Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (11)

11

Любимият учител на Тео беше господин Маунт — негов класен и ръководител на отбора по дебати. Беше на трийсет и няколко, все още неженен и склонен да флиртува с по-младите учителки. Демонстрираше спокойно и ведро отношение към живота, което момчетата обожаваха. В семейството му имаше страшно много адвокати, а самият той също беше завършил право и беше работил една неприятна година в голяма правна фирма в Чикаго. Обичаше да преподава, приятно му беше да е край деца и беше решил, че мястото му е в класната стая, а не в съдебната зала. Преподаваше „Държава и право“ и нерядко оставяше момчетата да дискутират каквото пожелаят, стига да е свързано с политика, история или право. Освен това даваше лесни тестове. Тъй като новината за Дъфи беше във всички медии, това беше и основната тема на часа в понеделник сутринта.

— Имам един въпрос — обади се Дарън малко след като господин Маунт помоли за тишина.

— Какво има, Дарън?

— Във вестника пише, че Пийт Дъфи може да оспори екстрадирането си обратно в Стратънбърг. Какво означава това?

Господин Маунт погледна към Тео, но предпочете лично да изясни въпроса. Тео познаваше закона по-добре от всеки друг в класната стая с изключение на господин Маунт, но нерядко отказваше да се изявява по време на дискусиите. Не желаеше да го вземат за всезнайко.

— Хубав въпрос — каза господин Маунт. — Екстрадицията е законова процедура, при която човек, арестуван в една държава или щат, бива изпратен обратно в държавата или щата, където е извършено престъплението. Очевидно този човек няма да иска да се върне на мястото, където има проблеми, затова често се опитва да оспори процедурата. Което винаги е загуба на време, защото накрая винаги го връщат обратно. Единственият случай, при който въпросът е по-неясен, е, когато в единия щат има смъртно наказание, а в другия няма. Дори тогава обаче обвиняемият губи. Проблемът е по-сериозен на междудържавно ниво, защото Съединените щати нямат споразумение за екстрадиция с всички страни. Гледали ли сте филма „Големият влаков обир“?

Няколко ръце се вдигнаха.

— Заснет е по истинска история за влаков обир в Англия някъде през шейсетте години на двайсети век. Бандата спряла влак, превозващ много пари, и успяла да избяга. Накрая ги заловили всичките, с изключение на един, който се добрал до Бразилия, закъдето се е бил запътил и Дъфи. По онова време Бразилия нямала споразумение за екстрадиция с Обединеното кралство, затова бандитът се устроил доста добре там и британската полиция не можела да го пипне.

— Какво е станало с него после? — попита Дарън.

— Накрая го налегнала носталгия и се прибрал в Лондон. Мисля, че умрял в затвора.

— Искам да попитам нещо друго — обади се Уди. — Баща ми каза, че е нечувано човек, обвинен в убийство, да плати гаранция и да се разхожда на свобода, докато чака процеса. Пийт Дъфи някак е заобиколил това правило и вижте какво се случи. Той е богат, затова за него има по-специални условия, така ли? Според баща ми всеки друг на негово място щеше да остане в ареста и нямаше да може да избяга. Наистина не разбирам тази работа с освобождаването под гаранция.

Господин Маунт погледна към Тео.

— Ами баща ти е прав — поясни Тео. — Повечето съдии изобщо не допускат възможност за гаранция при дело за убийство. В други случаи, да кажем, присвояване, например ако си откраднал пари от шефа си — сериозно престъпление, но без насилие — адвокатът моли съдията да определи разумна гаранция. Прокурорът винаги иска висока сума, а защитата — по-ниска. Да кажем, че съдията определи гаранция от петдесет хиляди долара. Тогава обвиняемият се обръща към лицензирана фирма, която урежда такива въпроси, и й плаща десет процента от сумата авансово. Тя му изготвя документа за съда, той излиза от ареста, докато чака процеса, и всички са доволни. Ако не се яви в съда, човекът от фирмата има право да го издири и да го върне.

— А как Дъфи е платил гаранцията си?

