Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (4)

3.

Аз съм… знаете какво да направите след сигнала.

При звука на познатото съобщение, Форд изръмжа под носа си. Изпълнявайки обещанието, което бе дал на майка си, той звънеше на сестра си за втори път от три дена насам. И двата пъти бе прехвърлен директно на гласовата й поща.

— Здрасти, Ник. Обаждам се просто за да видя как са нещата. Мислех си да намина през уикенда… може да ви заведа на обяд. Обади ми се.

Затвори и след като се взира в телефона в продължение на един миг, се обърна към компютъра.

Беше минала една седмица от погребението на баща му и понякога му беше трудно да повярва колко бързо почти всичко се бе върнало в нормалните си релси. Беше си взел два-три дни отпуск, за да помогне на майка си да прегледа вещите на баща му, нещо, което го беше разтърсило по-силно, отколкото беше очаквал. Той обаче бе погребал надигналите се чувства дълбоко в себе си и се бе съсредоточил върху задачата си — както заради майка си, така и заради самия себе си. Чувстваше се по-добре, докато беше зает. Харесваше му да се занимава с нещо — каквото и да е то — и да се чувства полезен.

Особено когато резултатът от алтернативата (да седи в апартамента си и да предъвква едни и същи мисли) бе двайсетсантиметрова дупка в стената на спалнята му.

Едва ли можеше да се нарече най-блестящият му момент.

За щастие, точно сега имаше работа, с която да отвлече вниманието си. Беше типичен петъчен следобед в нюзрума на „Чикаго Трибюн“ — цареше тишина, нарушавана единствено от тракане на клавиатури и по някоя разменена реплика, когато един или друг от колегите му станеше за кафе. Нюзрумът беше просторно, открито помещение, без стени, които да разделят бюрата, и въздухът вибрираше с трескав ритъм, докато всички се мъчеха да довършат работата си навреме.

Днес Форд трябваше да приключи статия, която бе част от поредица, разкриваща мултимилионен заговор за подкуп, включващ служител от градския транспорт и компанията, спечелила обществената поръчка за снабдяване на Чикаго с пътни камери. Работеше над тази поредица повече от година и корупцията, която бе разкрил, сега бе обект на разследване от ФБР, нещо, с което той особено се гордееше — като мнозина разследващи журналисти, му беше приятно да види, че работата му има осезаем ефект и допринася за поправянето на някое закононарушение или несправедливост.

След като довърши статията за пътните камери и я пусна по имейла, той се срещна с Марти, редактора си, за да обсъдят идеята му за нов репортаж, която обмисляше от няколко седмици насам.

— Убийството на Ейприл Джонсън? Малко си закъснял, Диксън. Писахме за него преди три седмици.

— Не и от този ъгъл — настоя Форд. Предишния месец Ейприл Джонсън, седемнайсетгодишна отличничка и художничка, бе застреляна и убита от член на улична банда само на една пресечка от двора на гимназията си. Тъй като момичето наскоро бе посетило Белия дом и се бе срещнало с Първата дама като част от успешното представяне на училището й в програмата на Министерството на образованието „Преобразуващо изкуство“, убийството й бе широко разгласено от всички медии в Чикаго.

Пресата се бе съсредоточила най-вече върху жертвата и с основание, като се имаха предвид трагичните обстоятелства. Форд обаче се беше поразровил малко по-дълбоко и искаше да проучи друг аспект на престъплението.

— Всички говорят само за това, как смъртта на Джонсън символизира проблемите на този град с уличното насилие, или пък използват случилото се, за да настояват за по-стриктен контрол върху огнестрелните оръжия. Аз обаче се заех да проуча малко по-сериозно стрелеца, деветнайсетгодишния Дарил Мур. Очевидно преди една година е бил арестуван и е получил двугодишна условна присъда за притежание на огнестрелно оръжие без разрешение. И чуй само — една проверка в криминалното му досие разкри, че след това е бил арестуван още три пъти. От пробационната служба знаели ли са изобщо за тези арести? Или пък са знаели, но не са предприели нищо? Струва ми се, че някой сериозно е сгафил тук.

Марти се замисли над думите му.

— Може пък и да си заслужава да се поразровиш в досиетата на пробационната служба за Мур.

— Радвам се, че мислиш така. — Форд се усмихна широко. — Особено, при положение че вчера поисках да ми осигурят достъп до досието му.

Марти поклати глава.

— Защо ли не се учудвам. Окей, залавяй се.

