Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (19)

18.

Форд прекара петъчната сутрин на бюрото си, наливайки се с кафе, докато усилено пишеше следващата статия за Дарил Мур и Пробационната служба. Този път, без да спестява нищо.

Беше безмилостен със службата заради тяхната некомпетентност и това, че редовно пренебрегваха нарушения на вечерния час и провинения, извършени от нарушители с условни присъди. Проблемът, написа той, далеч не се ограничава с Дарил Мур. Сравнявайки досиетата на службата с доклади за арест, беше открил още няколко примера за престъпници, които се бяха промъкнали между капките, в това число и един крадец на автомобили, който беше пропуснал задължителните си срещи с пробационния инспектор, преди да застреля и убие петнайсетгодишен тийнейджър, както и един сексуален престъпник, който бе нарушил вечерния си час седемнайсет пъти (без никакви последици), преди да изнасили тринайсетгодишно момиче.

… досиетата разкриват системен неуспех при осъществяването на контрол над нарушителите, поставени под надзора на службата… Според председателя на Окръжния съвет Робърт Самюелс Пробационната служба страда от „липса на служители и отчаяно се нуждае от допълнително финансиране“… Действащият главен пробационен инспектор Рийс Майснър призна, че са допуснати грешки… Според вътрешен източник службата е изгубила дирите на „огромен брой осъдени престъпници в окръга“…

Двайсетина минути след като изпрати статията си по имейла, редакторът му го извика в кабинета си.

— Добра е, Диксън. Много добра. — Марти вдигна очи от компютъра си. — Защо не съобщиш на главния пробационен инспектор, че ще я публикуваме на първа страница в неделния брой. Виж дали не иска да поместим отговора му.

Първа страница в неделния брой — страхотно. Не му беше за първи път, но все пак. Никога не му омръзваше да вижда името и думите си на първата страница на вестник, чийто неделен тираж наброяваше осемстотин хиляди.

— Ще му се обадя — отвърна и кимна изпълнително.

След това се върна наперено на бюрото си в нюзрума и се обади на Брук в офиса й.

Заслужаваше си да го отпразнува с един обяд.

 

 

Както обикновено, се срещнаха в „Брега“ — ресторант, който бе собственост на компанията на Брук и се намираше на брега на езеро Мичиган. Намериха си страхотна маса с изглед към водата (едно от преимуществата да обядваш с главния юрист и съсобственик на заведението) и вдигнаха тост с бира „Дос Екис“, за да отпразнуват предстоящата му статия на челната страница.

Малко след като храната им пристигна, Брук подхвана друга тема.

— Защо получавам съобщения от Чарли и Тъкър, в които ме питат дали знам „какво става“ между теб и жена, на име Виктория Бракоразводната адвокатка? И най-вече, защо не знам какво става?

Форд поклати глава, без изобщо да се изненадва. Откакто се бяха запознали с нея, Чарли и Тък непрекъснато го разпитваха за Виктория, особено Тъкър, който постоянно му искаше телефонния номер на „бъдещата си съпруга“, за да може да я покани на среща.

С оглед на някои наскорошни събития, очевидно щеше да се наложи да каже на Тък, че това няма да го бъде.

Никога.

— Нали ти казах за нея — отвърна той на Брук. — Новата ми съседка.

— А, да. Онази, която била УЖАСНА.

Форд се засмя. Напълно беше забравил за съобщението, което беше изпратил на приятелката си преди няколко седмици.

— Е… може и да съм бил малко ядосан, когато го казах.

Брук го погледна изпитателно и остави вилицата си на масата.

— Господи, вече си спал с нея.

— Малко по-силно, Брук. Не съм сигурен, че волейболистите в другата част на плажа те чуха.

Тя понижи глас, но продължи да го гледа така, сякаш бе луд.

— Жената, която живее до вас? А аз те смятах за идиот, задето свали онази мадама, която те караше да й говориш мръсни приказки с шотландски акцент. Как според теб няма да бъде неловко, когато всичко приключи?

Форд махна с ръка.

— Не се безпокой. Няма да бъде.

Брук направи физиономия.

— Мислиш с пениса си!

Тази част от него определено беше „за“ това, да преспи с Виктория предишната нощ, ала мозъкът му също не се разкайваше.

— Ако я познаваше, щеше да разбереш. Тя е различна от… ами не знам, от всички други жени, които съм срещал.