— Имал е пари. Тя е била един милион долара и той е предложил земи на тази стойност. Не искал да минава през посредник и адвокатът му договорил сделката със съда.

— Какво е станало, след като е избягал?

— Окръгът е взел земите му. Чисто и просто.

— Ще си ги върне ли, когато се появи отново?

— Не, загубил ги е безвъзвратно. Според баща ми окръгът планира да продаде земите му и да задържи парите.

— А сега може ли да остане на свобода под гаранция?

— Не. Не и след като е нарушил условията първия път. Никой съдия не би пуснал под гаранция беглец.

— Може ли пак да гледаме процеса, господин Маунт? — попита Рикардо.

Господин Маунт се усмихна и отговори:

— Ще опитаме, само толкова мога да обещая. Но той едва ли ще бъде скоро.

— Чудя се как са го заловили — обади се Брайън.

Само да знаеше, помисли си Тео.

По време на следобедната занималня Тео помоли господин Маунт да излезе за няколко минути. Имал да изпълни някаква поръчка. Господин Маунт го изгледа подозрително, но въпреки това се съгласи. Понякога Тео си търсеше белята, но никога не би направил непростима пакост.

Намери Хулио на площадката — отново играеше футбол. Хулио се откъсна от играта и застана до Тео.

— Успя ли да намериш Боби? — попита тихо Тео.

— Да, видях се с него снощи. Предадох му каквото ми каза и той много се вкисна. Не разбира защо трябва да се намесва в процес за убийство. Има много за губене и няма да спечели нищо, пък и не му пука дали този Дъфи ще влезе в затвора, или не. Освен това наистина се тревожи за майка си.

— Сигурно.

— Знаеш ли, щеше да е по-добре изобщо да не бяха хващали Дъфи.

— Може би имаш право — отговори Тео и внезапно отново изпита вина. Но вина за какво? Беше забелязал беглец и беше постъпил правилно. — Кажи на Боби, че всичко ще бъде наред, Хулио. Той трябва да помогне на полицията.

— Може да ти дам възможност ти да му го кажеш.

— Ще го направя.

На връщане към класната стая Тео мислено се упрекна, задето се е забъркал толкова надълбоко. Беше си наврял носа в работата на други хора и сега му се искаше да не беше. Циркът на Дъфи отново щеше да завладее целия град и лошите пак щяха да имат възможност да ровят. Ако някой издадеше, че Тео и Айк са виновни за залавянето на Дъфи, играта щеше да загрубее. А Боби Ескобар щеше всеки момент да изчезне.

След училище Тео се отби в правната кантора. Елза изкоментира, че миналата седмица два пъти е бил с тази риза и че й е омръзнало да я вижда. Той й благодари и се оттегли в кабинета си — стаичка, преди използвана като склад. Когато всички потънаха в работа, той остави Джъдж, измъкна се през задната врата и отиде с колелото си в центъра на града, където се срещна с Ейприл Финмор в сладкарница „Гъфс“ на главната улица.

Тео си поръча любимото — шоколадов сладоледен йогурт, поръсен с натрошени бисквитки „Орео“. Ейприл никога не повтаряше. Тя беше артист, творческа натура, и винаги копнееше за нещо ново. Тео не го разбираше, а тя пък не проумяваше неговите неизменни навици. Той живееше по часовник и рядко правеше нещо ново. Винеше за това родителите си. След като опита три вида йогурт, докато Тео я чакаше нетърпеливо, Ейприл най-накрая си избра ванилов с шамфъстък и мента.

Мента ли? Тео нищо не каза. Настаниха се в любимото си сепаре, където се радваха на уединение. Тя поде настъпателно:

— А сега, искам да знам защо не беше на училище в четвъртък и петък.

— Не мога да ти кажа.

— Държиш се странно, Тео. Какво става?

