Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (9)

8.

В понеделник сутринта Виктория седеше в кабинета на съдията и слушаше как противниковият адвокат обяснява колко небрежен баща бил клиентът на Виктория.

На това извънсъдебно събиране трябваше да обсъдят спешното искане за уреждане на родителските права, което Виктория беше подала от името на своя клиент Нейт Ферара. Миналия декември той и жена му Хедър бяха подали молба за развод по взаимно съгласие и се бяха споразумели двете им деца (на седем и на десет години) да се редуват да живеят у всекиго от тях. Миналата неделя обаче госпожа Ферара се бе обадила на бъдещия си бивш съпруг и му бе казала да „не се хаби“ да идва да взема децата за неговата седмица и заявила, че иска да промени споразумението им, така че той да ги вижда едва всеки втори уикенд.

— Господин Ферара отсъства твърде много, Ваша чест — заяви противниковият адвокат Грег Джафи. — Откакто бе повишен в службата си, той е в командировка по една-две нощи всяка седмица, а дори когато е в града, едва успява да се прибере у дома, преди децата да са си легнали. Човекът, който всъщност се грижи за тях, когато са при баща си, е детегледачката, която той е наел. И макар по всичко да личи, че тя е достатъчно способна, няма никаква причина децата да бъдат оставени на нейните грижи, когато имат майка, при която може да бъдат.

— Онова, което господин Джафи се опитва да каже, Ваша чест, е, че моят клиент има по-малко право да вижда децата си просто защото е работещ родител — обади се Виктория.

— Не, онова, което казвам, е, че в този конкретен случай няма никакъв смисъл децата да бъдат оставяни на грижите на детегледачка през седмиците, в които би трябвало да бъдат с баща си.

— Моят колега преувеличава фактите — обърна се Виктория към съдията. — Истината е, че освен когато е извън града, господин Ферара води децата си на училище и прави всичко по силите си да се прибере, преди те да са си легнали, дори ако това означава да носи част от работата си вкъщи, за да я свърши, след като те заспят. Присъствал е на всички техни родителски срещи (още преди двамата с госпожа Ферара да се разделят), всяка вечер проверява домашните им и наскоро помогна на сина си да направи диорама за един училищен проект. През почивните дни той и децата ходят на семейни уроци по скално катерене в зала, а миналия месец, когато дъщеря му се разболя от стомашен вирус, именно той стоя буден и се грижи за нея цяла нощ… а не някоя детегледачка. Да, служебните му задължения действително се увеличиха, откакто бе повишен, Ваша чест, ала много родители имат натоварен работен ден. Неоспорим факт е обаче, че господин Ферара е важна част от живота на децата си и не бива да бъде наказван за това, че невинаги може да се прибере навреме за семейна вечеря.

Съдията помисли над думите й и се обърна към другия адвокат:

— Имате ли да добавите нещо, господин Джафи?

Пет минути по-късно Виктория излезе от кабинета на съдията и се усмихна на клиента си, който я чакаше притеснен в съдебната зала.

Доволна бе от извоюваната победа… ако можеше да се нарече така. В нейната работа рядко имаше истински „победители“, особено когато бяха намесени деца. Това обаче не й пречеше да прави всичко по силите си, за да защити възможно най-добре интересите на своите клиенти в хода на бракоразводния процес.

Беше имала късмет в кариерата си. В началото просто се бе оказала на правилното място в правилния момент — около шест месеца след като отвори кантората си, бивша състудентка от университета бе дала името й на своя позната от Клуба по четене, която си търсеше бракоразводен адвокат. Жената се бе оказала съпругата на изключително богат собственик на казино, който бе вършил някои изключително несъпружески неща с осемнайсетгодишни проститутки в хотела на своето казино. Когато жена му си тръгна след развода, забогатяла с почти петдесет милиона долара в дело, привлякло вниманието на медиите, „Виктория Слейд и съдружници“ начаса се превърна в една от най-търсените кантори по семейно право от богатите и прочутите в Чикаго.

