Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (27)

26.

Форд стоеше под червения стъклен навес на „Томпсън Сентър“, опитвайки се да се опази от дъжда.

Току-що беше приключил интервюто си с директора на Службата за закрила на детето и семейството за статията си относно родители, малтретирали или занемарявали децата си, докато уж се намирали под надзора на агенцията. Интервюто беше продължило по-дълго, отколкото бе предполагал (директорът бе проявил учудващо голямо желание да говори) и тъй като вече беше пет часът, Форд се отказа от намерението си да се върне във вестника и реши да приключи за деня.

Провери телефона с надеждата да има съобщение от Виктория.

Нямаше.

Изгаряше от нетърпение да научи как е минала срещата й със Сътър, затова реши да се опита да я хване в офиса. Докато измине трите пресечки, дъждът започна да се усилва, така че той извади чадъра си от чантата.

И точно в този миг забеляза Виктория да излиза от въртящата се врата на сградата. Отвори чадъра си и пое в обратната посока.

Форд я повика, но тя не се обърна, гласът му беше несъмнено удавен от какофонията на уличните шумове, докато автомобили, таксита и автобуси профучаваха между тях по мокрия асфалт. Мина цяла минута, преди светофарът да се смени, и когато Форд най-сетне успя да пресече улицата, Виктория вече се бе изгубила от погледа му, потънала в морето от чадъри по тротоара.

Той ускори крачка и си запроправя път между минувачите. Зърна я да пресича улицата пред него и си даде сметка, с иронична усмивка на устните, че бе тръгнала към „Томпсън Сентър“. Виждайки я да се насочва към подземната спирка на метрото, той забърза още повече, за да улови светофара.

— Виктория! — повика я, скъсявайки разстоянието между тях.

Все така, без да се обръща, тя пое по стълбите надолу.

Вече съвсем близо до нея, Форд мина през преградната врата и излезе на перона, който заради дъжда бе още по-претъпкан от обикновено. Затвори чадъра ей и видя Виктория в другия му край да чака влака с гръб към него.

Проправи си път между хората и я докосна по рамото. Тя подскочи и се обърна и Форд едва тогава видя, че в ушите й има слушалки, скрити от дългата й коса.

— Госпожице Слейд. Каква изненада да ви срещна тук.

— Форд. — Тя го погледна учудено за миг, а после наведе глава, за да извади слушалките си.

Ала най-странното бе, че преди да извърне поглед, Форд бе готов да се закълне, че видя в очите й да проблясва още нещо.

Нещо, което, колкото и да бе невероятно, приличаше на паника.

 

 

Не можеше да е тук.

Виктория, която само допреди миг беше спокойна, почувства как я връхлита вълна от тревога, докато прибираше слушалките във външния джоб на куфарчето си, до чадъра. Една от причините да не се бои да се изправи срещу предизвикателството на метрото в час пик бе, че имаше план за бягство, в случай че нещо се объркаше. Беше си вдъхнала увереност (така както бе направила в часа си по гимнастика, както и онзи път, когато й бе станало зле в асансьора), че ако започне да й прималява или да я обзема паника, винаги може да слезе от влака и да си вземе такси.

Ала присъствието на Форд променяше всичко. Очевидно щеше да разбере, че нещо не е наред, ако тя неочаквано решеше да слезе преди своята спирка. А тъй като най-малко от всичко искаше той да научи за пристъпите й на паника, това означаваше само едно.

Беше уловена в капан.

Сърцето й задумка в гърдите и тя си пое дълбоко дъх. От диафрагмата, точно както я беше научил добрият доктор.

Форд наклони глава.

— Добре ли си?

Мамка му. Вече я гледаше странно, а още не се бяха качили във влака.

Това изобщо не й помогна с паниката.

„Хайде, Слейд, стегни се. Можеш да се справиш.“

Насили се да се усмихне.

— Естествено. Просто се учудвам, че те виждам тук. Каква е вероятността да се случи?

При звука на приближаващия влак тя преглътна мъчително, но запази нехайната си маска.

— Нали? Току-що приключих едно интервю в „Томпсън Сентър“, отидох до офиса ти, видях те да си тръгваш, на практика описах пълен кръг и ето ме тук — обясни Форд тъкмо когато влакът нахлу на перона и заглуши думите му.

Виктория кимна разсеяно, докато мотрисата отваряше врати. Поколеба се дали да не избяга, да излъже, че е забравила нещо в офиса, но Форд вероятно щеше да предложи да се върне заедно с нея. Ала най-вече не искаше да бяга. Не искаше да бъде човек, който не е в състояние да се качи в метрото, когато не е сам. Искаше отново да бъде себе си, жената, която бе, преди опитът за кражба да обърка всичко, жената, която не губеше самообладание и не знаеше какво е паника. Защото животът й преди нахлуването на крадците беше чудесен… и много по-лесен, защото не включваше терапия досаден психолог с досадни въпроси и нает за през лятото апартамент със сексапилен и очарователен съсед, който я караше да чувства неща, които не искаше да чувства.

Така че, ако искаше да си върне стария живот, ако искаше отново да стане жената, която бе някога, трябваше да започне тук и сега.

Щеше да се качи на проклетия влак.

Взела решение, тя отново си пое дълбоко въздух и пристъпи напред.

Опитвайки се да не го направи прекалено очевидно, пропусна няколко души пред себе си, та двамата с Форд да не се окажат притиснати в дъното на вагона. Озоваха се на около една трета по дължината на пътеката, не прекалено далеч от вратата.

Трябваше да издържи само някакви си четири спирки, напомни си. По-малко от петнайсет минути.

— Ще ме умориш от напрежение — каза Форд и тя примига.

— Моля?

— Срещата ти със Сътър — обясни той, докато вратите се затваряха. — Как мина?

Виктория премести тежестта на тялото си, когато влакът потегли, и прибягна до трика, който бе подействал, когато й се бе завило свят в дрешника на Сътър. Ако се съсредоточеше върху нещо друго, освен страха, тялото й щеше да престане да реагира така, сякаш е в опасност.

Или поне така се надяваше.

— Мина добре.

Разказа му за срещата със Сътър и това наистина й помогна. Въпреки че все още прекалено ясно си даваше сметка за всичко около себе си (най-вече факта, че се намира в препълнен влак под земята), успяваше да поддържа разговора.

— Възможно е да е измислил цялата история през двата часа, преди да се срещнете в кафенето — подхвърли Форд скептично.

— Може би. Ала ти не видя лицето му, когато ме попита за Зоуи. Беше се просълзил.

Форд изсумтя.

— Вероятно се е паникьосал при мисълта как ще плаща издръжка за две деца и таксата на бракоразводния адвокат, когато жена му научи, че уж са били скъсали, и наистина го изрита.

Виктория го смушка.

— Нека видим как ще се развият нещата.

„Метростанция Чикаго“, разнесе се глас откъм системата на метрото, когато пристигнаха на следващата спирка. „Вратите се отварят отдясно.“

Виктория изпусна дъха си. Беше изминала половината път до къщи. Оставаха й само две спирки. Окуражена от тази мисъл, тя усети, че я обзема гордост от постигнатия напредък, когато…

… вратите се отвориха и настана истински хаос.

Голяма група тийнейджъри с еднакви жълти тениски нахлуха във вагона, като се смееха, припяваха си някаква песен и се бутаха един друг.

— Стойте заедно! — извика някой, докато групичката се натъпкваше в бездруго пълния влак. За да им направят място, хората в предната част на пътеката минаха назад.

Тъй като нямаше избор, Виктория направи същото.

Стана ужасно тясно. Пътниците на пътеката бяха натъпкани толкова плътно, че едва можеха да дишат, бутайки се неловко един в друг, когато влакът потегли. Форд сложи ръка на ханша й, за да й помогне да запази равновесие. Рамото й се бе забило в гърдите му, ала той се държеше с непринудеността на редовен пътник, който неведнъж бе попадал в подобна ситуация.

— Пак е по-добре, отколкото да се мъчиш да си хванеш такси в дъжда — подхвърли той.

„Аха. За нормалните хора.“

— Така е — успя да отговори тя и с всичка сила стисна облегалката на седалката до себе си, залята изведнъж от неприятна топлина.

„Моля те, не сега.“

Заповяда си да каже нещо… каквото и да е.

— Е, за какво беше интервюто ти?

Форд се разприказва, докато тя безмълвно опитваше да се стегне. Ала всеки път щом подхванеше техниките за отпускане („Чувствам се спокойна, раменете ми са отпуснати…“), той й задаваше някакъв въпрос или правеше пауза, сякаш чакаше коментар. Което беше съвсем естествено, тъй като за него това беше най-обикновен разговор между двама души, които се возеха в метрото на път към къщи… а не терапия за психическо разстройство.

„Краката и стъпалата ми са топли и натежали.“

Когато наближиха станция „Дивижън“, Виктория трябваше да вземе решение. Можеше да слезе сега, което би изглеждало наистина странно, при положение че живееха само на една спирка от там, и вероятно би подсказало на Форд, че нещо не е наред. Или пък можеше да стисне зъби и да издържи докрай.

Станция „Дивижън“ и нейната спирка „Деймън“ бяха съвсем близо. Деляха ги едва две минути.

Виктория взе решение.

Щеше да довърши започнатото.

Няколко души слязоха на „Дивижън“, ала гръмогласните тийнейджъри някак си заеха и освободеното от тях място, така че все още не можеше да си отдъхне. Влакът потегли и тя си пое дълбоко дъх.