Форд прекара остатъка от следобеда в работа по тази история, потъвайки напълно в разследванията си. В пет и половина приключи за деня и взе такси от офиса до един магазин за строителни материали, за да си набави част от нещата, от които се нуждаеше за плановете си за този уикенд. Възнамеряваше да поправи дупката в стената на спалнята си, както и да монтира няколко етажерки. Надяваше се, че физическият труд ще му помогне да освободи част от неспокойната енергия, която го изпълваше от погребението насам.

На път към къщи си погледна телефона. Приятелите му очевидно бяха минали на режим „Да проверим как е Форд“ — общо усилие, както предполагаше, при положение че Чарли и Тъкър искаха да се видят тази вечер, а Брук — да вечерят заедно в събота. Той им изпрати съобщения, че приема, оценявайки загрижеността им и не особено деликатните им опити да му правят компания.

Когато таксито спря пред блока му, Форд забеляза камион за пренасяне.

А, да. Спомни си, че новата му съседка, Виктория-бракоразводния-адвокат или нещо такова се нанася днес. Виждайки, че бе запазила асансьора за работниците от компанията по пренасянето, той понесе торбите с покупките си от строителния магазин, както и пощальонската си чанта по стълбите.

Когато стигна до четвъртия етаж, видя отворената врата на апартамента й и реши да се прояви като добър съсед и да й се представи.

— Ехо? — Когато не получи отговор, прекрачи прага и откри двама работници внимателно да поставят скъпа на вид маса в трапезарията. — Извинявайте, минавах оттук и реших да се отбия. Аз живея в съседния апартамент. — Все така с торбите в ръце, той посочи неловко към вратата си. — Виктория тук ли е?

Един от работниците поклати глава и избърса ръцете си, след като постави масата на пода.

— Току-що си тръгна. Трябваше да отиде до предишната си къща.

— Е, значи, ще я видя друг път. Благодаря.

Докато излизаше, Форд хвърли бърз поглед наоколо и забеляза, че останалите мебели на новата му съседка изглеждат също толкова скъпи, колкото и масата за хранене. Ако се съдеше по елегантния кремав диван, отрупан с цветни възглавнички, вкусът й беше изискан и, подчертано женствен. Освен това незабавно заключи, че не е омъжена.

Никой мъж не би могъл да се излегне, за да гледа футболен мач, заобиколен от всички тези проклети възглавнички.

 

 

Мислех си да го направя в стил плевня. Вместо столове, всички ще седят на бали слама, ще пуснем и истински селскостопански животни (крави, прасета, може би едно-две пилета) да се разхождат из ресторанта, докато гостите се хранят. Нали се сещаш, да подчертаем аспекта „от фермата — право до масата“.

Виктория отвори рязко очи, осъзнала какво бе казала Одри току-що.

— Я чакай. Искащ да пуснеш пилета да се разхождат из ресторанта?

Разбра какво става, когато Одри и Рейчъл се усмихнаха.

— Е, добре, хванахте ме. — Беше затворила очи само за миг… В своя защита трябваше да каже, че вече цял месец не бе спала повече от четири часа на нощ. Да не говорим пък, че барът, в който бяха, беше пълен с уютна, топла светлина на свещи, която просто те подканяше да се сгушиш в едно от тези големи кожени кресла и да потънеш в сън…

Поизправи се и мислено си удари шамар, за да се стегне.

— Изтощена си, Вик. Май е най-добре да си тръгнем — предложи Рейчъл.

— Не, добре съм. Обещах ви питиета в замяна на помощта ви с разопаковането, така че ще си ги получите. — Виктория вдигна коктейла си (специалитетът на заведението — „Олд Фешънд“^[1]) и го вдигна в благодарствен тост. — И между другото — задължена съм ви за помощта.

Приятелките й бяха просто невероятни. Бяха дошли, за да й помогнат и се бяха заели с всекидневната и мястото за хранене, докато работниците от компанията по преместването се бяха оправили с кухнята. Самата тя се бе захванала със спалнята и банята. При толкова много помощници до осем часа всичко бе разопаковано, с изключение на няколко кутии с различни дреболии, които вероятно щеше да даде на склад за лятото.