Благодарение на успеха си сега Виктория можеше да си позволи да избира случаите, които поема. Клиентите й бяха предимно жени, но това не беше задължително. Независимо от пола им, тя вярваше, че основното й задължение като техен адвокат бе да се погрижи те да се чувстват силни и уверени по време на бракоразводния процес. Виктория бе откровена, не се опитваше да захароса нещата и по време на първата им среща винаги задаваше на бъдещите си клиенти един и същи въпрос: „От какво имате нужда, за да продължите напред след този брак и да съградите живота си наново?“. Ако отговорът бе нещо, което според нея бе в състояние да им даде, те ставаха нейни клиенти и тя се бореше със зъби и нокти, за да успее.

След като се прибра от съда, Виктория прекара остатъка от деня в срещи със съдружниците си и в телефонни разговори с клиенти и противникови адвокати. Тръгна си от офиса около шест часа, което беше рано за нея, но цял следобед я бе измъчвало главоболие и тя реши, че най-добрият начин да се пребори с него бе, като остави лаптопа и телефона настрани, налее си чаша вино и си вземе дълга отпускаща вана.

Както обикновено, не използва метрото, а се прибра с такси. На около километър и нещо от дома й започна да вали. За щастие, тя имаше чадър и го отвори, за да притича от таксито до неголямото фоайе на сградата. Взе пощата си и я прегледа, докато се качваше към четвъртия етаж.

Когато излезе от асансьора, видя, че в другия край на коридора има някой — една жена се бе облегнала на вратата на Форд. Двайсет и няколко годишна, с дълга до раменете светлокестенява коса, тя бършеше очевидно разплаканите си очи и буташе бебешка количка напред-назад.

„Господи! Сега пък какво?“

Откакто се бе натъкнала на Форд в кафенето, я човъркаше съмнението, че може би все пак беше прибързала в преценката си за своя нов съсед и отношенията му, каквито и да бяха те, с жените, които бе виждала да идват и да си отиват от апартамента му. Ала ето че само два дни по-късно на прага му стоеше разплакала жена с бебе.

Ако нещата продължаваха с това темпо, щеше да се наложи да разположат чакалня и автомат за номера пред апартамент 4F.

Очите на младата жена бяха подпухнали, лицето й — бе зачервено и на петна. Виждайки Виктория да се приближава, тя прибра кичур коса зад ухото си, очевидно притеснена от състоянието си.

— Извинявам се. Просто чакам брат ми да се прибере. — Тя се прокашля и погледна в количката, без да спира да я побутва напред-назад.

О, това беше сестрата на Форд. А тя си беше помислила… Е, все тая. Виктория спря пред вратата на апартамента си с ключове в ръка и видя как другата жена отново избърса очите си.

„Не се меси. Това е семеен въпрос.“ Веднъж вече си беше изпатила, задето си бе напъхала носа в личните работи на Форд, с онова негово „долепяне и извиване на главата“. Нямаше намерение отново да го повтори.

Тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато другата жена подсмръкна и си пое дъх по онзи задавен начин, по който го правят хората, когато се опитват да спрат да плачат.

О, по дяволите.

Тя напъха пощата в куфарчето си и се приближи.

— Аз съм Виктория. Съседката на Форд. Не искам да се натрапвам, но… добре ли си?

Жената я погледна.

— Ти приятелката на Оуен ли си?

— Не, Оуен се изнесе. Аз наех апартамента му за лятото.

— О. — Жената се прокашля. — Аз съм Никол. — Тя махна към вратата на Форд, сякаш изпитваше потребност да обясни. — Брат ми пътува насам. Прати ми съобщение, че е попаднал в задръстване. Предполагам, че е имал интервю в южната част на града.

— А — отвърна Виктория, сякаш я беше разбрала, макар че всъщност нямаше представа какво работи Форд. Така и не бяха стигнали до този въпрос по време на кратките си разговори, състоящи се предимно от размяна на обиди.

Тя погледа как Никол бута бебешката количка напред-назад.

— Престана ли да я движа, се събужда — обясни Никол. — Успявам да я накарам да поспи единствено докато е в количката. — Тя примига учестено, за да пропъди сълзите, и се опита да го прикрие с малко по-весел тон: — Съжалявам. Не съм си доспала.

