Жул Верн
Черна Индия (7)

Глава VII
Опитът на Саймън Форд

Старият дървен часовник в залата биеше дванадесет часа, когато Джеймс Стар и двамата му спътници излязоха от котеджа.

Светлината, която проникваше през вентилационната галерия, слабо озаряваше площадката. Тук лампата на Хари изглеждаше безполезна, но скоро щеше да стане нужда от нея, тъй като старият надзирател искаше да заведе инженера в най-отдалечените краища на шахтата Дочерт.

Като изминаха две мили по главната галерия, тримата разузнавачи — ще видим, че това беше именно разузнаване — се приближиха до входа на един нисък тунел. Сводът му се опираше върху дървени подпори обрасли с белезникав мъх. Тунелът имаше приблизително същата посока, като течението на реката Форс — на хиляда и петстотин стъпки над него.

Хари вървеше напред и осветяваше пътя. Понякога внезапно насочваше светлината в тъмните вдлъбнатини, като се мъчеше да улови някаква подозрителна сянка.

— Далеко ли е мястото, дето отиваме, дядо Саймън? — запита инженерът.

— Още половин миля, мистър Джеймс. По-рано бихте изминали тоя път във вагонетка, по релси… Колко далече са тия времена!…

— Значи, ние вървим към края на последния пласт?

— Да, виждам, че още добре помните шахтата.

— Е, Саймън — каза инженерът, — ако не се лъжа, ще бъде трудно да се върви по-нататък.

— Наистина, мистър Джеймс. Там откъртихме последния къс каменни въглища. Аз сам нанесох този последен удар и той се откърти от гърдите ми по-силно, отколкото от пласта. Наоколо имаше само шисти и пясъчник, а когато вагонетката тръгна към асансьора, струваше ми се, че вървя след ковчега на някой бедняк. Сякаш целият живот на шахтата си отиде заедно с тази, последната вагонетка.

Сериозността с която старият надзирател каза тези думи, развълнува инженера, който напълно споделяше това чувство. Такова чувство изпитва морякът, който напуска своя потъващ кораб, и чифликчията, който вижда как разрушават дома на прадедите му.

Джеймс Стар стисна ръката на Саймън Форд. На свои рей, и Форд силно стисна ръката на инженера.

— Този ден ние всички се излъгахме — каза той. — Не, старата шахта не бе умряла. Въглекопачите напуснаха не труп, и аз смея да твърдя, мистър Джеймс, че сърцето на шахтата все още бие.

— Продължавайте, Саймън! Значи, вие сте открили нов залеж? — извика инженерът.

— Слушайте тогава, мистър Джеймс — отговори Саймън Форд. — Намерих не залеж…

— А какво?

— Намерих само доказателството, че този залеж съществува.

— И какво е това доказателство?

— Можете ли да допуснете, че из земните недра ще се отделя минен газ, ако там няма каменни въглища, от които той се получава?

— Разбира се, не! — отговори инженерът. — Без каменни въглища няма и газ. Няма последица без причина.

— Както няма дим без огън.

— Значи, вие открихте присъствието на метан?

— Старият миньор не може да се излъже — отговори Саймън Форд. — Аз веднага познах нашия стар неприятел, минният газ.

— Ами, ако това е някакъв друг газ? — каза Джеймс Стар. — Метанът е почти без миризма, той е и безцветен. Той истински издава своето присъствие само чрез избухване.

— Мистър Джеймс, през тези десет години не е имало нито ден, през който да не сме мислили с Хари върху това как да върнем мината в предишния й разцвет, нито един ден! И решихме, каквото и да стане, да открием залежа, ако той съществува. Но по какъв начин? Сонди не можехме да приложим, обаче имахме нашето миньорско чувство, миньорския усет, който е по-верен от разума. Поне, аз така мисля…

— И аз не ви противореча — забеляза инженерът.

— И така, ето какво видял Хари два пъти, като скитал из западната част на шахтата: между скалите или подпорите на крайните галерии, се мяркали понякога и след това внезапно угасвали някакви пламъчета. От какво са се запалвали, не разбирам и досега? Но ясно е, че тези пламъчета показват присъствието на минен газ, а за мене този газ показва, че имаме пласт каменни въглища.

— Тези огньове не са ли предизвиквали избухвания? — запита инженерът.

— Да, малки частични избухвания — отговори Саймън Форд. — Същите, каквито аз сам предизвиквах, когато исках да се убедя в присъствието на минния газ. Помните, как се мъчехме да предотвратим избухванията в шахтите, преди нашият добър гений Хемфри Деви да беше изнамерил своята безопасна лампа?

— Да — отговори Джеймс Стар. — Вие говорите за „каещия се“. Но аз никога не съм го виждал на работа.