„Врагът ми е отпуснат. Дишането ми е леко и спокойно.“

Нейната спирка, „Деймън“, беше надземна, така че в мига, в който забележеше, че мотрисата започва да се изкачва, видеше сивкавата мъгла на дневната светлина и чуеше тропота на дъждовни капки по прозорците, щеше да знае, че е успяла.

„Цялото ми тяло е отпуснато и леко.“

Форд сведе поглед към нея и устните му се извиха в дяволита усмивка.

— Довечера вкъщи ли ще си? Помислих си, че бихме могли да хапнем нещо.

Знаеше какво би трябвало да отговори, дежурната дръзка закачка, но устните й сякаш се движеха по-бавно от обикновено и тя тъкмо бе започнала да оформя думите, когато…

… влакът спря рязко.

Мъжът пред Виктория се блъсна в нея и тя политна към Форд. Преглътна мъчително, чакайки влакът отново да потегли.

Ала това не стана.

— Хайде де. Сега пък какво? — възнегодува мъжът пред нея.

Виктория се опита да запази спокойствие. Вероятно просто изчакваха друга мотриса да напусне станцията. А после мислите й запрепускаха трескаво. Ами ако не беше някакво временно забавяне? Ами ако се окажеше заседнала в тази подземна метална кутия без изход? Нямаше да издържи; и бездруго вече беше на косъм, влакът просто трябваше да потегли, още сега, преди да припадне или да направи сцена, преди всички да са я зяпнали, защото щяха да разберат, че нещо с нея не е наред, а най-лошото бе, че и Форд щеше да разбере, че нещо с нея не е наред, и…

— Трябва да изляза от тук. — Опита да си поеме дъх, ала не можа; въздухът във вагона беше ужасно задушен.

Форд я погледна и в очите му проблесна разбиране.

— Влакът тръгва — прошепна, сякаш нещо изведнъж си беше дошло на мястото, и успокоително сложи ръка на лакътя й. — Всичко е наред. Всеки момент ще тръгнем.

Мотрисата потегли, но беше твърде късно — главата й олекна, чувстваше се странно откъсната от тялото си, сякаш всичко това се бе превърнало в сън, и Форд й казваше нещо, ала единственото, което тя чуваше, бе оглушителен бял шум, докато зрението й угасваше и я обгръщаше мрак.

— Мисля, че ще припадна — прошепна тя.

Последното, което почувства, преди да изгуби съзнание, бе как ръцете му се обвиват около нея.

 

 

До ушите й достигна мъжки глас, заповеднически и властен.

„Направете път.“

Отне й миг да разпознае гласа на Форд, да си спомни къде се намира и да си даде сметка, че се движи.

Той я носеше на ръце към изхода на вагона.

Почувства коравите му гърди до бузата си и силата на ръцете му, които я обгръщаха. Миг по-късно усети, че я лъхва по-хладен въздух, и си пое дъх, бавно и дълбоко.

Форд я намести в ръцете си и до ушите й долетяха други гласове.

— Слязохме от влака, Виктория. — Тонът му беше успокояващ. — Ще се обадя на 911.

„Господи, не.“

И така вече беше направила сцена. Тя се вкопчи в ризата му.

— Не. Просто… не се движи.

Отвори очи с усилие и видя, че двамата с Форд са на перона. Около тях се бяха събрали доста хора.

Които до един я зяпаха.

— Добре съм — каза им и се опита да поразсее неловкостта на ситуацията с шега: — Май не трябваше да пропускам обяда днес.

— Мисля, че няма да е зле да й дадем малко въздух — помоли Форд, след което понижи глас: — Виктория, погледни ме.

Сините му очи бяха топли, по лицето му се четеше смесица от облекчение и окуражение.

— Вече всичко е наред. Аз съм тук.

Виктория усети как нещо я преряза в гърдите и отвори уста, за да му благодари, задето я беше свалил от влака… и в този миг забеляза нещо.

— Целият си мокър.

Косата и тилът му бяха подгизнали, водата се бе разляла по яката и раменете му и бе започнала да се процежда дори по предницата на ризата му и кожената дръжка на пощальонската му чанта. Едва тогава Виктория забеляза, че е само отчасти скрит от навеса на спирката, и си даде сметка, че използва тялото си, за да я предпази, докато я държеше в прегръдките си.

Закриваше я от дъжда.

Той я погледна с мека усмивка и отвърна с леко дрезгав глас:

— Нали каза да не се движа.

Виктория преглътна мъчително и пърхането, което усещаше в стомаха си напоследък, се превърна в същинско ято.

„Господи, не.“

Извърна очи от Форд и се съсредоточи върху дъжда, който капеше от ръба на навеса, мъчейки се да прогони стягането в гърдите си.

„Дишай, Слейд.“

— Виктория… добре ли си? — попита Форд. — Кажи нещо. Трябваше й един миг, за да се съвземе, преди отново да го погледне.

— Просто… просто искам да си ида у дома.