Жул Верн
Черна Индия (13)

Глава XIII
Въглеград

Три години след описаните събития, всички печатни пътеводители в страната почнаха да препоръчват на многобройните туристи, които посещаваха графството Стирлинг, да прекарат няколко часа в галериите на Новия Еберфойл.

Нито една от мините на Стария или Новия свят не представляваше такова любопитно зрелище.

Преди всичко, посетителят се спускаше без всякаква умора или опасност до дъното на мината, на дълбочина хиляда и петстотин стъпки. На седем мили югозападно от Колендер, на повърхността на земята се намираше наклонен тунел с монументален вход, украсен със зъбци и колички. Този широк и със слаб наклон тунел водеше право в подземието, създадено от природата в недрата на шотландската земя. Двойният железен път и влаковете, които се движеха с водна сила, обслужваха възникналото под земята на графството селище, с гордото име Въглеград.

Посетителят, който пристигаше във Въглеград, се намираше в една обстановка, дето главната роля, като извор на светлина и топлина, се падаше на електричеството. Ярка светлина обливаше тази тъмна пещера, дето множество електрически дискове заместваха слънчевия диск. Окачени по сводовете, закрепени върху естествени стълбове, непрекъснато подхранвани от електрически ток, доставян от електромагнитни машини, тези светила щедро осветяваха цялата страна. Когато настъпваше времето за почивка, достатъчно беше да се завърти ключа, за да се създаде в дълбоките недра изкуствена нощ. Електричеството бе намерило широко приложение, както за всички нужди на индустрията и домашния живот в къщите на Въглеград, така и в шахтите на Новия Еберфойл. Трябва да кажем, че предвижданията на инженер Джеймс Стар относно въглищата в новите мини се оправдаха: богатствата на каменовъглените залежи бяха неизчислими.

Читателят си спомня забележителното устройство на грамадната пещера, в която Старият миньор и неговите спътници се спряха при първото си проучване. Над главите им се издигаше стреловиден купол. Устоите, върху които той се държеше, достигаха триста стъпки височина. Под тези сводове се разстилаше езеро, което можеше да се сравнява по размерите си с Мъртвото море в Мамонтовата пещера — дълбоко езеро, чиито прозрачни води гъмжеха от безоки риби. