Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (15)

14.

Зачервена от възторженото усещане за успех, Виктория прекрачи прага на апартамента си с чувството на победител.

Беше се возила на метрото в продължение на цели три спирки и обратно, без никакъв инцидент. Вярно, мотрисите не бяха пълни, което и бе причината да избере неделя сутрин. Ала въпреки всичко беше постигнала напредък.

Обзета от желание да го отпразнува, тя наду Алиша Кийс от тонколоните.

„Това момиче е истински пожар.“

Свали обувките си и влезе в кухнята, припявайки с Алиша.

„Стъпили сме здраво на земята и ще я изпепелим.“

Не я биваше в пеенето, но кого го беше грижа? Беше направила нещо по незначителния си проблем с паниката. Имаше какво да докладва на доктор Метцел и като никога, той щеше да си запише едно „отличен +“ в онзи негов бележник.

Песента свърши тъкмо когато Виктория приключваше с банана, който нарязваше, за да си направи смути. Почти незабавно на вратата се почука.

Тя си избърса ръцете, приближи се и надникна през шпионката.

Форд.

Страхотно. Отвори вратата, чудейки се откога ли стои там.

— Приятна песничка — заяви той, а крайчетата на устните му потръпваха.

Очевидно — достатъчно дълго.

Виктория въздъхна и сложи ръка на вратата.

— Смяташ ли, че е възможно поне от време на време да се порадвам на малко уединение?

— Така е, когато човек живее в апартамент. Звукоизолацията в това място е ужасна.

Нещо, което Виктория вече беше забелязала.

Той направи крачка към нея, сините му очи бяха стоплени от весели искрици.

— Имам предложение за теб.

— Какво предложение?

— Покани ме да вляза и ще ти кажа.

Хмм. Тъй като не беше сигурна за какво става дума, тя продължи да го държи под око, докато се отдръпваше, за да му направи път. Той я последва в кухнята.

— Между другото, харесва ми какво си направила с мястото. — Погледът му се плъзна по мебелировката. — И другият ти апартамент ли е със същия отворен план?

Виктория се върна при блендера, за да довърши смутито си.

— Не, той е по-обикновен апартамент с две спални. Като квадратура е горе-долу същият.

Форд се настани на един от столовете до плота.

— Къде е?

— В „Тръмп Тауър“.

— Това едва ли би могло да се нарече „обикновен“ апартамент с две спални.

Виктория се усмихна в знак на съгласие.

— Навярно е така. — Натисна копчето на блендера и смеси ягодите, банана и портокаловия сок. — Спомена някакво предложение — подкани го, докато изсипваше смутито в една чаша.

— Исках да проверя дали си свободна за вечеря днес.

Тя примига, напълно изненадана от думите му, и усети как нещо в стомаха й изпърха.

— Искаш да вечеряме заедно?

— Да. В „Пъблик Хаус“.

Отне й един миг.

— Барът, където Никол се е запознала с Питър Сътър.

Форд кимна.

— Днес обсъдих положението с един агент от ФБР. С оглед на някои от нещата, за които говорихме, смятам, че ще ни бъде от полза, ако ми помогнеш да огледаме онова място.

— Аз? — Виктория се засмя. — Откога се превърнах в дясната ти ръка?

— Не помощничка. Нуждая се от лице. Помисли само, отивам в бара и започвам да разпитвам дали имат редовен клиент, на име Питър Сътър. Барманът го познава и пита защо искам да знам.

Вярно, мога да си измисля някакво обяснение, но няма да е толкова подозрително, ако въпросите ги задава жена. — Даде й малко време да осмисли думите му и продължи: — Приеми го като едно малко приключение. Приключение, което ще помогне на клиентката ти, самотната майка, която наистина разчита на теб.

— Това беше удар под кръста.

Форд се ухили и се изправи.

— Ще мина да те взема в шест. Облечи си нещо готино… каквото би си избрала за първа среща.

Тя го погледна дяволито.

— Все още не съм приела.

Той задържа очите й и отвърна с леко дрезгав глас:

— Но и не отказа.

 

 

Няколко часа по-късно Форд почука на вратата на Виктория и за миг изгуби дар слово, когато тя отвори.

