Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (25)

25

Въздухът се изпълни с напрежение, когато адвокатите влязоха в стаята. Неколцина погледнаха към Тео в ъгъла, но явно никой не даваше пет пари за него. В момента ги вълнуваха много по-неотложни проблеми. Наобиколиха дългата маса, отвориха куфарчетата си, извадиха документи и бележници и се настаниха. Съдия Гантри зае мястото си начело, а стенографката седна до него. От едната страна бяха Джак Хоугън и прокурорите. От другата седяха Клифърд Нанс и неговият екип. Пийт Дъфи не присъстваше.

— За протокола — каза съдия Гантри и стенографката започна да натиска клавишите си.

— Господин Нанс, предложението е същото като снощи. Господин Дъфи взе ли решение?

Клифърд Нанс имаше вид на човек, който не е спал цяла седмица. Обличаше се със скъпи костюми и винаги беше самото олицетворение на преуспял адвокат по наказателни дела, но сега вратовръзката му беше накриво, а ризата — смачкана.

— Господин съдия — поде той, — срещнах се с клиента си в полунощ и в шест часа тази сутрин. Накрая той се съгласи да се признае за виновен и да приеме споразумението.

— Господин Хоугън, подготвили ли сте текста на споразумението?

— Да, господин съдия. — Един от помощниците на Хоугън извади спретната купчинка листове и всеки получи копие. — Съвсем просто и ясно, господин съдия.

Тео и преди беше чувал тези думи. Всъщност според баща му, когато един адвокат каже, че нещо е „просто и ясно“, най-добре бъди нащрек. Защото всъщност текстът е доста сложен.

Адвокатите бавно прочетоха споразумението. Беше само две страници и наистина беше просто и ясно.

— Обвиняемият се признава за виновен по обвинение в убийство и получава доживотна присъда без право на замяна — обяви съдия Гантри. — Освен това се признава за виновен за бягство от правосъдието и получава присъда от две години, която ще излежава едновременно с доживотната.

— Точно така, господин съдия — съгласи се Хоугън.

— Реших да одобря това споразумение. Доведете обвиняемия.

Заместник-прокурорът пристъпи към вратата, отвори я и кимна на някой в чакалнята. Влезе униформен служител, следван от Пийт Дъфи, след който вървеше още един полицай. Не носеше белезници. Беше облечен с обикновен тъмен костюм. Странното беше, че изглеждаше спокоен и дори се опита да се усмихне на съдия Гантри. Малко преди да седне до Клифърд Нанс, той огледа стаята и забеляза Тео. Усмивката му се стопи. Тялото му се скова. После направи няколко крачки към ъгъла.

Тео знаеше, че Дъфи няма да го нарани, поне не в този момент, но за миг сърцето му спря да бие. Дъфи го измери с гневен поглед и каза:

— Ти ме намери, нали? На летището във Вашингтон. Ти беше, нали?

Тео не възнамеряваше да му отговори, само отвърна на свой ред с гневен поглед, без да му трепне окото.

— Достатъчно — изръмжа съдия Гантри и един полицай стисна Дъфи за лакътя. Поведе го към масата и го настани до Клифърд Нанс.

Тео си пое дълбоко дъх.

— Господин Дъфи — поде съдия Гантри, — пред мен е споразумение от две страници, което искам внимателно да прочетете.

Дъфи не посегна към документа. Вместо това каза:

— Знам какво пише, господин съдия. Не е нужно да го чета. Господин Нанс ми обясни всичко.

— Искате ли да се признаете за виновен?

— Да, господине.

— Добре. За да приема признанието ви, трябва да ви задам няколко въпроса.

Съдия Гантри зачете въпросите от един доста оръфан наръчник.

Първо се увери, че господин Дъфи разбира какво прави. Дали е обсъдил въпросите с адвоката си? Да. Приема ли съветите на адвоката си? Да. Има ли оплаквания от адвоката си и от работата му? Не. Разбира ли, че ще прекара остатъка от живота си в затвора? Да. Разбира ли, че като се признава за виновен, се отказва от правото си да обжалва? Да, разбирал. Че няма да може да промени решението си, след като подпише споразумението? Да. Съдия Гантри го разпита за психическото му състояние. Взема ли лекарства? Не. Нещо, което може да замъгли преценката му? Не. Нещо, което да му попречи да вземе такова важно решение? Не.

Разпитът се проточи и на Тео му хрумна нещо. Бавно измъкна телефона от джоба си, скри го зад единия си крак, вперил поглед в гърба на съдията, и изпрати есемес на Айк: С Гантри съм. Дъфи се признава за виновен!

Отговорът пристигна след броени секунди: Знаех си.

Типично в стила на Айк. Въобразяваше си, че знае всичко, независимо колко знае в действителност.