Виктория мина встрани, за да надникне в количката. Далеч не беше специалистка по бебетата, но предположи, че е на около четири месеца. Увито в розово-зелено одеяло, така че се виждаше само главичката му, покрита с тъмнокестеняв пух, то спеше с биберон в уста.

— Много е сладка. Как се казва?

— Зоуи.

— Красиво име. — Виктория махна към вратата на апартамента си и думите изскочиха почти от само себе си: — Защо не почакаш у нас, докато брат ти се появи?

Прииска й се да си прасне един. „За бога, Слейд, нали нямаше да се бъркаш?“ Определено не биваше да се забърква в този проблем, какъвто и да беше той.

— О, не — отвърна Никол. — Много мило от твоя страна, но тук сме си съвсем добре. Не искам да се натрапвам.

Количката продължаваше да се движи напред-назад.

А Никол продължаваше да подсмърча.

Виктория въздъхна беззвучно, мислейки си за тихата вечер, която си бе представяла, за чашата вино и отпускащата топла вана, които беше планирала.

— Сигурна ли си, че не искаш да влезеш и да поседнеш за малко? — Реши да опита с шега: — Защото аз взех да се уморявам само като те гледам как буташ това нещо.

Никол се поколеба.

— Ами, ако действително нямаш нищо против… всъщност не би било зле да поседна за мъничко. — Тя й се усмихна немощно. — Благодаря ти.

— Моля ти се, няма за какво. — Виктория отключи и задържа вратата, за да може Никол да влезе заедно с количката, след което затвори тихичко, за да не събуди бебето. — Заповядай, седни. Искаш ли нещо за пиене? Имам диетична кола, вода, студен чай…

— Чаша вода би било чудесно, благодаря.

Виктория отиде в кухнята и остави чадъра и куфарчето си на пода. Докато Никол се настаняваше на дивана в хола, тя отвори бутилка вода и я изсипа в чаша с лед.

Е, добре, беше малко странно, че е приютила в къщата си една непозната, и то с бебе. При това — плачеща непозната. Без да е сигурна какво да каже, тя остави чашата с вода на малката масичка пред Никол и като се усмихна, седна на един стол до дивана.

Никол продължаваше да бута количката напред-назад.

— Благодаря. Май ще е най-добре да пратя съобщение на брат ми и да му кажа, че съм тук.

Виктория се зачуди как ли ще реагира той на подобно съобщение, като се имаше предвид, че отношенията между тях двамата едва ли можеха да се нарекат добросъседски. Никол извади телефона от джоба на дънките си.

— Имаш ли нещо против да побутащ количката, докато го напиша?

— Разбира се, че не.

Виктория улови дръжката и започна да я бута напред-назад, имитирайки бавния ритъм на Никол. Надникна вътре и видя Зоуи, сгушена в одеялцето си до един плюшен жираф, закачен отстрани на количката.

Ако някой й беше казал, че днес ще люлее бебе в апартамента си, тя би го посъветвала да намали халюциногенните наркотици. Не че имаше нещо против бебета, но ако изобщо някога поемеше по този път, нямаше да му дойде редът още поне четири-пет години.

„Сега ви е паднало, момичета“, каза тя на хормоните си.

Никол довърши съобщението и се огледа наоколо.

— Хубаво местенце. — Очите й се плъзнаха по костюма на Виктория. — Адвокатка ли си?

Виктория се усмихна.

— Толкова ли е очевидно?

— Най-добрата приятелка на брат ми е адвокатка. Малко ми приличаш на нея. Какво право практикуваш? — Телефонът й избръмча. Тя прочете полученото съобщение и вдигна учуден поглед към домакинята си. — Каза, че името ти е Виктория, нали?

— Да.

— Това написах и на Форд. Изглежда доста учуден, че съм у вас.

„Да, твоята съседка, Виктория“ написа тя с тон, който бе смесица от раздразнение, насмешка и привързаност, след което остави телефона и посочи количката.

— Благодаря ти. Вече мога да поема. — Направи го и отметна косата от лицето си с една ръка. — Извинявай, говорехме за адвокатската ти практика.

— Занимавам се със семейно право. Всъщност имам своя собствена кантора.

Никол замълча за миг, а после посегна към чашата с вода.