— В смисъл?

Форд си взе пържен картоф.

— Тя е преуспяла бракоразводна адвокатка. Ръководи собствена кантора. Интелигентна, уверена и страшно саркастична. Първия път, когато вечеряхме, ми дръпна реч как не искала да се жени и как била решила „да се отпише от бясната надпревара за домогване до приказното «и те живели щастливо до края на дните си».“ И не е само на думи. Когато става дума за връзки, тя е истински циник. И саркастична. Споменах ли го?

— На два пъти.

Окей. Форд си взе още един пържен картоф.

— Макар че, ако се абстрахираш от сарказма и дръзките коментари, всъщност е доста… забавна. И е много сладко как е твърдо решена да скрие факта, че си има и друга, по-мека страна. — Той се ухили лукаво. — И невероятна в леглото. Както и върху масата в трапезарията ми.

Брук го изгледа развеселено.

— Нали си даваш сметка, че никога не си ми разказвал толкова много за която и да било от жените, с които си излизал?

Форд се изсмя пренебрежително на думите й.

— Я стига. Винаги ти разказвам за жените, с които излизам.

— Последната, с която се виждаше? Хейли? Дори не знам какво работи.

Форд отпи от бирата си, без да отговори.

— Мъчиш се да си спомниш, нали? — попита Брук.

— Ще си спомня.

Тя се усмихна — точно за това му говореше.

— Просто казвам, че звучи така, сякаш наистина харесваш тази Виктория Бракоразводната адвокатка.

Исусе, не и този разговор.

— Нали ти е ясно какво се опитваш да направиш? Сега си омъжена и като всеки друг женен човек, когото познавам, искаш всичките ти необвързани приятели също да се оженят, за да можете да си правите семейни вечери или игри на „Скрабъл“ по двойки, или пък да си правите малки екскурзии през уикендите, или…

— Добре де, разбрах. И не става дума за това. — Брук замълча за миг. — Макар че с Кейд тъкмо обсъждахме да отидем на екскурзия с Вон и Сидни и Хъксли и Адисън.

— Много ясно.

— Това обаче не променя факта, че ще ми е неприятно да те видя как пропиляваш шанса за нещо хубаво, защото си прекалено зает да се държиш като типичен мъжки идиот.

— Знаеш ли, ако беше мъж и ти кажех, че съм правил фантастичен секс без никакво обвързване с невероятно сексапилна жена, сега нямаше да водим този разговор. Просто щеше да ме поздравиш и да ме попиташ дали тя има приятелки.

Брук се засмя.

— Съжалявам, бейби, когато раздаваха най-добри приятели, ти си изтегли онази, която идва в комплект с гърди и желанието от време на време да говори за чувства.

Страхотно.

— Тогава бях на десет години. Естествено, че си избрах онази, която идва с гърди.

Брук отново се засмя, а после го погледна.

— Кажи ми само, че знаеш какво правиш.

— Че аз винаги знам какво правя. Имай ми доверие. — И като й намигна самоуверено, Форд отпи от бирата си. — Е, какво ново при Кейд? Още ли си търси алпинистки обувки?

 

 

През еркерния прозорец на кухнята се виждаше как една платноходка се носи по водите на езерото. Сцената беше идилична — прекрасен летен ден, по небето нямаше нито едно облаче, водата бе спокойна, наситеносиня.

Това, което се разиграваше в къщата обаче, не беше нито спокойно, нито идилично.

— Може би ако ми обръщаш дори наполовина толкова внимание, колкото на боклуците, които събираш, нямаше да стигнем дотук — изкрещя бъдещата бивша госпожа Хол.

— Щом са такива боклуци, защо искаш да вземеш половината? — извика в отговор съпругът й, а после се обърна към Виктория. — Наистина ли трябва да присъства и тя?

Бяха се събрали в луксозната кухня на шестмилионната езерна къща на семейство Хол. Виктория и нейният клиент, Брад Хол, стояха в единия край на гранитния остров; Лиса Хол и нейният адвокат — в другия. Оценителят, когото бяха наели, се бе дръпнал неловко до хладилника, мъчейки се да остане настрани от караницата.

