Джули Джеймс
Неочаквано едно лято… (20)

19.

На следващата сутрин Виктория гордо разказа на доктор Метцел за успеха си с метрото предишната неделя — постижение, което бе повторила и тази сутрин, вземайки метрото, за да дойде в офиса му.

Той изглеждаше доволен от напредъка й и я насърчи да продължи с пътуванията през почивните дни, когато мотрисите не са толкова пълни, за да продължи да „се потапя в обкръжението, от което се страхува“, при по-безопасни условия под неин контрол.

— Освен това ходих на фитнес — добави тя. Вярно, беше тренировка по йога в седем сутринта, което означаваше по-малко хора и никакви горещи и задушни стаи, които да предизвикат страх да не й се завие свят, но все пак беше по-добре от нищо.

Доктор Метцел й показа друг похват за отпускане, след което опита нещо ново — накара я да диша учестено, а после да задържи дъха си, с идеята да имитират усещането от панически пристъп.

След около минута Виктория почувства, че започва да й се вие свят, и побърза да спре.

— Не съм много сигурна за това упражнение. — Сърцето й препускаше и тя си пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, нека спрем — отвърна доктор Метцел успокояващо. Опитай с техниките за отпускане.

Тя кимна и затвори очи.

„Мускулите на челото ми са гладки и отпуснати. Раменете ми са отпуснати. Ръцете и краката ми са топли и натежали.“

След няколко секунди се почувства по-добре и се усмихна безсилно на доктор Метцел.

— Май все още не съм излекувана.

— И това ще стане. Въпросът е да не забравяш, че ти владееш ситуацията.

Тя кимна и погледна часовника си. До края на сеанса им имаше още десетина минути.

— Във времето, което ни остава — започна доктор Метцел, — се чудех дали не би искала да поговорим за отношенията с родителите ти.

— Звучи много фройдистки.

Той се усмихна.

— Да започнем с майка ти. Опитът й за самоубийство отрази ли се на отношенията между вас двете?

Очевидно нямаше намерение да увърта.

— Разбира се, как би могло да не се отрази?

— Би ли обяснила по какъв начин?

— След случилото се отношението ми към нея стана много по-закрилническо. Майка ми няма братя и сестри, а по онова време родителите й вече бяха в старчески дом, така че нямаше на кого да се облегне. Баща ми, естествено, беше напълно безполезен — всъщност след опита за самоубийство цялото му семейство изцяло се дистанцира от мен и майка ми.

— Безпокоеше ли се, че отново ще опита да сложи край на живота си?

„Всеки божи ден, когато тръгвах за училище, в продължение на пет години.“

— Да, изпитвах известни опасения.

— Трябва да ти е било много трудно.

Виктория не отговори веднага, хваната неподготвена от внезапното парене в очите.

„За бога, Слейд!“

Това бе нещо, с което се бе справила много отдавна.

— Да, не беше лесно.

Доктор Метцел задържа погледа й.

— Беше ли ядосана на майка си заради опита й да се самоубие?

Виктория се раздвижи неловко в стола си. Ето това бе причината да не харесва психотерапията.

— Що за въпрос? Искате да знаете как се чувствах? Чувствах се щастлива, когато тя се оправи. Хайде. — Тя посочи бележника му. — Запишете си го.

Доктор Метцел помълча за миг.

— Какви са отношенията с майка ти сега?

Продължаваха напред. Това беше добре.

— Тя все още живее в Централна Флорида, където израснах. Виждаме се няколко пъти в годината. Аз й гостувам или пък тя идва в Чикаго.

— Ами баща ти? Поддържаш ли връзка с него?

— Не. Никаква. — Поколеба се за миг, преди да си признае: — Преди няколко години потърсих двете ми полусестри във фейсбук. Предполагам, че просто бях любопитна.

— Обмисляла ли си да се свържеш с тях?

Виктория поклати глава.

— Как изобщо се започва подобен разговор? Дори не съм сигурна, че те знаят за съществуването ми.

Доктор Метцел си записа нещо и прегледа бележките си.