За да им се отблагодари, Виктория бе настояла да почерпи приятелките. Бяха избрали „Виолетовия час“ — най-шикозното място за излизане в петък вечер в „Уикър Парк“, поне според Уил, който, естествено, вече бе проучил всичко вместо нея. Разположен само на няколко пресечки от апартамента й и описван като съвременен „спийкизи“^[2], барът имаше приятна атмосфера, излязла сякаш от „Алиса в страната на чудесата“, с коктейлите си, наливани от бармани с папийонки и тиранти, драматичните кадифени завеси, спускащи се от тавана до пода, и сините кожени кресла с високи облегалки около масичките.

Твърдо решена да не се остави да бъде извадена от строя от някакъв си пристъп на сънливост, не и през първата си вечер в новия квартал, известно време Виктория побъбри с приятелките си за работа. Одри, която беше вътрешен дизайнер, им разказа за предложението, което подготвяше за един ресторант, отварящ врати следващата пролет, а Рейчъл, която притежаваше бутик за дрехи, току-що бе открила, че за магазина й ще пишат в списание „Чикаго“.

За миг Рейчъл се разсея по нещо вляво от Виктория, а после се наведе заговорнически към нея.

— Окей, намерих ти нещо подходящо за този вечер — каза тя, а в очите й имаше предизвикателен блясък. — Готиното парче вляво от теб. Тъмна коса, тъмносин костюм. Между другото, преди малко те оглеждаше. Да кажем, че името му е… Картър.

Беше игра, която играеха от няколко години насам, откакто по време на моминското парти на тяхна обща приятелка Виктория бе казала на Рейчъл и Одри, че не си се представя омъжена. Когато излизаха някъде, Рейчъл, която с цялото си сърце вярваше в романтичния хепиенд, й откриваше някой мъж и му измисляше сложна история, мъчейки се да убеди Виктория, че господин Подходящ я очаква там някъде.

— Окей, нека чуем повече за този Картър — каза Виктория.

Рейчъл помисли за миг.

— Той е пожарникар.

— Спасява хората. Харесва ми.

— Израснал е с три сестри и се обажда на всяка от тях по един път седмично, за да види как са. Разбира се с родителите си, особено с майка си, която обожава — продължи Рейчъл. — Има куче, което е спасил от приют…

— Разбира се.

— … и го е кръстил на някой поет. Например… Емерсън^[3].

Веждите на Виктория подскочиха. Приятелката й здравата се увличаше днес.

— Последната му сериозна връзка е била преди три години. Приключила е дружелюбно, когато двамата с бившата му си дали сметка, че е по-добре да бъдат само приятели. Изобщо не го е страх от обвързване — добави Рейчъл тържествуващо.

Одри се засмя.

— Това не беше честно.

Рейчъл погледна Виктория предизвикателно.

— Е, става ли за брак, или не? Преди да ми отговориш обаче, наистина трябва да го видиш.

— За кого всъщност говорим? — поиска да узнае Одри.

— Тъмна коса, синя риза.

Одри завъртя стола си и очите й се разшириха.

— Майко мила, на това му се казва привлекателен мъж. Вик, определено трябва да го видиш.

Виктория поклати глава.

— Не. Няма смисъл.

— Не ме интересува какъв песимист си — настоя Рейчъл със самодоволна усмивка. — Тук става дума за секси пожарникар, който няма страх от обвързване и обича майка си.

— Звучи просто прекрасно. Навярно дори прекалено прекрасно за черноглед човек като мен, може би бих излизала с него. Ала що се отнася до брак… не. Не е за мен.

— Няма откъде да си сигурна — отчаяно каза Рейчъл.

— О, има. Благодарение на професията ми съм видяла всички начини, по които чудесният ти сценарий би могъл да се обърка.

— Като например?

Виктория не отговори веднага, обмисляйки за миг дали да продължи по този път. След това облегна ръце на масата.

— Е, добре. Ето как виждам да се развиват нещата.

— Започна се — подхвърли Одри.