Изглеждаше великолепно в черна пола по тялото, бяла блузка с къси ръкави и овално деколте и най-страхотните обувки на високи токчета, които бе виждал някога — черни, с каишка, която се увиваше около глезена й по начин, който го изпълваше с цял куп палави, определено не-платонично-съседски мисли.

— Знаех си — каза тя, когато Форд продължи да мълчи. — Прекалила съм, нали? Не обичам да си избирам тоалет за първа среща… дори и ако срещата не е истинска. — Тя вдигна успокоително ръце. — Не се притеснявай, имам и резервен вариант.

Обърна се, ала Форд я улови за ръката и я спря.

Щеше да се преоблече само през трупа му.

— Остани така. — Гласът му беше толкова нисък, че прозвуча като ръмжене.

Устните й се извиха в усмивка.

— Окей — отвърна, имитирайки ръмженето му. — Нека само да си взема чантата.

Очевидно в детективската им задача щеше да има и комични елементи.

Обсъдиха плана за вечерта в колата му на път за бара. Форд, общо взето, успяваше да озапти мислите си, за да не поемат в нежелана посока, с изключение на един кратък миг, когато Виктория кръстоса крака, при което полата й се вдигна, разкривайки част от голото й бедро.

— Значи, от мен се очаква да се престоря, че съм притеснена заради срещата на сляпо и искам да посъбера малко информация за него, преди да е дошъл? — Тя посочи светофара пред тях. — Зелено е.

Колите зад Форд надуха клаксони.

Исусе. Натисна газта, заповядвайки си да се съсредоточи.

— Аха. Опитай се да бъдеш приказлива. Дръж се нехайно. Кажи на бармана, че мъжът, когото очакваш, е споменал, че на няколко пъти е идвал тук, затова ти е хрумнало, че може би го познават и могат да ти дадат малко информация.

— Окей, нека си представим възможно най-лошото развитие на нещата. Ами ако барманът наистина му е приятел и ми отговори нещо от рода на „Питър изобщо не е споменавал, че днес има среща“.

Форд сви рамене.

— Дръж се спокойно. Кажи, че си му пратила съобщение с потвърждение на срещата едва преди половин час. Или пък се направи на вятърничава и кажи, че сигурно си объркала датата. Един мъж няма да те заподозре. Мъжете и представа си нямат какво се върти в главата на една жена.

— Така е. Ами ако е барманка? Ако й кажа, че имам среща с Питър Сътър, а се окаже, че той й е гадже?

Форд помисли малко.

— Тогава най-добре си спасявай кожата.

— Да си спасявам кожата? — Тя изглеждаше възмутена. — Това ли е предложението ти?

— А с тези токчета никак няма да ти е лесно да избягаш, така че се надявам да те бива в ръкопашния бой. — Уловил погледа й, той се ухили. — Шегувам се. Виж, нека си спомним какво знаем за Питър Сътър. Той е привлекателен и е от мъжете, които, след като свалят една жена в бара, се изнасят, преди да се е събудила. На мен ми звучи като женкар — много по-вероятно е изобщо да няма приятелка.

Зърнал едно свободно място на улицата на около половин пресечка от целта им, той отби встрани и паркира. След това угаси двигателя и се обърна към Виктория:

— Не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Просто… не съм в свои води.

Той се усмихна. Струваше му се, че за нея това е рядкост.

— Ще се справиш отлично, Виктория.

Тя наклони глава на една страна, сякаш обмисляше думите му.

— По всяка вероятност. — След това се усмихна, за да му покаже, че се шегува. — Окей. Да действаме.

Двамата слязоха от колата и Форд отиде да зареди автомата за паркинг. Облегнала хълбок на капака, тя го гледаше как поставя бележката върху стъклото.

— Аз ще вляза пръв и ще си намеря място встрани от бара. Изчакай да ти пусна съобщение и тогава влез. Ако барманът действително познава Питър Сътър, ще се наложи да импровизираш. Не разпитвай прекалено много, но се опитай да откриеш къде живее. Каквато и да било информация, която бихме могли да сравним с нашия списък. Подхвърли нещо от рода на „Той май спомена, че живее наблизо“.

