Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (14)

13.

На следващата сутрин, когато алармата му иззвъня в седем часа, Форд се пресегна и замаха слепешком, докато не я накара да замлъкне. След това отново потъна в сън, мислейки си, че след предишната нощ си е заслужил да поспи още мъничко.

Или много.

Когато будилникът му се раззвъня за пети път, някой заблъска от другата страна на стената. Форд вдигна рязко глава от възглавницата и примига, чувайки раздразнен, приглушен женски глас. Не можа да разбере какво точно казва (което вероятно беше за добро), но бе почти сигурен, че чу едно „Изключи проклетото нещо!“.

— Знаеш ли, Оуен изобщо не беше толкова капризен — провикна се той.

Е, вярно, че през последната година Оуен бе живял почти непрекъснато у приятелката си, но все пак…

За миг от другата страна на стената се възцари тишина. А после нещо издумка.

— Майната ти!

Естествено, че последната дума трябваше да бъде нейна.

Напълно разбуден, той неохотно отиде в банята и стоя под душа цели десет минути, опитвайки да си спомни как изобщо му беше хрумнало, че е добра идея да си уреди среща на кафе в осем и половина в неделя сутринта. Разбира се, когато беше направил уговорката, и представа си нямаше какво го очаква, предлагайки да гледа Зоуи.

— Много е важно да се придържаш към режима — казала бе Никол предишната вечер, докато му обясняваше установения вечерен ред за Зоуи. — Биберон в шест и половина. Дръж я изправена поне двайсет минути — педиатърът каза, че помага с връщането на храна. Почети й книжка в седем и петнайсет, а в седем и половина я сложи да си легне. Има нужда от два биберона — един в устата и един в ръчичката — за да заспи. О, и тъкмо започна да се преобръща по корем, но след като го направи, не й харесва да е по корем, а още не се е научила как да се обръща по гръб. Така че когато това стане, се разплаква и… — Никол не довърши и прехапа устна. — Може би идеята не беше добра.

— Ник. Ще се оправя — настоял бе Форд и бе вдигнал Зоуи, спечелвайки си голяма усмивка от нея. Колко трудно можеше да е? Та нали говореха за едно малко бебе, което дори не умееше още да пълзи.

Никакъв проблем.

— Просто… досега никой, освен мен, не я е слагал да спи — казала бе Никол колебливо.

— Върви да се забавляваш с приятелките си. При нас всичко ще е наред.

И през първия час и половина всичко при тях двамата наистина беше наред. Както беше обещал, той грижливо следваше режима — Никол беше повторила колко е важно поне двайсет пъти. Нахрани Зоуи и й почете, след което я уви в одеяло, което приличаше на чувал за картофи, изпя й приспивна песничка за всеки случай и я сложи в легълцето й да спи.

Осем минути по-късно настъпи същински ад.

Зоуи се разплака и той видя на бебешкия монитор, че се бе обърнала по корем и както Никол го беше предупредила, не можеше да се обърне по гръб. Изглеждаше направо бясна, ако се съдеше по писъците й и по начина, по който риташе с крачета в чувала за картофи. Тъй като не знаеше какво друго да направи (и беше почти сигурен, че бебетата би трябвало да спят по гръб), Форд отиде в нейната стая и я обърна.

Голяма грешка.

Продължиха по същия начин през следващите два часа (да, отклониха се от режима). Зоуи притихваше за десетина-петнайсет минути, след което отново се обръщаше по корем и започваше да пищи, докато той не дойдеше в стаята й.

— Слушай — каза Форд след обръщане номер седем. — Виждаш ли това тук. Избродирано е върху чувалчето ти за картофи. „Заспивай.“ Не ти харесва по корем? Ами престани да се обръщаш.

Зоуи запрати един от бибероните си на пода; очевидно изобщо не беше във възторг от лекцията му.

След това Форд реши да опита нов подход — така нареченото „самоуспокояване“, което бе чувал сестра му да споменава. Следващия път, когато Зоуи се преобърна, той я остави да плаче. Петнайсет минути по-късно обаче се предаде, защото плачът беше ужасен, той се чувстваше адски виновен и очевидно никой в проклетия апартамент нямаше да се успокои от тази врява. Така че двамата отново подхванаха играта с преобръщането. Най-сетне стана толкова късно, че дойде времето, в което според Никол бе възможно Зоуи да се събуди за следващото хранене.

Решавайки, че може да е гладна (по дяволите, самият той определено не би отказал да хапне нещо след цялата тази драма), Форд я нахрани. Тя заспа, докато ядеше, така че той се възползва и я сложи в креватчето й, като много внимаваше да не я събуди.

