Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (12)

11.

Малко преди седем часа Виктория почука на вратата на Форд. Беше закъсняла със снемането на показания този следобед, а после бе минала през апартамента си, за да остави куфарчето си. Докато беше там, се поколеба дали да не се преоблече, но се отказа. Да, беше петък вечер, но след разговора с Уил й се струваше изключително важно да подчертае, че това е работна среща. Щеше просто да се отбие у Форд за няколко минути, да чуе какви са плановете му за издирването на Питър Сътър и да си върви.

За нейна изненада, не й отвори Форд.

А трийсет и няколко годишен мъж с рошава гарвановочерна коса, облечен с тениска и спортен панталон. Един от мъжете, които бяха с него във „Виолетовия час“, ако не я лъжеше паметта.

Очите му се разшириха при вида й.

— Леле! Очевидно съм си избрал грешната сграда, в която да се нанеса. И току-що го казах на глас, нали? Мамка му.

— Не можеш да повярваш, че каза какво? — попита Виктория със съвършено сериозно лице.

Отне му миг, а после той се ухили широко.

— О… освен това имаш и чувство за хумор. — Той й протегна ръка престорено тържествено. — Здрасти, аз съм Тъкър. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не мислиш ли, че е крайно време да се откажеш от този изтъркан лаф? Използваш го още от колежа — обади се някой зад него.

— Не е изтъркан. Той демонстрира саркастичното ми чувство за хумор и помага за стопяване на ледовете. — Тъкър се обърна за потвърждение към Виктория. — Нали така? Чудесно стопява ледовете?

Преди тя да успее да отговори, на прага се появи друг мъж с бира в ръка… мъжът с готината шапка, когото Одри си беше харесала във „Виолетовия час“.

— Здравей, нова съседке на Форд — поздрави той весело и й протегна ръка. — Аз съм Чарди. Чухме, че си бракоразводна адвокатка или нещо такова. — Той наклони глава на една страна. — Хм, срещали ли сме се и преди? Струваш ми се позната.

— И аз се чудех същото — потвърди Тъкър.

— Мисля, че преди две седмици бяхме в един и същи бар — отвърна Виктория. — „Виолетовия час“?

Чарли насочи пръст към нея.

— Точно така! Ти си момичето, на което Форд беше хвърлил око. — Той потупа приятеля си по рамото. — Спомняш ли си? Точно преди да се присъединим към моминското парти.

Тъкър кимна.

— А, да. Човече, Форд страшно си те беше харесал онази нощ. — Той замълча за миг. — Вероятно и това не трябваше да казвам на глас, а?

— Ама че съвпадение, а? — подхвърли Чарли. — Това, че сега живеете врата до врата.

— Сякаш се е намесила самата орис — съгласи се Тъкър.

Чарли изсумтя.

— Орис? Кой използва тази дума в наши дни?

— Много хора — не му остана длъжен Тъкър.

— Аха, хора като баба ми.

— Е, значи, баба ти е страшно готина, защото така се казва и един герой от комиксите и на „Марвел“, и на „Диси“ — тържествуващо натърти Тъкър.

Чарли извъртя очи, а после се обърна към Виктория.

— Както и да е.

— Аха. Както и да е — каза Тъкър с леко подразнен вид.

И двамата мъже я погледнаха очаквателно.

— Е, нека уточним… Форд всъщност вкъщи ли си е? — попита тя.

— Аха. — Чарли се засмя и отвори вратата по-широко. — Под душа е. Току-що се върнахме от фитнеса. Не беше сигурен кога ще се появиш, затова ни помоли да останем, докато излезе от банята.

Виктория пристъпи в апартамента, оглеждайки се наоколо, докато вървеше след Чарли и Тъкър. Като разположение мястото бе огледален образ на нейния апартамент, рафтовете и гранитът в кухнята също бяха еднакви, ала приликите свършваха дотам.

— Леле — каза тя, едновременно учудена и впечатлена.

Форд очевидно беше вложил немалко време и усилия в жилището си. Половината от откритото помещение бе отделена за всекидневна с кожен диван и стол, тухлени стени и плъзгаща се врата, извеждаща на терасата. Другата половина обаче представляваше смесица между трапезария и работно място, с удивителна селска маса от старо дърво и стомана и столове в същия стил. Две от стените бяха покрити с етажерки от същия вид старо дърво.

Беше страхотен апартамент, мъжествен и модерен, ала едновременно с това от него се излъчваха топлина и уют. Лавиците по стените бяха с най-различна височина и върху тях бяха наредени книги, предмети на изкуството, фотографии в рамки и най-различни интересни дреболии: старинен часовник, скулптура на ръка и нещо, което приличаше на копие на бластер от „Междузвездни войни“, Виктория се приближи, за да поразгледа отблизо. Добре, че не беше дошла на среща, защото, ако беше, щеше да бъде изкушена да прекара солидно количество време, изучавайки всяко ъгълче от тези рафтове в опит да отгатне какво разкриват те за собственика на това място.

— Наистина е хубаво.

— Опитай се да не звучиш чак толкова учудено — разнесе се сух глас.

Виктория се обърна и за първи път видя как изглежда току-що изкъпаният Форд Диксън. Страхотно красив, както винаги; над метър и осемдесет, с невероятно сини очи; мокра, разчорлена коса; дънки с ниска талия и тениска, опъната върху широките му, корави гърди.

И бос.

Виктория чу тихия писък на десетки неоплодени яйцеклетки, когато един от яйчниците й експлодира.

Прокашля се и посочи етажерките.

— Сам ли ги направи?

— Да.

— С наша помощ — уточни Чарли и им помаха от кухнята. — Е, Тък и аз основно пиехме бира и държахме дъските. И като стана дума… — Той метна празната кутия от бирата си в кошчето за рециклиране под мивката и отвори хладилника. Извади си нова бира, но после се закова на място, виждайки Форд да се взира в него.

Чарли премести поглед между Форд и Виктория, след което се усмихна невинно и върна бирата на мястото й.

— Предполагам, че вие двамата искате да се залавяте за работа.

— Върху какво работите, така или иначе? — попита Тъкър. — Нещо за вестника ли е?

— Проект за една от клиентките на Виктория — неопределено отвърна Форд и хвърли дискретен поглед на адвокатката.

— Хм. Звучи страшно… досадно. — Тъкър посочи с пръст първо единия, а после другия. — Е, най-добре да ви оставяме да се залавяте за работа, труженици такива. Хайде, Чарли. — Той се отправи към вратата заедно с Чарли, но после се обърна и направи няколко крачки обратно. — Виктория, беше ми приятно да се запознаем.

След това долепи палеца и кутрето до ухото си, имитирайки телефон, и устните му оформиха едно беззвучно „Обади ми се“, докато Чарли го издърпваше за яката на тениската обратно към вратата.

— Да. Чарли и Тък в целия им блясък. — Форд се обърна към Виктория. — Никол ме помоли да не споменавам на приятелите ми, че не знае кой е бащата на Зоуи. Ето защо не им обясних какво ще правим тази вечер.

Той отиде до дивана и извади лаптопа от чантата си, а после прокара разсеяно пръсти през косата си, придавайки й небрежно разрошен вид.

Един упорит кичур със собствено мнение падна над челото му.

Той улови, че Виктория го гледа.

— Какво?

По някаква причина тя не можа да се сдържи да не го подразни.

— Приятелите ти казаха, че страшно си си паднал по мен онази вечер във „Виолетовия час“.

Той се приближи до нея.

— Приятелите ми казват цял куп неща. Много отдавна се научих да не обръщам внимание на деветдесет и девет процента от тях.

Виктория се усмихна на себе си, докато той отиваше с широка крачка към масата, стиснат лаптопа в ръка.

Не го беше отрекъл.

 

 

— И така, днес ще си съставим списък с кандидат-бащи — заяви Форд, слагайки лаптопа на масата.

Виктория седна до него.

— Чудесно. И как ще го направим?

