Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (28)

27.

Когато стигнаха до апартамента на Виктория, Форд забеляза, че ръката й трепери, докато пъха ключа в ключалката.

— Нека аз. — Взе нежно ключа от нея, отключи и я пусна да влезе. Пусна на пода чантата си и нейното куфарче, които един услужлив пътник бе свалил от влака, след като тя припадна.

— Трябва да си облека нещо сухо — каза тя. И двамата бяха извадили чадърите си по пътя от метростанцията, но дъждът се беше усилил и крачолите на панталона й бяха подгизнали.

Форд прокара пръсти през мократа си коса.

— Аз също. Ще подпра вратата ти с резето, за да мога да вляза, когато се върна.

Виктория се поколеба за миг, но после кимна.

— Окей.

Форд взе чантата си и отиде в апартамента си. Когато остана сам, спря и прокара ръка по лицето си, тъй като се нуждаеше от минутка, за да проясни мислите си.

Онзи миг, в който Виктория се бе свлякла във влака и бе припаднала в ръцете му, бе нещо, което дълго нямаше да забрави. Може би никога. Страха, който го бе обзел при мисълта, че може да е нещо сериозно, и огромното облекчение, когато я бе видял да отваря очи и да го поглежда с изражение, което бе така невероятно и нетипично уязвимо, че бе изтръгнало някъде дълбоко от него почти неудържим порив да я закриля… Тези мощни емоции не приличаха на нищо, което бе изпитвал досега.

Изпусна дъха си, без да е сигурен какво да прави е това.

Засега обаче трябваше да се съсредоточи върху нея. Побърза да свали мокрите дрехи, избърса си косата и обу дънки и тениска. Когато се върна в апартамента й, видя, че тя все още е в спалнята. Не знаеше дали ръцете й треперят, защото й беше студено от дъжда, или понеже бе в нещо като шок от припадъка, но каквото и да беше, определено щеше да й помогне да изпие нещо топло. След като прерови шкафовете в кухнята й, намери чай от лайка и сложи чайника на котлона.

Виктория се показа от спалнята; беше прибрала косата си на опашка и носеше дънки и лек пуловер. Настани се на един от високите столове до кухненския плот и го загледа как излива горещата вода в чашата с пакетчето лайка.

— Благодаря ти — каза тя.

Звучеше унило, което беше необичайно за нея. Разбира се, току-що бе припаднала в метрото. Едва ли би могъл да очаква да се премята през глава точно сега.

Настани се на стола до нея, докато тя обвиваше длани около чашата.

— Трепериш. Ще ти донеса одеяло. — Погледът му се плъзна наоколо, чудейки се дали ще успее да надвие убедеността й, че не се нуждае от лекар. Тя можеше да се възмущава и да беснее колкото си иска, но ако му се стореше, че нещо не е наред, дори да бе нещо съвсем незначително, щеше да я метне през рамо и да я отнесе в проклетата болница.

Виктория поклати глава.

— Добре съм. Ще ми мине след няколко минута. Така стана и миналия път, когато припаднах.

Форд започна да слага нещата по местата им. Очевидно случилото се днес не беше просто резултат от това, че не бе обядвала. Спомни си, че една неделна сутрин, преди няколко седмици я беше видял да се държи малко странно на спирката на метрото. Очевидно се бе опитвала да убеди сама себе си да се качи във влака.

Реши, че е най-добре да бъде директен.

— Да нямаш клаустрофобия?

Виктория наклони глава на една страна.

— Хм. Това не звучи чак толкова странно. Да кажем, че да.

Форд протегна ръка и прибра кичур коса зад ухото й.

— А защо не опитаме с истината?

Тя срещна погледа му за миг, а после сведе очи към чая си и отпи.

— Истината. Е, добре.

 

 

Избягваше погледа на Форд, трудно й бе да срещне очите му, когато знаеше какво предстои.

— Ами от известно време получавам… пристъпи на паника — започна.

— Пристъпи на паника. Ясно. — Той изпусна дъха си и кимна. — Само в метрото ли ги получаваш?

— Също така във фитнеса и веднъж в асансьора. А онзи ден ми стана зле, когато бяхме в дрешника на семейство Сътър. Но във влака ми е най-трудно. Както видя със собствените си очи.

— Тези пристъпи отскоро ли се появиха?

Виктория се усмихна едва-едва. Естествено, че щеше да има цял куп въпроси. Той винаги задаваше въпроси.

— Преди няколко месеца. За първи път се случи, докато се криех в дрешника ми по време на опита за обир.