Грешка номер две.

Десет минути по-късно чу по бебефона Зоуи да кашля и си даде сметка, че беше забравил да я подържи изправена, след като я беше нахранил. Втурна се в стаята й и я вдигна тъкмо навреме, за да може тя да повърне върху двама им — същинско вулканично изригване, изляло се от устата и носа й. Което беше двойно смущаващо, понеже (А) мили боже, никой не го беше предупредил, че нещо толкова мъничко и сладко може да повръща като пиян колежанин, който току-що се е натъпкал с голямо бурито, и (Б) сега Зоуи пищеше с пълно гърло („Кой остави този глупак да се грижи за мен? Помощ!“), докато той се щураше насам-натам, мъчейки се да открие чисти чаршафи и пижама, и нов чувал за картофи, в който тя да заспи. Ризата му миришеше на бебешко повръщано, така че той я съблече и изпрати по дяволите и режима, и самоуспокояването — щеше да приспи това бебе, та каквото ще да става. Даде й двата биберона и я люля в стола, докато тя най-сетне се унесе. Дори успя да я пъхне в креватчето й, но докато плакнеше ризата си в кухненския умивалник, започна да си мисли за онова страховито повръщане и се разтревожи да не го направи отново и да се задуши.

Ето защо, когато сестра му се прибра час по-късно, някъде около един след полунощ, го завари заспал на пода пред стаята на Зоуи, стиснал бебефона с една ръка, без риза и миришещ на повръщано.

Форд се събуди и видя Никол надвесена над него с вид, сякаш полагаше огромно усилие да не се разсмее.

— Как мина?

Той вдигна изтощено палец.

— Като по вода.

 

 

След това приключение Форд бе по-твърдо решен отвсякога да открие бащата на Зоуи. Кой знае дали той щеше да помага на Никол, но си струваше да опита. Защото сега вече имаше представа точно колко трудно трябва да й е на сестра му, мъчейки се да намери времена работата си, Зоуи, да поспи поне мъничко и да има някакво подобие на живот. По дяволите, той беше гледал Зоуи едва седем часа и вече имаше чувството, че се нуждае от почивка.

С тази мисъл той взе чантата и ключовете си и излезе навън. Отиде в „Червейна дупка“, поръча си две кафета и се настани на една маса в дъното, където можеше да говори на спокойствие с федералния агент, с когото се беше свързал, онзи, който беше приятел на негов приятел и бе специалист по случаите под прикритие. Надяваше се, ако не друго, поне да му помогне да елиминира един от единайсетимата кандидат-бащи.

Няколко минути по-късно агент Вон Робъртс влезе в кафенето и се насочи към него.

— Как изобщо ни хрумна да се срещнем в осем и половина в неделя сутрин?

Форд се ухили.

— Нали ти казах, че нямам нищо против да се срещнем по-близо до вас.

Вон махна с ръка, а Форд плъзна втората чаша кафе към него.

— Тъкмо имам повод да посетя отново стария си квартал. — Допреди девет месеца и той бе живял в „Уикър Парк“, преди да се премести в къщата на годеницата си в „Голд Коуст“.

— Как е Сидни?

— Добре е. — Вон се усмихна. — Вдигна глава от възглавницата колкото да ми каже да й донеса кафе. Никак не обича да става рано. — Той отпи от чашата си. — Между другото, силно се надявам да не става въпрос за някой репортаж. Видя ли утре нещо, написано от теб, в което цитираш „анонимни източници от ФБР“, ще си имаме проблем.

Форд се засмя. Въпреки че двамата с Вон се познаваха достатъчно добре (благодарение на факта, че най-добрата приятелка на Форд, Брук, беше омъжена за най-добрия приятел на Вон, Кейд), между журналистите и агентите на ФБР обикновено съществуваше известна доза недоверие.

— В безопасност си. Не става дума за работа, а за личен въпрос.

— Окей. Разказвай.

Форд извади листче хартия от чантата си и я плъзна по масата. Листчето съдържаше рождената дата на Питър Сътър Номер едно, социалноосигурителния му номер, както и последния му известен адрес.

— Чудех се дали би могъл да ми намериш копие на снимката от ареста на този тип. Задържан е преди четири години за побой, излежал е двугодишна присъда в затвора „Стейтвил“. Когато се опитах да я намеря, получих резултат „недостъпна“.