— Ще ми се да се върнем към нещо, което споменахме предишния път точно преди времето ни да изтече. Каза, че от гимназията насам не си имала връзка, продължила повече от три месеца.

О, за бога.

— Лятото след гимназията. И наистина не виждам какво общо има това с… ами с каквото и да било.

— Смятам, че ако помислиш малко по-сериозно, ще откриеш, че то има общо с много от нещата, които обсъждаме тук.

— А, имате теория. — Виктория наклони глава на една страна. — Е, добре, да я чуем.

Гласът на доктор Метцел беше спокоен и делови:

— Баща ти ви е напуснал, създал си е ново семейство и е прекъснал всякакви отношения с теб. След това майка ти, единственият родител в твоя живот, опитва да се самоубие, оставяйки те изпълнена със страх, като дете, да не го направи отново. Теорията ми, Виктория, е, че заради всичко това ти имаш сериозни проблеми с доверието, желанието за контрол и страха да не бъдеш изоставена. Проблеми, които и досега оказват влияние върху способността ти да поддържаш здрави интимни връзки. Проблеми, които отказваш да признаеш поради почти натрапчивата ти нужда винаги да изглеждаш „съвсем добре“.

Виктория преглътна и в продължение на един дълъг миг не каза нищо. Примигвайки, за да прогони сълзите, които пареха в очите й, тя се усмихна на добрия доктор:

— Е, сама ви попитах.

 

 

В таксито на път към къщи думите на доктор Метцел отново и отново отекваха в главата й като потискаща, депресарска песен, която непрекъснато въртят по радиото, защото е пълна с безнадеждност и смисъл и защото на някои хора очевидно им харесва да задълбават в гадните неща от живота.

Знаеше, че добрият доктор просто се опитва да помогне. Само че той искаше да обсъждат неща, за които изобщо не й се мислеше.

През целия си живот като възрастна се бе справяла съвсем добре. Беше преуспяла жена, която се бе трудила здраво, за да стигне там, където бе сега. Когато беше на дванайсет години и все още се казваше Виктория Делгадо, се бе хванала на работа след училище и през почивните дни, за да помага на майка си с плащането на сметките. По-късно бе сервитьорка в бюфета на един старчески дом, единственото място, което се бе съгласило да я наеме на тази възраст. Днес тя имаше хора, които работеха за нея, адвокатска кантора, която носеше нейното име и ничие друго.

Имаше две близки приятелки, които бяха страхотни. Правеше секс, когато поиска! Хубав секс. И какво от това, че нямаше сериозни връзки? Задължително ли беше? Какво, само защото беше жена на възраст за женитба, от нея се очакваше да поеме по този път?

Даде си сметка, че бе започнала да крачи напред-назад в спалнята си.

Ето защо толкова мразеше психотерапията. Защото тя я караше да се чувства отвратително.

Трябваше да се разсее с нещо.

Не можеше да се обади на майка си — с всички чувства, които клокочеха в нея, един бог знае какво щеше да й наприказва. Одри и Рейчъл вероятно бяха свободни, но те щяха да усетят, че нещо не е наред, а откровено казано, тя дори не знаеше откъде да започне разговора за всички неща, които „не бяха наред“ с нея в момента.

В този миг погледът й спря върху стената, която я делеше от Форд.

Две минути по-късно вече му се усмихваше, когато той й отвори вратата си.

— Знам, че подраних. Просто ми хрумна, че ако не си зает, бихме могли да се заловим за работа.

Той разтвори вратата по-широко, за да й направи път.

— Разбира се. Заповядай.

— Страхотно. Благодаря. — Пое си успокояваща глътка въздух и пристъпи вътре.

Докато минаваше покрай него, той я улови нежно за лакътя и наклони глава на една страна.

— Всичко наред ли е?

Беше адски странно, но докато стоеше там, с топлината на ръката му върху своята, и се взираше в очите му, изведнъж се почувства… по-добре.

— Всичко е наред.

Докосна го по бузата — беше много мило, че се тревожеше за нея — и се запъти към кухнята.

Време бе да продължат с мисията си.