— Ха. Колко интересно. Ами… поемаш ли случаи за издръжка на дете?

— Детската издръжка определено е част от много от случаите ми, да.

Никол се приведе напред.

— Как стоят нещата, когато родителите никога не са се женили? Да кажем, чисто хипотетично, че една жена иска да получава издръжка за детето си от мъжа, от когото е забременяла. Какво трябва да направи?

Виктория хвърли поглед към лявата ръка на Никол. Нямаше венчална халка.

— Ами първо трябва да подаде молба за издръжка на дете. В случай че говорим за някого, който живее в този щат… — А ако се имаше предвид заинтригуваното изражение на Никол, Виктория подозираше, че случаят е точно такъв. — Съществуват правила за определяне на размера й в зависимост от доходите на бащата и броя на децата. Майката ще трябва да внимава той да не се опита да излъже при декларирането на доходите си и да скрие нещо. Освен това може да изиска допълнителна помощ за образованието на детето, медицинските му разходи и извънучебните занимания.

— Нямах представа, че е възможно да се поиска всичко това.

— Един добър адвокат може да помогне. Както и с отговори на всякакви въпроси относно родителските права и посещенията, които биха могли да възникнат.

Очите на Никол се стрелнаха към Зоуи.

— Родителски права?

Виктория много внимаваше как й отговаря:

— Не съм сигурна какви са отношенията между двамата родители в този хипотетичен случай, но ако поискаш от някой мъж да поддържа финансово едно дете, напълно е вероятно той да пожелае да бъде част от живота на това дете.

— Ясно. Или пък… може изобщо да не го е грижа. — Очите на Никол отново се изпълниха със сълзи.

Виктория реши да рискува.

— Никол, изобщо не говорим за хипотетична ситуация, нали?

След миг колебание другата жена поклати глава.

— Не би трябвало да те занимавам с всичко това… та аз дори не те познавам. Просто ти спомена, че се занимаваш със семейно право, а напоследък доста си мисля за тези неща. Всъщност именно за това възнамерявах да говоря с Форд днес. — Долната й устна затрепери. — Аз… не се справям добре с това, да отглеждам Зоуи съвсем сама.

Признанието най-сетне бе изречено на глас и сега думите на Никол започнаха да се леят по-бързо:

— Нямах представа колко скъпо е всичко — пелените, адаптираното мляко, да не говорим пък за детските ясли. Отново тръгнах на работа, защото нямам право на платен отпуск по майчинство и едва свързвам двата края. Така че си намирам странични приходи, давам частни уроци по китара вечер и през почивните дни, но това отнема от малкото време, което ми остава, за да бъда със Зоуи, и имам чувството, че почти не я виждам, а когато най-сетне съм с нея, съм толкова изтощена, че се улавям как броя минутите, докато дойде време тя да заспи. Чувствам се ужасно да си го призная, но е вярно и… — Тя поклати глава и не довърши.

Адвокатът у Виктория нямаше как да не попита:

— Значи, си се опитала да уредиш нещата с бащата на Зоуи, а той е отказал да поеме каквато и да било финансова отговорност?

Никол прехапа устни.

— Ами работата е там, че не съм напълно сигурна кой е баща й.

О!

— Тоест има повече от един мъж, от когото е възможно да си забременяла?

— Не, определено е само един. Просто не знам кой е той. — Никол се изчерви. — Беше секс за една нощ. С приятелките ми излязохме да отпразнуваме двайсет и петия ми рожден ден и аз доста се почерпих. Заприказвах се с един тип и от дума на дума двамата се озовахме у нас, и — изненада! — след няколко седмици разбрах, че съм бременна. Което е странно, защото знам, че използвахме презерватив. Но може да е имало и втори път или пък презервативът да се е изхлузил. Не знам. „Потребителска грешка.“ Така го нарече гинекологът ми. — Тя погледна към Зоуи. — Обмислях дали да не я махна, но… от мига, в който открих, че съм бременна, се почувствах свързана с нея. И не че съм си мислила, че ще е лесно да бъда самотна майка. — Тя обърна изморени очи към Виктория. — Просто нямах представа, че ще е чак толкова трудно.