Челюстта му се напрегна.

— Трябваше да те разпитам повече за случилото се. Само че ти като че ли не искаше да говориш за това и…

— Не става въпрос за опита за обир. Очевидно той е бил просто катализаторът, изкарал всички тези по-сериозни проблеми на повърхността.

Форд наклони глава на една страна.

— Какви проблеми?

— Е, това е големият въпрос, нали? — Тя отново отпи от чая, спечелвайки си мъничко време. Част от нея се изкушаваше да се измъкне от този разговор с лъжа, ала друга част искаше (може би дори се нуждаеше) той да разбере причините да е такава, каквато бе. — Според терапевта ми имам почти натрапчива нужда да изглеждам така, сякаш всичко е наред. Също така и проблеми с доверието, страха от изоставяне и нуждата от контрол, които очевидно се отразяват на способността ми да имам истински здрави връзки. — Стрелна го с поглед, за да види как ще реагира.

Форд изпусна дъха си, без съмнение, осмисляйки чутото.

— Окей.

Виктория се усмихна неловко.

Той очевидно внимателно обмисли следващия си въпрос, преди да го зададе.

— Терапевтът ти каза ли защо според него имаш подобни проблеми?

— Заради детството ми. Какво клише, а? — подхвърли тя престорено нехайно, а после стана сериозна. — Заради това, че баща ми ни напусна. Както и поради това, че малко по-късно майка ми опита да се самоубие.

Форд сложи ръка върху нейната и гласът му омекна.

— Виктория…

— Добре съм — предизвикателно заяви тя по навик. — Беше преди много време, случи се и двете с майка ми се справихме. Просто по време на опита за обир, докато бях на телефона с оператора на 911, то по някакъв начин пробуди спомена за станалото. Но не искам да си мислиш, че съм преживяла огромна трагедия, и…

Форд я прекъсна.

— Това, което си мисля, е, че много хора са преживели в детството си неща, с които са принудени да се справят дори след години. И понякога тези неща ти объркват главата, независимо дали го искаш, или не.

Виктория се смълча.

Прав беше. В главата й наистина нещо беше объркано. Вярно, отстрани изглеждаше съвсем наред. Нали именно това искаше да си мислят другите и единствено тази своя страна им разкриваше. И все пак ето я тук, уж коравата, овладяна, уверена Виктория Слейд, която толкова се боеше да не изгуби контрол, че си беше докарала истински пристъп на паника и бе припаднала пред цял вагон пътници.

На това му се казваше да запазиш самообладание.

Засмя се невесело, гласът й, когато проговори, бе суховат:

— Леле. Можех да си спестя цял куп пари за терапевт и просто да си поприказвам с теб. — Извади ръка изпод неговата и стана, за да отиде до прозореца, прокарвайки пръсти през косата си.

Чу как Форд също се изправи и затвори очи, когато миг по-късно почувства силните му ръце да се обвиват около нея.

— Ако ни затвореха сами в кабинета на някой психотерапевт за цял час, не съм сигурен, че би ни останало много време за говорене — подхвърли той.

Виктория усети как я жегва горчиво-сладка болка. Искаше да я накара да се усмихне. Естествено, че щеше да направи точно това. Колкото и да я болеше да си го признае, като се имаше предвид как бяха започнали нещата помежду им, да не говорим пък за немалкото му его, той наистина беше добър човек.

Всъщност е страхотен човек. В допълнение към всичко, което бе казала на доктор Метцел за него, Форд имаше невероятно закрилническо отношение към всички, на които държеше… и именно това, а не очите му, страхотното тяло, нито дори невероятният му чар, бе най-привлекателното у него.

В една алтернативна вселена, в която всичко е много по-различно, вероятно тъкмо Форд би могъл да е мъжът, в когото тя би се… Както и да е.

Пое си дълбоко дъх и се обърна към него, срещайки погледа му.

— Ето как стоят нещата. След случилото се във влака днес смятам, че ще е най-добре да се съсредоточа върху този проблем с паниката и да се взема в ръце.

— Съгласен съм, че трябва да се погрижиш за себе си. — Той се усмихна. — Но дори и с „този проблем с паниката“, ти си един от най-уравновесените хора, които съм срещал някога.

„Само ако знаеше…“

— Не, имам предвид, че трябва да се съсредоточа единствено върху пристъпите на паника. И работата си, естествено. — Тя помълча за миг. — С други думи, точно сега едва ли е най-подходящият момент да имам каквато и да е връзка.