Ейприл беше единствената му приятелка, която умееше да пази тайна. Беше от разбито семейство с много шантаво поведение и изцепки, които биха я засрамили, ако хората научеха за тях. Затова тя още от малка се беше научила да си затваря устата. Освен това надушваше неприятностите. Ако Тео беше притеснен или уплашен, или в лошо настроение, нямаше начин Ейприл да не усети и да не попита: „Е, Тео, какво има?“. И той винаги й казваше и му олекваше. Тя също споделяше с него разни неща, обикновено за семейството си, но също за мечтите си да стане известна художничка и да живее в Париж. Повечето момчета нямаха търпение за подобни глупости, но Тео обожаваше Ейприл и беше готов винаги да я изслуша. Лапна една лъжичка, избърса със салфетката няколко трохички от бисквитите, озърна се, за да се увери, че никой не ги слуша, и каза:

— Чете ли статията за залавянето на Дъфи?

— Разбира се, това е главната новина.

— Ето какво се случи всъщност.

И той й разказа всичко.

— Постъпката ти е почтена и смела. Благодарение на теб един убиец ще бъде изправен пред правосъдието. В момента, в който си го забелязал и си разбрал кой е, не си имал друг избор. Много се гордея с теб. Не се сещам за друг наш връстник, който би направил същото. Ти го залови два пъти.

— Ами ако той разбере кой съм? Само да беше видяла изражението му, когато го отвеждаха с белезници, щеше да изтръпнеш от ужас.

— Нищо няма да ти направи. Достатъчно проблеми си има. А и едва ли те е познал, защото никога не сте се срещали очи в очи. Ти си просто едно тринайсетгодишно момче, което той е зърнал за миг на летището, когато е бил в шок. Не бих се тревожила за това.

— Добре, ами Боби Ескобар? Предстои му здравата да се пържи и сигурно умира от ужас. Аз му стъжних живота.

— Но той е основният свидетел. Имай доверие на полицията, те ще се погрижат за най-важния си свидетел, нали така?

— Сигурно. Но Дъфи е близък с едни главорези, на които се натъкнах по време на първия процес. Сигурно още се навъртат наоколо.

— Може би не. Може да са офейкали заедно с Дъфи, а дори още да са тук, какво ще спечелят, ако ти навредят? Ти си само едно дете. Как ще помогнат на Дъфи в делото за убийство, ако те пребият?

— Пет пари не давам дали ще ме пребият.

— Спокойно, Тео, излишно се тревожиш.

— Добре, има и друг повод за тревога. Не е много вероятно, но размишлявам по въпроса. Да кажем, че Дъфи отиде на съд, признаят го виновен за убийство и съдебните заседатели му дадат смъртна присъда. Един ден ще го заведат в килията на смъртниците в затвора „Дийп Рок“, ще му пъхнат игла в ръката и край, пълен мрак. Ако го екзекутират, вината донякъде ще бъде моя.

— Виж, Тео, ти винаги твърдиш, че вярваш в закона, нали?

— Разбира се.

— А съгласно закона в този щат, ако един човек бъде осъден за углавно престъпление, той заслужава смъртно наказание. Не съм съгласна, но такъв е законът. Никой няма да вини теб само защото е изпълнен законът.

Тео лапна лъжичка йогурт и се опита да се сети какво друго го притеснява. Не мислеше за нищо конкретно, когато каза:

— Значи не си привърженик на смъртното наказание?

— Не. Мисля, че е ужасно. Не ми казвай, че ти си съгласен да екзекутират хора.

— Честно казано, не знам. Татко подкрепя смъртното наказание. Мама е на твоето мнение. Двамата спорят и аз съм чувал и двете страни. Какво да правим със серийните убийци и с терористите?

— Затова има затвори — за да затваряме там лошите хора и да ги държим далече от нас.

— Значи ако докажат, че Дъфи е удушил жена си, за да получи един милион долара от застраховката, ти смяташ, че трябва да го изпратят в затвора до живот?

— Да. А според теб какво да го правят?

— Не знам. Трябва да си помисля. Но ако онези негодници ме погнат, ще бъда за смъртното наказание.

— Спокойно, Тео, излишно се притесняваш.