Думите й върнаха Виктория назад, към един спомен от собственото й минало — майка й в болничното легло, уморена и крехка.

„Просто не знаех какво да правя. Не знаех, че ще бъде толкова трудно.“

— Е, какъв е планът ти? — попита тя доста рязко. — Попита ме за издръжка, но според мен първо трябва да разбереш кой е бащата. Съдилищата доста държат на тази подробност.

— Е, знам името му — отвърна Никол. — Питър Сътър. Надявам се, че все някак ще успея да го открия. Ето защо искам да говоря с Форд. Той е разследващ репортер и като такъв има достъп до най-различни бази данни за издирване на хора. Помислих си, че ако ми помогне да открия Питър Сътър… бих могла да му разкажа за Зоуи и да поискам да ни помогне финансово. Той също е отговорен за нея… в крайна сметка са необходими двама души, за да се направи бебе. — Изрече го без колебание, сякаш всичко вече беше решено.

Аха.

Благодарение както на професионалния, така и на личния си опит Виктория имаше малко по-реалистична представа за нещата.

— И когато (приемайки, че изобщо успееш да намериш този Питър Сътър) той ти каже да се махаш — тогава какво? — попита тя. — Когато откаже да си направи тест за бащинство, защото не те помни, защото не иска да бъде баща или пък е женен с три деца и когато е преспал с теб, е изневерил на жена си и сега се бои да не бъде разкрит… Какво ще стане тогава? Или пък да приемем, че докажеш бащинството му и тогава той си вземе адвокат и започне да оспорва всякакви искания за издръжка, защото е непрокопсаник или не смята, че цял живот трябва да плаща за една „грешка“, или пък е някой богат задник, който смята, че си златотърсачка, която се опитва да докопа парите му? Работата, Никол, е там, че този тип може да бъде всякакъв. Може да няма никакви пари или пък да е егоистичен гадняр, на когото изобщо не му пука за отговорностите му. Възможно е да мине много време, преди да видиш каквито и да било пари от него (ако успееш да го намериш), което означава, че не можеш да разчиташ на този мъж да реши проблемите ти. Ти си тази, която трябва да намери начин да се справи сама. Знам, че не е лесно да бъдеш самотна майка, но ти си всичко, което дъщеря ти има на този свят, единственият човек, на когото може да разчита, и тя се нуждае да бъдеш до нея. Нуждае се да знае, че каквото и друго да се случва в света й, ти можеш да се справиш. Така че ще се наложи да стиснеш зъби, да се стегнеш и да измислиш начин да се оправиш дори ако никога не видиш и един цент от онзи мъж.

Никол примига изненадано.

Виктория замълча, също толкова учудена.

По дяволите.

Речта просто се беше изляла от нея, ужасно разпалена. Давайки си сметка, че трябва да каже нещо, и то колкото се може по-бързо, тя добави, опитвайки се да позамаже положението:

— И именно такава реч бих ти дръпнала за твое добро, ако бях адвокатът, занимаващ се с твоя случай.

В продължение на един миг Никол изглеждаше объркана, а после по лицето й се разля широка усмивка.

— Я, чакай… искаш да поемеш случая ми?

Ау.

— Всъщност казах: ако бях…

— Това е страхотно! — Никол плесна развълнувано с ръце.

Преди Виктория да успее да изясни станалото недоразумение, Зоуи се събуди. Отвори очички, огледа се наоколо, след което изплю биберона си и нададе възмутен нисък.

— О, миличка, съжалявам. Не исках да те събудя. — Никол направи физиономия на Виктория, докато протягаше ръце към количката. — Ама че глупаво от моя страна. — Взе дъщеричката си, облегна я на гърдите си и започна да разтрива гръбчето й, шепнейки успокояващо „Шшш“.

Зоуи продължи да реве гръмогласно.

— Сигурно е гладна. — Смутена, Никол зарови из чантата, окачена за дръжката на количката, докато прикрепяше Зоуи с една ръка. Извади бутилка и жълт пакет адаптирано мляко.

— Би ли я взела за малко, докато приготвя това? — помоли тя Виктория.

Малката Зоуи, със зачервено, сбръчкано от плача личице, изобщо не изглеждаше очарована от тази идея. Не че Виктория би могла да откаже.

