Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (2)

1.

Един месец по-късно

Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, — няма да се уплаша от зло; защото ти си с мене…^[1]

Докато свещеникът довършваше проповедта си, очите на Форд Диксън отново се спряха върху снимката на баща му, която почиваше на поставка пред ковчега.

Бяха извадили късмет с нея. Както той, майка му и сестра му Никол бяха осъзнали, докато подготвяха тази възпоменателна служба, Джон Диксън беше позирал сам за много малко фотографии, особено през последните години. За щастие, бяха успели да изрежат лицето му от една снимка, направена само преди четири месеца, в която той държеше току-що родената си внучка, племенницата на Форд. Не беше професионален портрет (Форд го беше снимал с телефона си), но баща му изглеждаше горд и щастлив.

Беше хубав спомен, към който той и майка му можеха да се връщат без неловкостта, която хвърляше сянка върху много други спомени.

Много скоро щеше да настъпи мигът, в който Форд трябваше да произнесе надгробното слово. Никога досега не бе правил това и естествено, разследващият журналист в него беше извършил необходимите проучвания. Казаното трябваше да бъде кратко, ала задушевно; очакваше се, освен това, да се съсредоточи върху едно качество на баща си, от което се възхищаваше, или пък да разкаже история, илюстрираща нещо, което баща му бе обичал да прави.

Повечето от хората, дошли на възпоменателната служба, знаеха, че в действителност бе имало двама Джон Диксъновци: единият бе сърдечният, общителният мъж, който винаги бе готов да се повесели и когото, вярно бе, човек рядко можеше да види без бира в ръка. Другият бе мрачният, сърдитият пияница, в когото се превръщаше, когато обърнеше едно-две… или пък четири питиета в повече. Форд часове наред можеше да славослови първия Джон Диксън, защото той бе неговият герой, бащата, който през почивните дни с часове играеше с него футбол на игрището до градската им къща. Мъжът, който го приспиваше, като му разказваше забавни истории, използвайки различни гласове за всеки от героите. Мъжът, който на семейните барбекюта организираше за децата битки с балони, пълни с вода; готиният баща, с когото за първи път опита бира на един бейзболен мач; мъжът, който винаги разсмиваше останалите родители, насядали по трибуните, за да гледат мачовете на детската бейзболна лига, в която Форд играеше.

А другият Джон Диксън?

Него бе много по-трудно да обича човек.

„Махай се, момче. Нямаш ли си шибани приятели, на които да досаждаш?“

Форд се прокашля тъкмо когато свещеникът погледна към него.

— Мисля, че Форд, синът на Джон, би искал да каже няколко думи.

Форд се изправи и тръгна към аналоя вдясно от олтара. Плъзна поглед по събралото се множество и видя немалко познати лица — смесица от семейни познати, роднини и близки приятели — негови и на сестра му, дошли да поднесат съболезнованията си.

Поглеждайки за кураж към майка си и сестра си на първия ред, Форд отпусна ръце от двете страни на аналоя. Нямаше бележки — вместо това възнамеряваше да разчита на вродените разказвачески умения, присъщи на всички добри журналисти… умения, които бе наследил от мъжа, положен в ковчега зад него, мъжа, който някога бе измислял епични истории за плюшените му играчки, докато го слагаше да си легне всяка вечер.

Именно за този Джон Диксън искаше да говори днес.

— Един Четвърти юли^[2], когато бях на единайсет години, баща ми реши, че нашите фойерверки трябва да бъдат най-впечатляващите в целия квартал. А, виждам, че някои от вас вече се усмихват… досещате се как свършва тази история.

 

 

След възпоменателната служба и последвалия обяд Форд откара майка си в дома на родителите си в Гленууд, малко градче на север от Чикаго.

Родителите му живееха (всъщност майка му живееше, както би било правилно да каже сега) в квартал, наречен „Квадратите“, защото всяка квадратна сграда съдържаше четири малки градски къщи, допрени гръб до гръб. Въпреки че Гленууд бе заможно селище (едно от десетте най-богати места в Съединените щати според списание „Форбс“), кварталът, в който той бе отраснал, определено бе работнически, населен предимно от семейства, в които и двамата родители работеха и които нарочно го бяха избрали заради достъпа до държавни училища, едни от най-добрите в щата.

