Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (5)

4.

Виктория се прибра в апартамента си малко след десет часа. Пренебрегвайки целенасочено неразопакованите кутии (по-късно щеше да се оправи с тях), тя отиде право в спалнята си. Преоблече се в шорти и тениска и само дето не потри ръце от задоволство при вида на леглото си.

Нямаше търпение да се пъхне в него.

Изми си набързо зъбите и си свали грима. По навик взе електронния си четец и се пъхна в леглото. В предишната си къща, за да се пребори с безсънието, много често се опитваше да се отвлече с четене от непрекъснатите си опити да долови и най-тихия непознат звук. Тази вечер обаче се чувстваше в безопасност в не толкова големия си апартамент, защитена не само от алармената система, но и от охраната на цялата сграда. Никой не би могъл да влезе през входната врата, нито през гаража, ако нямаше ключ или някой от обитателите на блока не му отвореше. А и това, че бе заобиколена от съседи, си имаше и положителната страна — при толкова много будни хора в петък вечер, сградата едва ли бе особено привлекателна мишена за натрапници.

С тази мисъл Виктория сложи четеца до верния си телефон на нощното шкафче, угаси лампата и придърпа завивките си нагоре, чувствайки се по-удобно и по-спокойна в леглото си от цял месец насам. Толкова бе изтощена, че като нищо щеше да спи поне до неделя.

Унесе се в сън с усмивка, мислейки си, че не би имала нищо против.

Затръшна се врата.

Виктория седна рязко в леглото, чула стъпки, ала в сравнително непознатата обстановка й трябваха миг-два, докато осъзнае, че се намира в новия си апартамент. Чу приглушени гласове и инстинктивно посегна към телефона.

А после си даде сметка, че шумовете не идваха от нейното жилище, а долитаха през стената на спалнята й — стената, която делеше със съседния апартамент.

Отпусна се тежко в леглото и въздъхна с облекчение.

По пода от другата страна изчаткаха токчета, поне няколко чифта; долитаха мъжки и женски гласове и смях. Тя все още не се бе запознала с новия си съсед (някой си „Ф. Диксън“ според пощенската кутия до нейната), но ако се съдеше по звуците, той или тя имаше среднощни гости.

Като по даден знак се разнесоха първите звуци на „Солсбъри Хил“ на Питър Гейбриъл и някаква жена (която звучеше доста почерпена) се провикна:

— ОБОЖАВАМ тази песен.

Виктория закри главата си с възглавницата и се опита да не заплаче.

Не че музиката беше прекалено силна, а и гласовете бяха приглушени — Ф. Диксън и компания вероятно се бяха разположили чак в дневната, нещо, което бяха в пълното си право да сторят. Само че беше два часът през нощта и Виктория току-що бе изтръгната от най-продължителния си сън от един месец насам.

— Кой иска пенис на клечка? — провикна се някой.

И… това беше знак за Виктория да се изнесе.

Нямаше представа какво е това (макар да звучеше нецензурно, а вероятно и мъничко болезнено за участниците), ала не за това искаше да мисли в два часа през нощта. С тежка въздишка на раздразнение (не че хората в съседния апартамент можеха да чуят при целия шум, който вдигаха), тя взе възглавницата си (да, беше от онези, които не могат да спят без специалната си възглавница) и се завлече в хола. Тръшна се на дивана и опита да се намести удобно.

Не особено успешно.

Вярно, когато бе избирала диван, най-важното за нея беше стилът. Каква глупост само — да не предвиди, че една нощ ще й се наложи да спи на този диван от едуардианската епоха с ниски облегалки за ръцете и извит гръб, защото съседът й провежда шумно среднощно секс соаре с пениси на клечка.

В безсилния си гняв Виктория запрати многобройните възглавнички от дивана на пода.

След това стана и взе своя iPad, за да потърси „пенис на клечка“ в интернет, защото какво наистина беше това?

А… близалки. Ясно.

След като близо час се въртя неспокойно на дивана, чу да се затваря врата, а после в коридора се разнесоха гласове. Когато най-сетне затихнаха, тя се върна в спалнята, за да провери положението.

Тишина.

Слава богу! Тържествуваща, тя грабна възглавницата си от хола и побърза да се пъхне в леглото. Сгуши се под завивките и тъкмо започваше да се унася в сън, когато чу женски смях.

Виктория отвори очи.

Миг по-късно се разнесе дълбок мъжки глас (думите му бяха приглушени), а после нещо издумка по стената. Табла на легло.

Жената простена.

О… направо страхотно.

Тъй като нямаше никакво желание да чуе повече, Виктория изпухтя сърдито и отново замъкна специалната си възглавница в хола, тръсна се на дивана и се приготви за дългата нощ, която й предстоеше.