— Ето какво възнамерявам да ви покажа, госпожице Слейд. — Той отвори страницата, на име Tracers Info Specialists, и въведе потребителското име и паролата, които имаше благодарение на работата си във вестника. След това завъртя компютъра към Виктория, така че и тя да вижда какво прави. — Това е база данни за издирване на хора. От тук мога да извадя списък с всички възможни Питър Сътъровци в Чикаго.

— Сигурни ли сме, че изобщо живее в Чикаго?

Добър въпрос.

— Според Никол споменал, че е фен на „Чикаго Къбс“^[1]. Така че стискай палци да е някъде в този град, защото иначе сме прецакани. — Натисна линка за ново търсене. — Първо ще въведем информацията, с която разполагаме. — Попълни полетата с нещата, които знаеха — точно две. — Име: Питър Сътър. Град: Чикаго.

Виктория се наведе малко по-близо, за да гледа, и Форд долови аромата на парфюма й. Лек и женствен. И секси.

— Откъде сме сигурни как се пише фамилията му? — попита тя. — Ами ако е с „д“? Или пък с две „т“-та?

Форд примига и отново се съсредоточи върху работата.

— Никол си спомня как се шегувал, че като малък му викали Питър Бътър и Фъстъченото масло^[2], така че според мен е най-добре да започнем с това изписване и да опитаме нещо друго, ако ударим на камък. — Той натисна „търси“ и само за миг върху екрана се появи списък с двайсетина души, на име Питър Сътър, и техните данни. — Окей, ето че вече имаме откъде да започнем. — Той посочи монитора. — Това тук е датата на раждане. Според Никол нейният Питър Сътър бил между двайсет и пет и четиресет години, така че нека се презастраховаме и да опитаме с възрастова граница между двайсет и четиресет и пет. Това означава, че ще махнем всички, родени преди 1970 и след 1995 година.

— Първият отпада — обади се Виктория. — Вторият също.

Форд изчистваше елиминираните кандидати, докато преглеждаха целия списък. Когато свършиха, той се облегна назад, а Виктория преброи набързо.

— Единайсет души.

— Аха. Един от тези единайсет души вероятно е задникът, който е преспал със сестра ми, направил й бебе и се измъкнал, докато тя спяла.

Виктория го изгледа косо.

— Това ми се струва подходящият момент отново да ти изнеса лекцията си „Гледай да не направиш нещо глупаво и да объркаш всичко“.

— Може и да е — изръмжа Форд. Защото точно в този миг му беше трудно да си спомни всички причини, поради които не биваше да срита задника на Питър Сътър, когато го открие.

Виктория се облакъти на масата и изви глава, за да го погледне.

— Окей, виждам, че си минал на режим „пещерен човек“. Не забравяй обаче, че се разбрахме да го направим по моя начин. Професионалния начин. Затова, макар да е мило, че искаш да защитиш сестра си, ако ще го правим, искам да престанеш да се държиш като голям брат и да бъдеш просто един обективен детектив.

Сякаш това изобщо беше възможно.

— Ти имаш ли брат?

Виктория се облегна назад и го погледна така, сякаш вече знаеше какви ще бъдат следващите му думи.

— Нямам.

— Е, добре, баща ти тогава. Помисли си само как би се почувствал на моето място.

— Не съм го виждала от повече от двайсет години, но разбирам какво се опитваш да кажеш. Ала не можеш ли поне да се престориш на обективен, докато, докато се занимаваш с онова, с което възнамеряваш да откриеш правилния Питър Сътър?

Той й отвърна с поглед, който я уверяваше, че да, може. Не беше чак толкова глупав, че да направи нещо, което би могло да създаде неприятности на Никол.

— Да, ще се справя. — След това отново се обърна към компютъра и продължи. — Окей. Този списък ни дава адреса, телефона (домашен или мобилен, в зависимост от това, кой от двата са предоставили на кредитните агенции) и социалноосигурителния номер на всеки от единайсетимата, които останаха. А с помощта на социалноосигурителните им номера ще предприема допълнителни търсения, които биха могли да ни разкрият цял куп интересни неща.

