелства? Беше малко вероятно.

Съдия Гантри закри заседанието в пет и петнайсет и изпрати заседателите да се прибират. Тео и Айк си поговориха пред съдебната палата. От другата страна на моравата Амар Чийп пушеше цигара, говореше по мобилния си телефон и измерваше Тео с гневен поглед. Айк обеща на племенника си да му се обади, ако научи нещо, и Тео си тръгна. Позаобиколи на път за кантората. Заключи вратата си, легна на пода и разказа на Джъдж колко ужасно се развиват нещата. Както винаги, Джъдж го слушаше внимателно, гледаше го със сериозните си очи, вярваше на всяка негова дума и беше готов да му помага. Винаги е добре да поговориш с някого, дори да е куче.

Госпожа Буун провеждаше късна среща в кабинета си. Господин Буун беше на горния етаж, пушеше лулата си и редактираше обемист документ.

— Имаш ли минутка, татко? — прекъсна го Тео.

— Ами, разбира се. Какво те мъчи?

— Няма да повярваш, но Боби Ескобар е избягал.

Господин Буун зяпна. Тео му разказа историята до края, сподели дори факта, че знае номера на мобилния телефон на Боби.

Беше вторник и семейство Буун извървяха пеша няколкото пресечки до приюта на Хайланд стрийт, за да посетят бездомните. Както винаги, Тео помагаше на опашката за храната, сервираше зеленчукова супа и сандвичи на хората, които нямаше къде другаде да отидат. Много от лицата му бяха познати — тъжни хора, изгубили всичко, които някак оцеляваха без дом. Спяха по пейките в парка и под мостовете, в евтини палатки в горите наоколо. Ровеха в кофите за смет и просеха по улиците. По-големите късметлии, общо петдесетина, живееха в приюта, ала повечето се хранеха бавно, а после си тръгваха и мракът ги поглъщаше. Някои пиеха и пушеха твърде много. Имаше и душевноболни. Доброволният труд в приюта неизменно напомняше на Тео какъв голям късметлия е.

След като поднесоха храна на всички, Тео, родителите му и другите доброволци вечеряха набързо в кухнята. Някои се заеха да мият съдовете и да прибират остатъците от вечерята. Семейство Буун се пръснаха. Госпожа Буун се оттегли в стаичката си за срещи с клиенти. Господин Буун се настани в ъгъла, за да прегледа здравните осигуровки на една възрастна двойка.

Тео обучаваше един четвъртокласник по математика, когато мобилният му телефон завибрира. Беше Хулио. Тео се извини и излезе навън да говори. Хулио му обясни, че току-що е разговарял с Боби. Криел се в ябълкова градина, далече от града, в стар склад, където живеели и други нелегални работници. Полицаите се отбили веднъж, но работниците успели да избягат. Боби се канел да си уреди транспорт за Тексас, откъдето щял да прекоси границата и да се отправи към къщи.

— Каза ли му, че трябва да остане и утре да даде показания? — попита Тео, но вече знаеше отговора.

— Не, Тео, не му казах. Боби го няма.

По-късно, когато се прибраха у дома и Тео се готвеше да си ляга, той разказа на родителите си за телефонното обаждане.

— Е, утре ще бъде интересен ден в съда — отбеляза баща му.

— Мисля, че трябва да съм там — отговори Тео.

Колкото и да си повтаряше, че процесът не го интересува и пет пари не дава какво ще се случи, не можеше да отрича истината.

— И защо? — попита майка му.

— Стига, мамо, защо не признаеш, че ти, татко и всеки друг адвокат в града си умират от желание да са в съда, когато Джак Хоугън ще е принуден да обяви, че основният му свидетел е изчезнал? Страшна драма! Клифърд Нанс ще обезумее, ще се развилнее и ще настоява за прекратяване на делото. Ще се разрази голяма борба, всички ще са шокирани от случилото се. Сигурен съм, че искаш да го гледаш.

— Много съм заета утре, Теди, ти също. Достатъчно пропусна от училище…

— Знам, знам, но в училище е скучно. Мисля да прекъсна.

— Сигурно ще ти е трудничко да влезеш да учиш право, ако не си завършил дори прогимназия — мъдро отбеляза баща му.

— Лека нощ — каза Тео вече на път за стълбите, следван по петите от Джъдж.

Заключи се в стаята си, изтегна се на леглото и зарея поглед в тавана. Оставаше му само един ход и той го бе обмислял цял следобед. Трябваше да изпрати на Боби есемес — последна и отчаяна молба да постъпи правилно. Беше убеден, че може да го направи, без да го спипат. Боби нямаше да каже на никого, всъщност той сигурно в момента обикаляше страната, сврян в каросерията на някой камион с ябълки на път за Тексас. Или пък не. Може би още се криеше и единственото средство за връзка с него беше мобилният му телефон.

Тео отвори лаптопа си и написа съобщение: Здрасти, Боби, Тео е. Процесът почти приключи. Утре е много важен ден. Имаме нужда да дойдеш. Ще си в безопасност и ще се представиш страхотно в съда. Моля те, върни се. Твой приятел, Тео.

Извади испанския си речник и се зае да превежда. Госпожа Моник все повтаряше, че начинаещите в езика грешат, като превеждат дума по дума, но в момента Тео нямаше избор. Половин час се занимава със съобщението, сигурен, че е пълно с грешки, после го написа на мобилния си телефон. Поколеба се, защото знаеше, че върши нещо нередно, но въпреки това го изпрати.

Цял час се мята в леглото и накрая заспа.