Рано на другата сутрин, кисела и уморена след тежката нощ, прекарана на дивана, тя излезе в новия си квартал в търсене на крайно необходимото й кафе.

За щастие, не й се наложи да търси дълго — на съседния ъгъл откри кафене, на име „Червейна дупка“, което изглеждаше достатъчно обещаващо. Отвори вратата и примига от изненада при вида на стените, покрити с филмови афиши от осемдесетте, както и истински делореан (аха, колата от „Завръщане в бъдещето“), паркиран в отвореното помещение на горния етаж.

Леле. По тези места определено гледаха адски сериозно на осемдесетте години.

Очарована от кичозната атмосфера на заведението, Виктория си поръча голямо кафе и се настани на една маса под плакат от „Похитителите на изчезналия кивот“. Прегледа новините и пощата си на телефона, без да бърза да се прибира.

Е, добре, първата нощ в новия й апартамент не беше минала точно както бе очаквала. Вярно, успяла бе да поспи около шест часа, което бе повече, отколкото която и да било нощ през последния месец. Но определено се надяваше, че снощи бе изключение, а не знак за онова, което можеше да очаква от новия си съсед в апартамент 4F през цялото лято.

В противен случай щеше да се наложи двамата с този Ф. Диксън да си поприказват.

Съживена от кофеина, тя си тръгна от „Червейна дупка“ и пое към апартамента си. Качи се на четвъртия етаж с асансьора и тъкмо крачеше по коридора, когато вратата на 4F се отвори.

О! Загадъчният Ф. Диксън, предположи тя.

От апартамента се показа жена над трийсетте, с дълга до раменете кестенява коса; носеше черна пола, синьо-зелена блузка без ръкави и обувки с каишки.

Фиона Диксън? Фейт Диксън? Виктория запрехвърля възможностите през ума си. Твърдо решена да установи добри отношения с човека, с когото през следващите три месеца щеше да дели стената на спалнята си, тя се приближи с усмивка.

— Здравейте. Аз съм Виктория, новата ви съседка. — Тя махна към вратата на апартамента си. — Вчера се нанесох.

— Ъ, здрасти. — Жената в синьо-зелената блузка се изчерви, очевидно смутена. — Аз всъщност не живея тук. Въпреки това, поздравления за новото жилище.

Виктория се засмя, докато се разминаваха.

— Благодаря.

Чувствайки се мъничко неловко („Бележка към себе си: не прави засади на невинни минувачи в коридора“), тя извади ключовете от чантата си. Когато стигна до входа на апартамента си, вдигна очи и улови другата жена да поглежда през рамо към вратата на Ф. Диксън.

И да се усмихва, видимо доволна.

А, ясно. Съдейки по тази усмивка, Виктория се досети, че някой бе прекарал изключително приятна нощ със собственика на 4F, най-вероятно мъжа с дълбокия глас.

След като жената със синьо-зелената блузка се качи в асансьора, Виктория се поколеба дали да не почука на вратата на Ф. Диксън и да му се представи, но после си каза, че би било малко странно да се появи на прага му веднага след като нощната му гостенка си беше тръгнала. Вместо това отключи апартамента си и подкрепена от кофеиновата енергия, се зае с останалите неразопаковани кашони.

Занимава се с това, докато стана време за обяд, когато прекъсна за малко, за да си вземе сандвич от деликатесния магазин надолу по улицата. Когато се прибра, се огледа за кутии, които бе пропуснала да разопакова, и в този миг забеляза колко бе тихо точно в момента.

По лицето й бавно се разля усмивка.

Събу сандалите си, включи алармената система и се отправи към спалнята. Пусна щорите и се покатери в леглото, чувствайки се направо декадентски, задето се канеше да спи в събота следобед. Несъмнено имаше цял куп неща, които би могла да свърши (кантората й не се ръководеше сама), ала след последната нощ (пък и месец) си беше заслужила една малка сиеста.

Заспа почти в същия миг, в който главата й докосна възглавницата. Прекрасен, дълбок сън.

Който продължи, докато не я събуди звук от рязане с трион.

Какво. По. Дяволите?

Отвори очи, очаквайки да види прах и хоросан да се сипят около нея. Обърна се в леглото и се взря в стената. Добрата новина бе, че никой не се опитваше да мине през нея. Ала ако се съдеше по звуците, по някаква необяснима причина собственикът на 4F беше избрал именно този момент (точно по време на нейната повече от заслужена дрямка), за да пробие дупка от своята страна на стената.

И защо не?

В продължение на няколко секунди се възцари тишина, а после до ушите на Виктория достигнаха бръмчене на електрическа бормашина и свирукане. Тя въздъхна и изруга под носа си… не че той можеше да я чуе при всичкия този шум.

Дотук Ф. Диксън се оказваше истински трън в задника.