Виктория придоби развеселено изражение.

— Май доста започна да те увлича, а?

— И още как. Аз съм журналист. Информацията е моята валута. — И виждайки я да се усмихва, попита: — Какво?

— Нищо. Просто си те представям във вестника как пишеш ли, пишеш на компютъра, а върху бюрото ти има малка табелка в рамка, на която пише „Информацията е моята валута“.

— Всъщност е избродирано на гоблен.

Тя се засмя.

— Наистина ли?

— Не, не наистина. — Той повдигна вежди. — Но ако подобни фантазии за сексапилния журналист ви се явяват често, госпожице Слейд, винаги бихме могли да ги обсъдим по-задълбочено… — Той се усмихна невинно при вида на изпепеляващия и поглед. — А може би трябва да се върнем към издирването.

— Добра идея.

Форд спря с ръце над клавиатурата и я погледна.

— Възнамерявам да започна да печатам, така че няма да е зле да се приготвиш да посрещнеш вълната от сексапил.

— Готова съм.

Забавлявайки се искрено, той отново се обърна към лаптопа.

— И така, както ти казах, с помощта на социалноосигурителните номера можем да направим допълнителни търсения за всеки от тях. Да вземем първия в списъка. — Той натисна „Разширен профил“ и прегледа различните категории. — Окей. Ето тук можем да проверим дали има криминално досие. Също така дали някога е обявявал фалит, дали е бил извеждан принудително от жилището си, дали е бил осъждан в граждански дела, дали има някакви професионални лицензи, дали е регистриран като сексуален престъпник, дали има наложени запори от данъчните органи или заповед за задържането му.

— А хората се оплакват, че в интернет никой не може да остане скрит. — Когато Форд не отговори, тя го погледна. — Какво не е наред?

Той се намръщи.

— Тук пише, че този тип, Питър Сътър Номер едно, има криминално досие. — Опита ново търсене и извади криминалната му история. — Излежал е тригодишна присъда за нанасяне на побой… о! Освен това има и две по-леки присъди за притежание на забранени вещества. — Тонът му стана съвсем сух. — Точно за каквото си мечтае човек за бащата на племенницата си.

Облегна се в стола си и въздъхна. Страхотно. Сега трябваше да се тревожи и за това, дали не се опитва да издири един престъпник и да го въведе в живота на сестра си и племенницата си.

— Вероятно не е той, Форд — опита се да го успокои Виктория и посочи към компютъра. — Като нищо ще открием, че бащата на Зоуи е… Питър Сътър Номер шест. А Питър Сътър Номер шест ще се окаже страхотен човек. Един от онези бащи, които всяка събота сутрин водят дъщеря си на уроци по балет и пеят песни на „Дисни“ в колата.

— Господи, всичко друго, но не и това.

Виктория се засмя и в продължение на един по-дълъг миг очите им се срещнаха, преди тя отново да се обърне към компютъра. — Това е страхотно, между другото. Но как възнамеряваш да разбереш кой от тези единайсет мъже е нашият Питър Сътър?

— Никол смята, че ще го познае, ако го види на снимка, така че най-вероятно ще се наложи да отида до всеки от тях и по някакъв начин да ги снимам. Не съм професионален фотограф, но достатъчно добре се оправям с фотоапаратите.

Отне й един миг, докато осъзнае какво й казва.

— Ще ги следиш?

Форд сви рамене.

— Нямам кой знае какъв избор. Макар че първо смятам да проверя бара, където са се срещнали, и да видя дали някой не го познава. Може да извадим късмет и той да се окаже редовен посетител там.

— Хм.

Гледаше го по начин, който му беше трудно да разтълкува. — Какво?

— Нищо. Просто… не е съвсем безинтересна тази твоя идея да ходиш да ги следиш и да слухтиш наоколо.

В гласа му се появиха дяволити нотки:

— Да не се отдаде на поредната фантазия за сексапилния репортер? При тайно следене в колата винаги има място за двама, госпожице Слейд.