— Благодаря, Ейприл. Винаги се чувствам по-добре, когато поговоря с теб.

— Затова са приятелите.

— И моля те, не казвай на никого.

— Престани да се тревожиш.

 

 

Айк също не се тревожеше. Пиеше бира и слушаше стари парчета на „Мотаун“, когато Тео и Джъдж пристигнаха на задължителното посещение в понеделник следобед.

— Има ли новини? — попита Тео.

Айк пиеше и играеше покер с някакви възрастни хора — пенсионирани съдии и полицаи, дори с по-съмнителни типове, които полицията не беше заловила и никога не бяха се изправяли пред съдия. Чичо му много гордееше, че научава клюки.

— Носи се слух, че Дъфи не се противопоставя на екстрадирането. Може да се върне тук след броени дни. Положението на старото момче не е никак розово. Той е разорен и едва ли може да си позволи отново да наеме Клифърд Нанс. Сигурно няма да може да наеме никой друг талантлив адвокат. Изгубил е един милион долара от гаранцията си, а чудесната му къща в „Уейвърли Крийк“ скоро ще бъде собственост на банката.

— Кой тогава ще му стане адвокат?

— Нямам представа. Ще намери някой прегладнял адвокат, който си търси дело. Ти би ли поел такова дело, Тео, ако беше млад адвокат в нашия град? Нали казваш, че искаш да станеш прочут адвокат по наказателни дела?

— Съмнявам се. Струва ми се страшно виновен.

— Невинен е до доказване на противното. Адвокатите невинаги избират клиентите си, а повечето обвиняеми и бездруго са виновни. Някой обаче трябва да ги представлява.

— Виновен е, че е избягал. Това веднага са десет години. И адвокатът не може да направи много.

— Точно така. Имам предчувствието, че Дъфи може да поиска сделка, да договори споразумение. Признава се виновен за убийство, избягва процеса, а в замяна на това щатът се съгласява да не иска смъртно наказание. Непрекъснато се случва. Ще прекара остатъка от живота си в затвора, където му е мястото, но все пак ще остане жив.

— Много ли е лошо в затвора, Айк? — попита Тео предпазливо. Тази тема беше забранена.

Айк наклони стола си назад и вдигна крака върху бюрото. Отпи от бутилката и дълго размишлява.

— Може да се каже, Тео, че на мен ми провървя, защото не бях в ужасен затвор. Разбира се, всички затвори са лоши, защото си заключен и забравен. Аз изгубих всичко, включително семейството си. Името си, честта си, професията, самоуважението си, всичко. За такива неща размишляваш, докато си в затвора — неща, които си приемал за даденост. Беше гадно, просто гадно. Но не бях на място, където се случват ужасни неща. Да, имаше отделни прояви на насилие, но аз нито веднъж не пострадах. Създадох си приятели. Запознах се с хора, които бяха там много по-дълго от мен и успяваха да оцелеят. Имахме работа, плащаха ни, изчетохме хиляди книги, имахме достъп до вестници и списания, гледахме телевизия, понякога стари филми, пишехме писма, спортувахме. Храната беше отвратителна, но всъщност в затвора здравето ми се подобри, защото престанах да пия и да пуша и всеки ден тичах. — Той отпи още една глътка бира и забоде поглед в стената. — Затворът, в който ще отиде Дъфи, ще бъде много по-лош, но въпреки това той би могъл да оцелее. Ако получи смъртна присъда и очаква екзекуция, ще бъде сам в килия и ще го държат заключен денонощно. С две думи, Тео, ако бях на мястото на Пийт Дъфи, щях да се моля за споразумение, за да избегна смъртната присъда. А това значи много.

— Щатът ще му предложи ли споразумение?

— Не знам и е твърде рано да правим предположения. Джак Хоугън е много добър прокурор и решението ще бъде негово.

— Наистина ми се иска да наблюдавам още един процес.

— Съжалявам, но нямаш право на глас.

Телефонът върху бюрото на Айк звънна и той погледна на дисплея кой го търси.

— Трябва да вдигна.