— Да кажем, че този Картър, сексапилният пожарникар, и аз се оженим. В началото нещата вървят чудесно, всичко е ново и вълнуващо и ние решаваме да си купим къща заедно, за да разполагаме с повече място. Това е първата спънка по пътя ни. Виждате ли, досега той не е имал проблем с факта, че аз изкарвам повече пари от него. Но когато настоявам да разгледаме къщи, които не отговарят на неговия бюджет, защото аз мога да покрия ипотеката, неочаквано парите стават проблем. В началото той се шегува, казва, че е моята „държанка“. После обаче започваме да се караме за това, колко харчим за почивка. За рождени дни. Колко струват обувките ми. Той все по-често подхвърля ехидни коментари как се чувствал кастриран и преди да се усети човек, не правим нищо друго, освен да се караме за пари. Страстният секс, който сме правили по пет пъти седмично? От него няма и помен. Не сме спали заедно от месеци насам. Което води до следващата спънка пред нас. — Виктория направи драматична пауза. Вече се беше вживяла в историята си. — Бившата му, онази, с която си останали приятели. Той споделя семейните ни проблеми с нея и ето че те започват да се срещат на кафе, а след това и на по питие, той си спомня как тя винаги го е разбирала, много повече, отколкото аз съм го разбирала, когато и да било, и колко лесно е да се говори с нея, докато един ден аз си тръгвам по-рано от работа и го заварвам да я оправя върху масата в трапезарията ни… скъпата старинна маса, която той открай време ненавижда, защото е купена с „мои“ пари — добави тя един последен цветист щрих. — Що се отнася до трите сестри и майка му — да, наистина ги обожава. И докато уреждаме развода си, не пропуска случая да ми обясни, че те от самото начало тайно са ме мразели, защото работя прекалено много и не поставям семейството на първо място, и защото открай време смятали, че не съм достатъчно добра за него.

Виктория завърши тържествуващо:

— Ето защо, скъпи мои… — И именно в този миг забеляза, че Одри и Рейчъл изглеждат малко… учудени.

Хм.

Май се бе получило прекалено студено дори и за нея. Понякога забравяше, че не всички прекарват дните си, виждайки от съвсем близо как брак след брак умират бавно и мъчително.

— Или пък… ще имаме две деца, вила в Мичиган и щастлив брак, който ще трае петдесет години — побърза да замаже нещата с шега. — Е, къде го този мой бъдещ съпруг?

Погледна през рамо, за да види мъжа, вдъхновил целия този разговор, тъмнокосият мъж в тъмносин костюм, който несъмнено не беше пожарникар, не се казваше Картър и дори не…

Мили боже! Беше невероятно красив.

Мъничко непокорна тъмнокестенява коса, силна, изваяна челюст, на която би завидял дори Супермен, и пронизващи очи… От мястото си Виктория не можеше да види цвета им, но това нямаше значение. Носеше тениска, която подчертавате мускулите на ръцете му и силните му гърди, и тя бе готова да се обзаложи, че всеки сантиметър от тялото му, който не се виждаше в момента (срамота!), е също толкова апетитен.

Тя примига и отново се обърна към приятелките си.

— Леле.

— Нали? — Рейчъл се приведе към нея. — И през цялото време те оглежда.

— Може би той и приятелите му ще дойдат при нас. — Одри ги погледна изпитателно. — Онзи с шапката е доста сладък. Определено не бих отказала.

Неспособна да устои, Виктория си открадна още един поглед.

Когато очите му срещнаха нейните над бара и дръзко ги задържаха, тя усети как по тялото й пробягва тръпка на привличане.

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка, сякаш за да каже: „Аха, и аз го усетих“.

Виктория тъкмо обмисляше следващия си ход или пък как би реагирала на неговия ход, когато привлекателна жена с къса руса коса седна до него и прошепна нещо в ухото му.

Е, това беше.

Виктория се обърна към приятелките си.

Одри извъртя очи.

— Ама че задник. Определено те оглеждаше, а е тук с друга жена.

Рейчъл, вечната оптимистка, побърза да се обади:

— Хайде сега, няма откъде да знаем каква е ситуацията. Може да му е сестра.

— А, да, една от трите сестри, които обожава и на които се обажда всяка седмица. — Виктория наклони глава настрани. — Знаете ли какво? Нека си остане така. Ако никога не разговаряме с него, никога няма да открием, че не е съвършен, и във фантазиите ни той завинаги ще си остане толкова прекрасен, колкото го описа Рейчъл.

Одри се усмихна широко и вдигна чашата си.

— Да пием за това.

— Абсолютно — съгласи се Рейчъл.

Трите приятелки се чукнаха.

 

 

Чарли и Тъкър вероятно жив щяха да го одерат, ако не приемеше.

На масата им в дъното на „Виолетовия час“ русокосата жена, която току-що бе седнала до него, искаше да го попита нещо. Била в бара заедно с приятелките си (моминско парти) и искали да поканят Форд и приятелите му да изпият по едно заедно с тях. Блондинката им посочи масата на приятелките си, които им помахаха възторжено — десетина жени, страшно издокарани, коя от коя — по-сладка.