Форд не отговори веднага, просто я гледаше с пронизващите си сини очи.

— И току-що го реши, така ли?

— Ами да — отвърна Виктория, опитвайки се да звучи нехайно.

— Защо?

— Както ти казах, след този пристъп на паника смятам, че трябва да се съсредоточа върху терапията и…

— … работата си — довърши той вместо нея. — Аха. Същата терапия и работа, с които си се занимавала през последните няколко седмици, през цялото време, откакто сме заедно. Ала ето че сега изведнъж трябва да се съсредоточиш единствено и само върху тях.

Думите му я накараха да заеме отбранителна позиция.

— Не видя ли какво се случи в метрото? О, извинявай, сигурно някой друг беше принуден да ме свали от влака, докато бях в безсъзнание. Според мен е повече от очевидно, че каквото и да съм правила през последните седмици, не е подействало.

Опита да се отдръпне, защото той отново беше прекалено близо и защото трябваше да се скрие от проницателните му очи на репортер. Само че той улови ръката й и я задържа.

— Виктория.

Приближи се още малко и тя едва не отстъпи назад, ала тогава наистина щеше да изглежда така, сякаш бяга от него. Ето защо остана на мястото си, заповядвайки си да запази самообладание и потискайки порива да облегне лице в шепата му, когато той я докосна по бузата.

— Защо толкова се боиш от това? — попита той дрезгаво, свел поглед към нея. — От нас?

Виктория усети, че очите й парят, и начаса потисна придошлите чувства и ги погреба дълбоко.

— Форд, наистина съжалявам, ако по някакъв начин съм те подвела. — Гласът й беше нежен, но твърд. — Само че… няма никакво „нас“.

Той свали ръка от лицето й и направи крачка назад.

— И двамата се съгласихме, че просто се забавляваме.

— Наистина — отвърна той. — И ако действително е само това, не виждам защо изведнъж се появи проблем.

Виктория се опита да го омаловажи:

— Не казвам, че има проблем. Ала след случилото се днес, аз… Нуждая се от лично пространство.

— Лично пространство. — Форд прокара ръка по челюстта си и кимна. — Окей. Разбирам. Не ми е приятно да те оставям сама точно сега, но щом като от това имаш нужда, ще дойда по-късно. Какво ще кажеш да намина след няколко часа?

В гърлото на Виктория заседна буца. Предложението му беше наистина мило.

— Благодаря, няма да е необходимо.

Той отстъпи назад и се вгледа изпитателно в нея.

— Какво, по дяволите, става, Виктория?

Тя примига, хваната неподготвена от неочаквания му гняв.

— Казах ти какво става.

Форд отново се приближи, изражението му беше смесица от гняв и нещо, което Виктория не можеше да разчете.

— До тази вечер всичко беше наред. А после ти припадна и ето че ме гониш. — Той замълча за миг. — Да не би… да не би да сбърках някъде?

— Не — побърза да отвърне тя, чувствайки се ужасно, че изобщо се бе наложило да й задава подобен въпрос. — Ни най-малко.

— Тогава помогни ми да разбера какво се случва. — Изражението му омекна. — Виктория, говори с мен.

Тя сведе очи към пода за миг, а после отново срещна погледа му.

— Не искам да се караме, Форд.

Той дойде още по-близо и устните му се извиха в топла усмивка.

— Колкото и да е невероятно, този път и аз не искам да се караме.

— Ала искам да си вървиш — меко добави тя и Форд се закова на място.

За миг нещо пробяга в очите му, а после лицето му придоби каменно изражение.

— Знаеш ли какво? — каза хладно, докато се отдръпваше назад. — Така да бъде. Години наред живях с човек, чиито настроения непрекъснато се меняха. Някой, който в един момент бе най-добрият ми приятел, моят герой, а на следващата сутрин се събуждаше с махмурлук или дори все още неизтрезнял и ми казваше да му се махам от очите или пък ми зашлевяваше шамар, защото съм вдигал прекалено много шум, играейки баскетбол навън.

Виктория направи крачка към него.

— Форд.

— Недей. — Той вдигна ръка. — Не ме искаш в живота си, Виктория? Няма проблем. Отивам си, без да задавам никакви въпроси повече.

И без да я поглежда, той се обърна и си тръгна, затръшвайки входната врата след себе си.

Останала сама, Виктория сложи ръка на стомаха си и си пое дъх, бавно и дълбоко, точно както я беше научил добрият доктор.

„Дишай, Слейд. Просто дишай.“