— Безпокоя се за сестра ти — каза майка му, докато минаваха по „Шеридън Роуд“, покрай засенчените от дървета странични улички и именията за милиони, които се издигаха там — място, което, макар строго погледнато да беше част от родния му град, винаги му се бе струвало един съвсем друг свят.

Форд погледна към майка си, изпълнен със смесица от възхищение, развеселеност и раздразнение. Тази забележка бе толкова типична за нея. Току-що бе погребала мъжа, за когото бе омъжена от трийсет и шест години, и въпреки това се тревожеше за някой друг.

Форд се пресегна и стисна ръката й.

— С Никол всичко ще бъде наред, мамо.

Тя го изгледа строго.

— Да не си посмял и ти да започнеш да ми поднасяш разни изтъркани утехи за скърбящата вдовица. Вече им се наслушах.

По устните на Форд пробяга усмивка. Нямаше какво да й възрази. За разлика от баща му, с неговите резки промени в настроението, Мария Диксън открай време беше трезвомислеща и практична.

— Е, добре. И аз се притеснявам за Никол — призна си, макар твърдо да вярваше, че майка му не бива да мисли за това точно днес.

За никого не беше тайна, че на двайсет и пет годишната му сестра никак не й бе лесно да отглежда сама дъщеричката си Зоуи, която й се бе родила преди четири месеца. Като нещатна актриса и щатна учителка в един детски театър, тя работеше през деня, вечер, а понякога и през уикендите и въпреки това едва успяваше да изкара достатъчно, за да се издържа. Форд бе предложил да потърси издръжка от бащата на Зоуи (някакъв музикант, с когото Никол бе излизала в продължение на два-три месеца миналата година), но новината за бременността на Никол очевидно му беше дошла в повече и той се бе изнесъл в Лос Анджелис, без да остави адрес за връзка.

Форд никога не се бе срещал с него, но всеки път скърцаше със зъби, като си помислеше как бе зарязал сестра му да се оправя сама.

— Опитах да й се обадя, но напоследък е толкова трудно да се свърже с нея човек — продължи майка му. — Възнамерявах да я посетя на работата тези дни, но после баща ти… — Долната й устна потрепери и гласът й заглъхна.

Човече. Убиваше го да гледа как майка му се бори да преглътне сълзите си. Несъмнено те всички още опитваха да се възстановят от неочакваната смърт на баща му. И макар с нищо да не можеше да промени миналото (мисъл, която непрекъснато го измъчваше, като се имаше предвид как бяха свършили нещата между него и баща му), поне в тази ситуация бе в състояние да направи нещо.

Така че когато спря на следващия светофар, той се обърна и погледна скърбящата си майка право в очите.

— Ще се погрижа за Никол и Зоуи, мамо. Обещавам ти.

 

 

Няколко часа по-късно Форд влезе в гаража на сградата в квартал „Уикър Парк“, където се намираше неговият апартамент. Докато шофираше, бе отвличал мислите си с музика, но когато угаси двигателя, остана единствено тишина.

Това бе мигът, който през последните няколко дни очакваше с ужас — когато пороят от задължения покрай погребението най-сетне секнеше, когато вече нямаше да е необходимо да се държи, да кима, да води нищо не значещи разговори и да благодари на всички за съчувствието им. Мигът, в който най-сетне щеше да остане сам. Сам със своите мисли.

Някакъв мъж застана пред колата и му помаха.

— Здрасти, Форд.

А може би този момент все още не беше настъпил.

Форд слезе от колата и се приближи до Оуен, мъжа, който живееше в апартамента до него.

— Извинявай, не те видях да идваш.

Оуен се ръкува с него със съчувствено изражение на лицето.

— Как мина днес?

Предишния ден Оуен бе отделил от времето си, за да се отбие на бдението, нещо, за което Форд му беше задължен. Двамата бяха съседи от четири години насам и понякога прекарваха време по приятелски. Не толкова често напоследък, защото Оуен се беше преместил при гаджето си и бе обявил, че продава апартамента си.

— Службата беше хубава, благодаря. — Форд побърза да смени темата. — Какво те води в стария квартал?

— Минах да си взема пощата. — Оуен посочи купчинката списания и писма, които държеше. — Видях те и реших да ти съобщя, че агентът ми намери наемател за лятото.