— Вероятно е платил, за да я свалят. — Вон погледна информацията на листчето за миг, след което го пъхна в джоба на дънките си. — Не би трябвало да е проблем. Мога да я извадя утре, когато съм в офиса. Да разбирам, че този Питър Сътър е някой, когото търсиш?

— Всъщност точно обратното. Надявам се, че това не е онзи Питър Сътър, когото се опитвам да намеря. — Без да споменава сестра си и племенницата си, Форд обясни положението и каза, че се опитва да издири този Сътър за свой приятел. — Съкратих списъка до единайсет души. Да се надяваме, че след като получа снимката, ще успеем да елиминираме този тип. За останалите ще трябва да положа известно усилие, за да се сдобия със снимки.

— Усилието, за което говориш, дава най-добър резултат, когато става дума за човек, живеещ в самостоятелна къща или сграда с две-три жилища — каза Вон. — Можеш да държиш мястото под наблюдение сутрин, преди да е дошло време за работа, и с малко повече късмет, ще успееш да го видиш, когато излиза от входната врата. Може да го хванеш да изкарва колата от гаража, да го проследиш до работата му и да го снимаш, докато слиза от колата. Но дори това ще отнеме време.

— Готов съм да отделя необходимото време.

— Това е добре. Но ако някой от твоите Питър Сътъровци живее в голям жилищен блок, никак няма да ти е лесно да го снимаш.

Форд вече беше помислил за това, поради което възнамеряваше първо да се залови с онези от списъка, които живееха в самостоятелни къщи или в по-малки сгради. А ако претърпеше неуспех, имаше и план Б. — С помощта на социалноосигурителните им номера, мога да намеря регистрационните и идентификационните номера на колите им. — Което на свой ред щеше да му каже какъв автомобил кара всеки от тях. — Ако се наложи, ще чакам пред гаража, докато се появи правилната кола, и тогава ще я проследя.

— Този, за когото го правиш, трябва да е много важен за теб, след като си готов на всичко това.

Вместо отговор, Форд отпи глътка кафе.

Вон се засмя.

— Виж, планът ти може и да успее. Но в зависимост от адреса, малко работа под прикритие би могла да се окаже далеч по-ефективна.

Форд беше повече от навит на всичко, което би могло да му спести време.

— Като например?

— Намери си партньор. Някой, който да си измисли основателна причина да почука на вратата и да попита този, който отвори, дали е Питър Сътър. Междувременно, ти заемаш позиция някъде наблизо, откъдето да направиш снимки. Съветвам те, да си намериш за партньор жена, ако е възможно. — Вон го посочи с чашата си. — Ако някой висок, едър тип като теб се появи и започне да задава въпроси, хората заемат отбранителна позиция. Ала и мъжете, и жените инстинктивно са по-малко подозрителни, когато въпросите задава жена. — Той се замисли за миг. — Вероятно Брук би могла да ти помогне.

— Не искам да я замесвам в това. — Понеже Брук, естествено, щеше да поиска да знае защо следят единайсетима мъже, на име Питър Сътър, а Форд беше обещал на сестра си, че няма да каже на никого от приятелите си.

— Може би някоя жена от службата ти, друга репортерка?

Проблемът, знаеше Форд, бе, че който и репортер да въвлечеше във всичко това, несъмнено щеше да започне да задава въпроси, а тук ставаше дума за нещо лично. Имаше обаче една жена, която вече знаеше всичко за ситуацията с Никол. И която бе настояла да бъде в течение на издирването на липсващия Питър Сътър.

Форд погледна към Вон.

— Мисля, че се сещам кого точно да помоля.

 

 

След като излезе от кафенето, той пое към ъгъла, където се пресичаха „Милуоки“, „Деймън“ и „Норт Авеню“, и зачака светофарът да светне зелено. Върху надземното трасе на отсрещната страна на улицата изтрака мотриса на метрото.

Привлечени от шума, очите му се вдигнаха нагоре и той видя шепа хора на спирката. А после забеляза, че един от тези хора бе не кой да е, а жената, за която си мислеше преди малко.

Виктория.

Облечена с дънки и тениска, тя направи крачка назад, когато влакът навлезе в станцията, намали и спря. Вратите се отвориха, но тя остана на перона, очевидно колебаейки се, докато откъм влака не се разнесе звън.

„Вратите се затварят“, разнесе се механичен глас.

Сякаш тласната от тези думи, Виктория се втурна във влака, изпреварвайки затварянето на вратите с няколко секунди.

Форд се загледа след отдалечаващата се мотриса, без да има ни най-малка представа какво бе видял току-що.

Поредното интригуващо развитие в мистерията, която представляваше Виктория Слейд.