Виктория изпусна дъха си.

— Окей. Току-що се сетих за още едно възможно най-лошо развитие на нещата.

Форд прикри усмивката си и си каза, че е много сладка, когато не е в свои води.

— Строго погледнато, може да има само едно най-лошо развитие на нещата.

— Ами ако се появя и започна да разпитвам за Питър Сътър и барманът ми посочи някой и заяви: „Ето го Пит, седи ей там“.

Аха, сякаш наистина щяха да извадят такъв късмет.

— Не съм съвсем сигурен какво точно ще се случи в такъв случай. Но вероятно ще включва няколко цветисти фрази, които ще му запратя в лицето.

След като решиха този въпрос, Форд се отправи към бара.

 

 

Разположена в сърцето на квартал „Ривър Норт“, „гастрокръчмата“ (както интернет проучването на Форд бе разкрило, че се нарича) „Пъблик Хаус“ беше по-голяма и по-модерна, отколкото повечето спортни барове, които той посещаваше. Вярно, и тук не липсваха дървена ламперия и телевизори по стените, ала посетителите приличаха повече на „юпита, търсещи свалки“, отколкото на спортни фенове.

Форд каза на хостесата, че очаква някого, и помоли за тихо сепаре далеч от бара. След като се настани, огледа обстановката. Имаше двама бармани, мъж и жена, и само едно-две свободни места на бара.

Една сервитьорка се приближи до масата, за да вземе поръчката му. Пренебрегвайки кеговете за самообслужване в сепарето, той си поръча една бира „Робърт дъ Брус“.

Сервитьорката си тръгна и той изпрати съобщение на Виктория, казвайки й да си избере свободното място в лявата част на бара. Така щеше да може да се намеси възможно най-бързо в крайно невероятния случай нещо да се обърка, когато тя започнеше да задава въпроси за Питър Сътър.

Няколко секунди по-късно Виктория прекрачи прага на заведението.

Форд се престори на погълнат от телефона си, ала с крайчеца на окото си видя как тя се настани на бара и кръстоса крака.

Барманката се приближи и взе поръчката й. След като тя се отдалечи, Виктория огледа останалите посетители, насядали на бара, преструвайки се, че търси някого. Когато питието й пристигна (някакъв коктейл), тя се заприказва с барманката. Форд не чуваше думите им, но ако се съдеше по усмивката и жестовете на Виктория и начина, по който барманката кимаше, засмивайки се от време на време, разговорът очевидно вървеше добре.

Разбра в кой миг Виктория спомена името на Питър Сътър — досети се по това, как другата жена сбърчи чело, сякаш мислеше, а после поклати глава, след което даде знак на бармана да се приближи. Последваха още обяснения и жестикулиране, както и още усмивки от страна на Виктория, а после и другият барман поклати глава.

Сервитьорката, която стоеше наблизо, чакайки поръчката й да стане готова, също се включи в разговора. Тя също поклати глава (както Форд предположи — в отговор на въпроса дали познава Питър Сътър), а после се впусна в някаква история, от която всички се разсмяха. След това пое в обратната посока, понесла табла с напитки, а барманите се върнаха на работа.

Виктория извади телефона си, уж проверяваше съобщенията си. Миг по-късно телефонът на Форд се обади.

„Нищо.“

Не беше изненадан — шансът да успеят не беше голям, но все пак трябваше да опитат. Остави телефона си на масата и вдигна очи тъкмо навреме, за да види как барманът се приближава до Виктория. Посочи телефона й, придавайки си възмутен вид, и Форд едва се сдържа да не направи физиономия. Буквално можеше да си представи какви изтъркани лафове й сервира: „Къде го този Питър Сътър? Кой идиот би оставил красива жена като теб да го чака?“.

Когато Виктория се усмихна в отговор, Форд реши да се намеси. Време бе двайсет и няколко годишният русокос барман да върви да… направи джин с тоник или нещо такова.

Той я докосна по рамото.

— Извинявайте, вие ли сте Виктория?

Тя се обърна и го погледна заинтригувано — не бяха обсъдили тази част от плана.

— Да.

Форд протегна ръка и се усмихна.

— Аз съм Питър Сътър.