Чарли и Тъкър, естествено, бяха повече от навити.

Форд обаче имаше очи навсякъде. Малко по-рано беше забелязал брюнетката от другата страна на бара, онази, която бе вдигнала дългата си махагонова коса на висока сексапилна опашка. Носеше тъмни дънки, убийствени червени обувки с токчета и широка червена блузка, която се спускаше на рамото и разкриваше голата й кожа.

Преди няколко минути тя се бе впуснала в страстна реч пред двете си приятелки. Разследващият журналист у него бе заинтригуван, чудейки се какво ли я бе разпалило така.

Заинтригуван бе също така и от голото й рамо. Къде беше презрамката на сутиена й? Имаше ли изобщо сутиен?

Все въпроси, които живо го вълнуваха.

А после тя се обърна към него и задържа очите му, когато го улови да я гледа. Няколко секунди по-късно отново го погледна.

Форд тъкмо обмисляше следващия си ход, когато блондинката от моминското парти неочаквано седна до него. Оттогава брюнетката с червените обувки не го беше погледнала нито веднъж.

Мамка му.

— С удоволствие ще се присъединим към вас за по едно питие — ентусиазирано заяви Чарли, отговаряйки на блондинката от името на тримата.

— И още как — съгласи се Тъкър от все сърце.

— Страхотно! Ще им кажа, че идвате — каза блондинката и се върна при приятелките си.

Тъкър я проследи с поглед, след което се обърна към Форд и Чарли.

— Моминско парти… ама че късмет. — Той заби възторжено юмрук във въздуха.

— Страшно изискано, Тък — подхвърли Форд.

— Не мога да повярвам, че се поколеба — обади се Чарли. — Човече, ако някой те попита искаш ли да се присъединиш към моминско парти, отговорът винаги е да.

Тъкър се приведе към него.

— Обзалагам се, че са предизвикали блондинката да ни покани. На моминските партита винаги играят подобни игри. Нали се сещате — една от тях трябва да купи питие на някого в бара или пък да го убеди да й даде бельото си.

Той замълча за миг.

— Опитваш се да си спомниш какво бельо си обу тази сутрин, а? — попита Форд.

— Опитвам се да си спомня дали си обух бельо тази сутрин — ухили се Тъкър лукаво. — Май в случая ще трябва да разчитаме на един от вас.

— И това току-що се изкачи начело на списъка с нещата, които не беше необходимо да научавам тази вечер. — Чарли довърши питието си и сложи чашата на масата, след което се обърна към Форд. — Готов ли си?

Очите на Форд се върнаха към брюнетката с червените обувки.

— Вие вървете. Аз ще оправя сметката и ще дойда след малко.

Може би.

Чарли го зяпна слисано.

— Какво ти става? Там има десет жени, чиято единствена цел тази вечер е да бъдат щури и необуздани, докато празнуват красотата и силата на това да си жена.

— Леле… червенокосата в черната рокля току-що лапна близалка с формата на пенис. Сериозно, защо още се мотаем тук? — Тъкър проследи погледа на Форд, забеляза брюнетката с червените токчета и се ухили. — А, друга кокошка в кокошарника.

Форд видя как брюнетката тръсна глава и се разсмя на нещо, което приятелката й каза. А после плъзна поглед надолу, одобрявайки от все сърце начина, по който тесните дънки обгръщаха извивките й.

— А, виждам, че ти си си намерил нещо друго. Е, ще се видим по-късно тогава.

Точно в този миг брюнетката и двете й приятелки станаха и се насочиха към изхода.

В дъното на бара Форд усети, че го жегва разочарование.

Тъкър сви съчувствено рамене.

— Е, този път не ти се отвори парашутът.

— В случая на Тък парашут изобщо няма — подхвърли Чарли.

Тъкър му метна свиреп поглед и посочи към масата на жените, които ги бяха поканили при тях.

— За сметка на това — моминско парти.

Форд се замисли над тази перспектива. Тъй като познаваше Чарли и Тъкър от общите им студентски години, подозираше, че този жив интерес към моминското парти се дължеше, поне отчасти, на опитите им да го разсеят и да му помогнат да се позабавлява след случилото се с баща му предишната седмица. А като се имаше предвид, че повече от всичко искаше да се разведри, той плати сметката и последва приятелите си до масата на жените, които ги посрещнаха възторжено.

Определено имаше и по-лоши начини да прекараш петъчната нощ.