Изведнъж Тео бе връхлетян от ужасното подозрение, че е предал доверието на съдия Гантри. Съдията със сигурност би предпочел тази среща да остане тайна. Въпросът беше изключително важен.

Тео побърза да изпрати още един есемес: Нито дума, многознайко.

Айк отговори: В съдебната зала съм. Всички знаят.

Тео се почувства малко по-добре. В съда и бездруго почти нищо не оставаше в тайна, така че основателно можеше да се допусне, че клюката е плъзнала като горски пожар. Тео взе мъдрото решение да прибере телефона обратно в задния си джоб.

Съдия Гантри приключи с въпросите и каза:

— Много добре. Уверих се, че обвиняемият Пийт Дъфи прекрасно съзнава действията си, че е получил уместни съвети от адвокатите си и не се намира под никаква принуда. Господин Дъфи, обявявам ви за виновен за убийството на Майра Дъфи и за виновен в бягство и укриване от правосъдието. Сега всички страни трябва да подпишат споразумението.

Докато съдията говореше, Дъфи се облегна на стола си, впери поглед в Тео и бавно поклати глава.

Когато приключиха с документите, съдия Гантри се изправи и каза:

— Господа, заемете местата си в съдебната зала. Ще направя обръщение към съдебните заседатели.

Господин и госпожа Буун седяха заедно с Айк сред зрителите и чакаха. Сякаш всички говореха едновременно и голямата съдебна зала бръмчеше в очакване. Когато се появиха адвокатите, хората заеха местата си.

Всички погледи бяха вперени в Пийт Дъфи, докато се приближаваше към мястото си, престорено усмихнат, сякаш всичко е наред.

Един пристав се изправи и високо нареди:

— Тишина в залата.

Всички тутакси притихнаха.

Айк се приведе към госпожа Буун и каза:

— Не виждам Тео.

Тя сви рамене. Господин Буун беше озадачен. Хлапето никакво го нямаше.

Приставът изчака всички да се успокоят и се провикна:

— Станете.

Хората скочиха на крак, когато съдия Гантри влезе през задната врата с вееща се зад него дълга тога. А зад тогата крачеше младият му помощник.

Тео пристъпи към подиума, видя пълната зала, в която хората по традиция бяха прави и бяха вдигнали уважително поглед към съдийската маса, и тутакси реши, че в крайна сметка не е толкова лошо да си съдия. Нареди си да не се усмихва — положението беше твърде сериозно за усмивки.

Съдия Гантри седна на тежкия си черен стол и каза:

— Седнете, моля. — Докато присъстващите шумно заемаха местата си, той посочи празния стол до своя и прошепна: — Седни тук, Тео.

Тео бързо седна. Столът му беше малко по-нисък от съдийския, който приличаше на трон, но от мястото си виждаше всяко лице в залата. Намигна на майка си, но ти едва ли видя това. Той вдигна поглед към балкона и забеляза няколко свои приятели от училище. Забеляза също, че някои хора го гледат и сигурно се чудят: какво търси това дете на подиума?

— Добро утро — каза съдия Гантри. — Моля, доведете съдебните заседатели.

Приставът отвори вратата и съдебните заседатели за последен път влязоха в залата. Тео погледна към масата на защитата и срещна гневния поглед на Пийт Дъфи.

Жалко, Пийт. Очакват те десетилетия в затвора. И имаш късмет, че получаваш това.

Когато съдебните заседатели заеха местата си, съдия Гантри се обърна към тях:

— Добро утро, госпожи и господа. Преди няколко минути в моя кабинет обвиняемият господин Пийт Дъфи се призна за виновен в убийство.

Всички съдебни заседатели отправиха поглед към Пийт Дъфи, който се взираше в ноктите си. Откъм зрителите се чуха няколко възклицания.

Съдия Гантри продължи:

— След около един месец той ще бъде официално осъден от този съд на доживотен затвор без право на замяна. Ето защо това е краят на процеса. Искам да ви благодаря за вашата работа, за това, че изпълнихте гражданския си дълг. Нашата съдебна система разчита на безкористни хора като вас, които, макар и да не стават съдебни заседатели доброволно, отделят от ценното си време. Бяхте прекрасно жури — добросъвестно и внимателно. Благодаря ви. В този момент задълженията ви приключват.

Съдебните заседатели бяха изненадани, някои изглеждаха объркани, но всички изведнъж бяха обзети от желание да напуснат залата.

Съдията погледна към Пийт Дъфи и каза:

— Обвиняемият ще остане в ареста на окръг Стратън до второ нареждане. — Удари с чукчето и обяви: — Съдът се разпуска.

Докато хората излизаха от съдебната зала, съдия Гантри сложи длан върху рамото на Тео и каза:

— Добра работа, момчето ми. А сега заминавай обратно в училище.