— Да, мистър Джеймс, вие сте още млад. въпреки годините ви, и не сте могли да видите това. Но аз, който съм десет години по-стар от вас, съм виждал как работи последния „каещ се“ в галериите. Наричаха го така, защото носеше расо като калугер. Истинският му прякор беше „Човекът на огъня“. По онова време вредният газ се унищожаваше само като го разлагахме на по-дребни взривове, преди да се набере в голямо количество по горните части на галериите. Ето защо „разкайващият се“, с маска на лице, с качулка на главата, загърнат в „расото си“, почваше да се придвижва пълзешком. Дишаше в долните слоеве, дето въздухът е чист, а в дясната си ръка държеше над главата си горяща факла. Ако във въздуха имаше толкова газ, че да може да се образува избухлива смес, взривът беше безопасен и, като повтаряше тази операция няколко пъти, можеше да се предотврати катастрофата. Понякога „разкайващият се“, поразен от силния взрив на газа, биваше убит на място, и го заместваше друг. Така беше, докато във всички шахти не въведоха лампата Деви. Но аз знаех този способ. Именно с негова помощ аз открих присъствието на газ, и, следователно, присъствието на нови каменовъглени залежи в шахтата Дочерт.

Всичко, което разказваше старият надзирател за „каещия се“, беше напълно вярно. Именно така постъпваха някога в рудниците, за да очистят въздуха от метана.

Минният газ, наречен още и блатен газ или метан, е безцветен, почти без мирис, слабо свети при горене и е абсолютно непригоден за дишане. Миньорите не могат да живеят в атмосфера наситена с този вреден газ, както не може да се живее в газометъра, напълнен със светилен газ. Освен това минният газ, който се явява, както и светилния газ като окис на въглерода, образува с въздуха избухлива смес, щом количеството на този газ стигне осем или дори пет процента. Ако по някакъв начин тази смес се запали, става избухване, което почти винаги се придружава от страшни катастрофи.

Тъкмо тази опасност предотвратява лампата Деви, която изолира пламъка на тръбичката, чрез металическа мрежа. Метанът гори само вътре в тръбичката, като не позволява да се разпростре горенето. Тази безопасна лампа е усъвършенствана десятки пъти. Когато се разбие, тя угасва. Ако миньорът, въпреки строгото запрещение, я отвори, тя също така угасва. А защо тогава стават избухвания? Защото не може да се избегне нито предпазливостта от страна на работника, който на всяка цена иска да пуши, нито пък удара на инструмента, който може да предизвика искра.

Не всички шахти са богати с минен газ. Там, дето той липсва, се разрешава ползуването от обикновени лампи. Такава е например шахтата Тиер, в мините Дизен. Но ако въглищата на разработваното място представляват дебел пласт, там се съдържат известни количества летливи материи, и метанът може да се отдели в голямо изобилие. Безопасната лампа на Деви е нагласена така, че да не позволява взривове, обаче миньорите, непострадали непосредствено, рискуват да се задушат, когато галериите се изпълнят с газообразния продукт — въглероден окис.

Из пътя Саймън Форд разказа на инженера какво е направил за постигане на своята цел; как се е убедил, че в най-дълбоката част на крайната галерия, в западната част на шахтата се отделя газ; как е успял да предизвика в цепнатините между пластовете от шисти частични избухвания — или по-точно подпалвания, които не му позволяваха да се съмнява в природата на газа, отделящ се по малко, но постоянно.

Един час след излизането си от котеджа, Саймън Форд и неговите спътници изминаха разстоянието четири мили, и тук Хари, който вървеше напред, се спря.

— Дойдохме! — възкликна старият миньор. — Слава Богу, мистър Джеймс, най-сетне вие сте тук, и ей сега ще разберем…

Гласът на старият надзирател, винаги така твърд, сега леко затрепери.

— Драги ми Саймън — каза му инженера, — успокой се. И аз също се вълнувам като вас, но не бива да губим време.

На това място, крайната галерия на шахтата се разширяваше и образуваше нещо като тъмна пещера. Тук нямаше подпори и галерията, дълбоко в недрата на земята, нямаше пряко съобщение с повърхността. Тук, сред шистите и пясъчниците от третичната ера, свършваше въглищният пласт и тук беше изкопана последната бучка каменни въглища.

— Ето тук, мистър Джеймс — каза Саймън Форд, като вдигна копачката си, — тук ние удряме в празен изкоп, тъй като зад тази стена, на по-голяма или по-малка дълбочина навярно се намира оня въглищен пласт, за който ви говорих.

— И на повърхността на тази стена — запита Джеймс Стар, — вие открихте минния газ?

— Именно — отговори Саймън Форд. — И аз можах да го подпаля, като приближих лампата си до пласта. Хари правеше това, което и аз.