Петдесетина годишните господин и госпожа Хол (той — технологичен предприемач, тя — сърдечносъдов хирург) бяха подали молба за развод по взаимно съгласие след близо трийсетгодишен брак по простата причина, че вече не се понасяха. За щастие, двете им деца бяха пораснали, което означаваше, че не трябва да се занимават с определянето на родителски права… за щастие, защото бракоразводната процедура бе ожесточена и оспорвана от самото начало.

Тази среща, на която трябваше да направят оценка на значителната колекция на господин Хол от редки банкноти, монети и марки, се очертаваше да протече по същия начин.

Госпожа Хол изпревари Виктория, преди тя да бе успяла да отговори на клиента си:

— Ама, разбира се. Обърни ми гръб, говори с нея, вместо с мен — каза тя, сочейки Виктория. — Прекрасна илюстрация на брака ни. Само дето тогава ми говореше през децата. А после те си тръгнаха и ние изобщо престанахме да си говорим.

— Не може ли отново да го направим? — попита господин Хол саркастично. — Понеже този разговор ми напомни защо всъщност не си говорехме. Защото ти правиш разправии за всичко. Сякаш не си способна да водиш разговор, ако не недоволстваш от нещо.

— О, извинявам се, че не тръпна от вълнение заради някаква си тъпа доларова банкнота от 1861 година. — Госпожа Хол посочи колекцията от редки банкноти, подредени върху кухненския плот. — Защото през последните десет години това беше единственото, което бе в състояние да те развълнува.

— Я виж ти! Още едно оплакване. Да не повярва човек. — Господин Хол придаде престорено учудено звучене на гласа си. — Знаеш ли, някога смяташе, че е много симпатично, дето толкова се интересувам от американската история.

— Смятах те за симпатичен и когато носеше панталон четиресет и четвърти номер. — Тя се усмихна сладко-сладко и посочи корема му. — Времената се менят, миличък.

Окей, време бе да ги прекъснат, иначе щяха да останат тук цели часове. Виктория успя да убеди клиента си да изчака в хола, докато другият адвокат отвеждаше госпожа Хол на верандата.

За тяхно всеобщо съжаление, оценителят имаше няколко въпроса относно колекцията. И всеки път щом господин Хол дойдеше в кухнята, за да отговори на някой от тях, госпожа Хол изхвърчаше от верандата, за да се увери, че съпругът й няма да я прецака „с някоя от неговите простотии“. Твърдо убедена, че е скрил част от колекцията си, тя претърси всяко чекмедже и рафт в библиотеката и главната спалня и настоя да отворят двата сейфа в къщата. Господин Хол яростно се възпротивяваше на всички нейни искания… Без никаква причина, както се оказа, защото не криеше нищо.

Към шест часа Виктория най-сетне успя да се измъкне и близо два часа се бори с петъчния трафик на път към центъра. Докато стигне в офиса, за да вземе някои документи, които искаше да прегледа през уикенда, беше изцедена както умствено, така и физически.

За нейна изненада, като се имаше предвид колко бе късно, Уил седеше на бюрото си пред кабинета й.

— Хей, защо си още тук?

Той вдигна плик с храна за вкъщи с едната си ръка и бутилка бърбън „Базил Хейдънс“ с другата.

— От начина, по който звучеше, когато се чухме, реших, че ще имаш нужда от това.

— Определено трябва да ти увелича заплатата.

Той се усмихна широко.

— Сладурче, още миналия месец сам си я увеличих.

Последва я в кабинета й, където тя остави куфарчето си и се отпусна с благодарност в стола. Уил й подаде кутията с храна (пържен ориз със свинско, който ухаеше невероятно вкусно) и наля по два пръста бърбън в две чаши, които бе донесъл от стаята за почивка, докато Виктория му разказваше за следобеда си със семейство Хол.

Когато се нахрани, тя се облегна в стола и между нея и Уил се възцари приятно мълчание.

Минаваше осем часът и слънцето вече залязваше. През прозореца очертанията на Чикаго бяха обагрени в оранжево, червено и лилаво.

— Интересно — отбеляза Виктория, — едва онзи ден казах на някого, че през осемте години, откакто съм бракоразводен адвокат, не съм видяла почти нищо, което да ме насърчи да си опитам късмета в брака.

От другата страна на бюрото Уил, който беше качил крака на стола до себе си, обърна глава и я погледна.

— Предполагам, че днешният ден не те е накарал да си промениш мнението.

Наистина не беше.