Това му спечели поредния изпепеляващ поглед.

 

 

След като Виктория си тръгна, Форд поразчисти апартамента си и започна да събира кутиите от строителния магазин. Дупката в стената на спалнята беше запушена, рафтовете бяха монтирани. Сега, когато Виктория се бе заела да помогне на Никол и Зоуи, най-малкото, което той би могъл да направи, бе за известно време да поукроти ремонтния си ентусиазъм. И без това вече беше попрекалил с него.

Пък и точно сега нямаше време да започва нищо ново — издирването на Питър Сътър вероятно щеше да погълне по-голямата част от свободното му време през следващите няколко седмици. Не че се чувстваше обезкуражен от задачата. Всъщност прекрасно бе да помага на сестра си и да прави нещо. Все пак възнамеряваше този уикенд да потърси един свой познат — агент на ФБР, който бе приятел на негов приятел. Искаше да го попита дали има някакви съвети, които биха го улесниш в издирването на Питър Сътър.

Прибра кутиите в дрешника в спалнята и си помисли, че май ще се наложи да слезе до склада. Докато разместваше това-онова, за да направи повече място, взе кутията с вещите на баща си, която му бе дала майка му. Подържа я за миг, като се колебаеше, а после я сложи на леглото и я отвори.

Вътре имаше най-различни неща — снимки, училищни албуми, стара колекция марки, която баща му му беше показвал, когато той беше дете. Обвита в опаковъчна хартия, откри рамка със снимка, на която двамата с баща му бяха на футболен мач в Деня на бащата през първата му година в колежа.

Прекрасно си спомняше този ден. Приятелите на Форд се бяха събрали в паркинга на стадиона и баща му бе окупирал барбекюто, разменяйки си шеги с тях и останалите бащи, докато обръщаше кюфтетата и наденичките. Тогава беше в добро настроение, душата на компанията, който забавляваше всички и гордо демонстрираше уменията си зад скарата.

„Само едно обръщане. Трябва да оставите месото да си свърши работата.“

Два часа и шест бири по-късно той беше „помолен“ от охраната да напусне стадиона, след като се сби с един също толкова пиян фен на противниковия отбор.

Форд остави снимката настрани и отново бръкна в кутията, усмихвайки се, когато откри нещо друго — модел на ракета, който двамата с баща му бяха сглобили заедно, когато той беше на девет години.

Ето това вече наистина беше страхотен ден.

Извади ракетата от кутията и я завъртя в ръцете си, връщайки се назад към уикенда, в който двамата с баща му я бяха сглобили и боядисали най-усърдно. След това я бяха изстреляли на поляната до къщата им и съседските деца се бяха насъбрали, за да гледат. Тя се бе издигнала над сто и петдесет метра във въздуха и баща му беше плеснал тържествуващо ръката му, когато парашутът се отвори, а после го бе прегърнал през раменете и двамата стояха в тревата и гледаха как ракетата се спуска плавно и се приземява, без да получи дори драскотина.

Форд се прокашля, остави ракетата настрани и прибра останалите вещи на баща си в кутията. Докато я връщаше в дрешника, забеляза, че бе забравил нещо в банята — новата закачалка за хавлии, която бе възнамерявал да монтира. Отиде да я вземе и чу звук от течаща вода от другата страна на стената.

Виктория пълнеше ваната.

Той поклати глава. Какви бяха всички тези вани? Да не беше русалка или нещо такова? Направо можеше да си я представи как си налива чаша от нейния „дъхав“ зинфандел, докато чака ваната да се напълни. Вероятно вдигаше дългата си кестенява коса на главата… а после бавно си събличаше дрехите, една по една. След това затваряше очи в хедонистично блаженство, докато пристъпваше във ваната, навярно дори щеше да простене тихичко, докато се отпускаше във водата и плъзгаше ръце по мократа си гола кожа.

Само на няколко метра от него.

Форд изръмжа подразнено, взе кутията със закачалката и я занесе в спалнята си.

Май не беше избрал най-добрия ден, в който да престане да освобождава напрежението с физически труд.