— На каква височина?

— На десет стъпки от пода — отговори Хари.

Джеймс Стар седна върху един камък. Изглежда, че като бе подишал въздуха на пещерата, той бе почнал да гледа на двамата миньори така, сякаш се съмняваше в думите им, макар те да звучеха убедително.

Работата бе там, че метанът не е съвсем лишен от миризма, и инженерът преди всичко беше учуден от това, че неговото обоняние не открива присъствието на избухливия газ. Във всеки случай, ако този газ бе смесен с околния въздух, то бе в много слаба доза. Следователно, можеше, без да се страхуват от избухване, да отворят безопасната лампа, за да се решат на опита. Старият миньор така и направи.

В този момент Джеймс Стар се безпокоеше не за това, че във въздуха може да има много газ, а че може би той да е в недостатъчно количество или пък съвсем да го няма.

Очевидно, Хари, също като инженера, бе забелязал отсъствието на характерната миризма на минния газ, защото гласът му се измени, когато каза:

— Тате, изглежда, че вече не излиза газ между пластовете на шистите.

— Не излиза! — извика старият миньор. Като стисна устни, той няколко пъти силно пое въздух с носа си, след това рязко каза:

— Лампата, Хари!

Саймън Форд пое с трепереща ръка лампата. Той отвинти металическата мрежа с тръбичка, която обкръжаваше фитила, и пламъкът почна да гори на открит въздух. Както и очакваха, не стана никакъв взрив, но това, което беше по-важно, нямаше дори ония леки пукания, които говорят за присъствието на малки количества избухлив газ.

Саймън Форд взе тоягата на Хари и като прикрепи лампата за края й, вдигна я високо в горните пластове, дето поради своята лекота, би трябвало да се събере избухливия газ, колкото и малко да е. Спокойният и бял пламък на лампата не откри никакви следи от метан.

— До стената — каза инженерът.

Саймън Форд вдигна лампата до оная част на стената, дето вчера с Хари беше наблюдавал излъчването на избухлив газ. Ръката на старият надзирател трепереше, когато той се мъчеше да докара лампата до пукнатината в скалата.

— Замести ме, Хари — каза той.

Хари взе тоягата и едно след друго поднесе лампата до различни места на стената, дето пластовете се отделяха един от друг. Обаче и той клатеше глава, като не чуваше никакви пукания, характерни за присъствието на минен газ. Нямаше избухвания. Очевидно, нито една частица газ не излизаше от пукнатината.

— Нищо няма! — извика Саймън Форд, като стисна юмруци под влиянието не толкова на разочарование, колкото на гняв.

Неочаквано из гърдите на Хари се изтръгна вик.

— Какво има? — живо запита Джеймс Стар.

— Пукнатините в стената са замазани.

— Не може да бъде! — извика старият миньор.

— Вижте сами!

Хари не се лъжеше: замазаните пукнатини ясно се виждаха при светлината на лампата. Прясната мазилка бе оставила върху стената дълга белезникава ивица, която не можеше да се прикрие от слоя въглищен прах.

— Той е! — извика Хари. — Това може да бъде само той!

— Той? — повтори Джеймс Стар.

— Да — отговори младият мъж, — онова тайнствено същество, което се скита из нашата шахта, което аз сто пъти дебна и нито веднъж не съм заловил. Сигурно това е авторът на писмото, което трябваше да ви попречи да дойдете на срещата с баща ми, мистър Стар. Той е същият, който хвърли камък през отвора на галерията Яроу. Ах, никакво съмнение вече няма! Във всичко това се вижда човешка ръка…

Хари говореше така разпалено, че неговата увереност мигновено се предаде на инженера. Колкото за стария надзирател, нямаше нужда той да бъде убеждаван. Защото неоспоримият факт беше на лице: замазаните цепнатини, из които снощи избухливият газ излизаше така свободно.

— Вземи копача, Хари! — извика Саймън Форд. — Стъпи на раменете ми, момче! Аз съм още достатъчно здрав, за да те издържа.

Хари разбра. Баща му застана плътно до стената, момъкът се покатери по раменете му, за да достигне с копача си видимата следа от замазването. С няколко удара той откърти част от мазилката. Веднага след това се дочу леко пукане, прилично на това, което се чува, когато се пукат мехурчетата на шампанското.

Хари вдигна лампата и я приближи до пукнатината. Разнесе се слаб гръм и по стената запълзя мъничко червено, със сини краища пламъче.

Хари веднага скочи на земята, а старият надзирател, безсилен да удържи радостта си, улови инженера за ръката:

— Ура! Ура! Ура! Мистър Джеймс! Минният газ гори! Значи, има въглища!