— Разбира се. — Естествено, че щеше да подържи бебето за няколко минути. В гимназията гледаше деца, докато родителите им отсъстваха; не беше, като никога да не е държала бебе. Просто… не го беше правила много отдавна.

Лявата ръка на Зоуи беше заета, така че тя не можеше просто да остави Зоуи на Виктория, която се видя принудена да се протегне и малко несръчно да премести детето в скута си.

Е, добре, не беше чак толкова страшно. Можеше да се справи.

— Здравей — усмихна се тя на бебето.

Зоуи нададе яростен вик.

Никол се втурна към умивалника, за да напълни биберона с вода. Виктория се опита да я подруса, а после я залюля, дори изгука едно: „Мама ей сега се връща“, но нищо не помагаше; Зоуи беше изпаднала в свирепо настроение и очевидно бе твърдо решена всички в сградата да го научат.

Никол изсипа адаптираното мляко в шишето и го разклати (дотогава Зоуи вече звучеше като полицейска сирена), след което побърза да отиде при Виктория и я взе от ръцете й. Настани бебето в скута си, пъхна биберона в устата му и плачът изведнъж спря буквално насред поредния рев.

Тишина.

— Леле. — Виктория се изсмя със смесица от шок и страхопочитание. — Винаги ли е такава, когато е гладна?

— Както и когато е уморена или пелената й е за смяна, когато си изпусне биберона, когато й е прекалено топло или прекалено студено… — Никол погледна дъщеричката си. — Същинска малка фурия е. — И тя плъзна нежно пръст по бузичката на детето, избърсвайки една сълза.

В този миг Виктория съвсем ясно видя целия спектър на чувствата на Никол. Видя изтощението в очите й, объркването, несигурността, но също така любовта и обожанието, които изпитваше към дъщеричката си.

Можеше да помогне на тази жена, знаеше го.

Случаят на Никол бе не само необикновен, но и сложен и тя щеше да се нуждае от добър адвокат, някой, който да се погрижи да не я изиграят в съда. Адвокат, който преди всичко да се постарае интересите на Зоуи да бъдат защитени.

Виктория сведе поглед към бебето, което сега пиеше блажено от биберона, сякаш всичко винаги си е било наред. Същинска малка фурия, наистина.

„Само така, малката.“

Тя се надигна от дивана и извади една визитка от куфарчето си.

— Заповядай — каза и я остави на масичката пред Никол. — Обади ми се в офиса утре и ще обсъдим откъде да започнем със случая ти.

Никол прочете картичката на глас.

— „Виктория Слейд и съдружници“. — Наклони глава на една страна и огледа Виктория и дизайнерския й костюм. — Наистина е страшно мило от твоя страна да го предложиш, но честно казано, не съм сигурна, че мога да си позволя адвокат като теб.

— Ще измислим нещо.

Истината бе, че Никол по всяка вероятност не можеше да си позволи адвокат като нея, не и с обичайните хонорари на Виктория. Ала тя и преди бе поемала случаи про боно. Това бе едно от преимуществата да е шефът — имаше свободата да прави каквото си поиска.

И колкото по-сериозно се замисляше, толкова повече й се искаше да помогне. През последния месец доста неща бяха нарушили равновесието в подредения й живот: опитът за обир, паническите пристъпи и неканените спомени за майка й. Ала ситуацията с Никол и Зоуи — това бе нещо, което бе в състояние да оправи.

Може и да се боеше да се вози в проклетото метро, ала правото бе нейната стихия.

Изведнъж на вратата се почука и очите на Никол се разшириха.

— Сигурно е Форд. Той все още не бива да узнае нищо от това… Не и преди да съм имала възможност да поговоря с него тази вечер. Той не знае истината за бащата на Зоуи. Прекалено се срамувах да кажа истината на семейството ми, затова си измислих гадже, което уж ме е зарязало, когато открило, че съм бременна.

— Нищичко няма да му кажа. — Виктория й намигна и отиде да отвори. — Сега това вече е поверителна информация между адвокат и неговия клиент, нали?

Пък и нея ако питаха, колкото по-малко се кажеше на Форд Диксън, толкова по-добре.