— Даваш го под наем? — Това беше изненада.

— Знам. Не беше първият ми избор. — Оуен сви рамене. — Но при този пазар нямаше нито едно предложение, което дори да се доближава до моята цена. Така че решихме да го дадем под наем за няколко месеца. През есента може отново да го обявим за продан. Реших да ти кажа, за да не се чудиш, ако видиш някой непознат да излиза от нас.

— Ясно. — Форд кимна. Възцари се мълчание и той си даде сметка, че вероятно се очаква да каже още нещо.

— Името й е Виктория — продължи Оуен след малко. — Била преуспял бракоразводен адвокат или нещо такова. Не съм се срещал с нея, но от това, което чувам, току-що си е купила апартамент в „Ривър Норт“ и се нуждае от място, където да живее, докато сделката бъде финализирана в края на август. Очевидно много е бързала да се махне от предишното си жилище. Не съм сигурен каква е историята там.

Всичко това беше интересна информация и Форд разбираше, че Оуен просто се опитва да бъде дружелюбен. Ала последните няколко дни, изпълнени с учтиви разговори, започваха да му тежат.

— Благодаря, че ме предупреди. — Той махна към вратата, въвеждаща в сградата. — За съжаление, трябва да свърша нещо…

— О! Разбира се — побърза да каже Оуен. — Не искам да те задържам.

След като обеща да поддържат връзка и увери Оуен, че ще му съобщи, ако се нуждае от нещо (нещо, което правеше за поне сто и трийсети път тази седмица), Форд успя да се измъкне и се качи в асансьора.

Изпусна дъха си, когато асансьорът пое към четвъртия етаж, молейки се да не се натъкне на някой друг съсед — бил той бивш, настоящ или бъдещ — преди да се добере до апартамента си.

Щастието му се усмихна.

Коридорът беше празен. Побърза да отиде до номер 4F, апартаментът в дъното. Извадил ключа, още преди да стигне, той си отключи и влезе.

Отиде в спалнята и свали вратовръзката и черното официално сако, които носеше за погребението. След това закрачи напред-назад, мислейки си за последните няколко дни. Усети, че нещо го жегва.

Не така трябваше да приключат нещата между него и баща му.

Вярно, отношенията им бяха сложни от доста време насам. Ала той никога не бе преставал да таи зрънце надежда, че ще се случи нещо, което да хвърли мост през бездната, зейнала между тях. Рано или късно, престоите в Центъра за лечение на проблеми с алкохола щяха да дадат резултат. Или пък някакъв здравословен проблем — нищо сериозно, просто лека уплаха — щеше да накара баща му завинаги да се откаже от пиенето.

Очевидно това се бяха оказали просто празни мечти.

За последно беше видял баща си преди две седмици, на тържеството по случай дипломирането на братовчед му. Там имаше изобилие от бира, от която баща му беше изпил твърде много, така че Форд се бе държал настрани, за да не му се налага да се оправя с едно от настроенията на баща си по време на събиране, което би трябвало да е щастливо.

Не помнеше за какво бе разговарял с баща си този ден. Несъмнено — нищо важно, нищо от това, което би му казал, ако знаеше, че десет дни по-късно майка му ще се обади, за да му съобщи през сълзи, че баща му получил масиран инфаркт в кухнята и издъхнал на място, докато тя била на пазар. Не бе имало никакви предупредителни признаци. Лекарите казаха, че никой не би могъл да направи каквото и да било — сърдечните мускули на баща му били значително отслабени, вероятно в резултат на дългогодишната злоупотреба с алкохол.

Толкова много недоизказани неща. А сега никога вече нямаше да бъдат изречени.

По дяволите.

Всички емоции, които Форд бе сдържал до този миг, изведнъж избиха на повърхността. Без да мисли, той сграбчи свещника от стъкло и ковано желязо, който стоеше върху скрина, и го запрати срещу стената.

Гледката на пръсналото се на парчета стъкло му подейства като катарзис.

Имаше обаче един малък проблем. Железният свещник очевидно бе по-тежък, отколкото бе предполагал. Поне ако се съдеше по двайсетсантиметровата дупка, която току-що бе направил в стената на спалнята си.

Форд огледа щетите.

Е, това поне бе проблем, който бе в състояние да оправи.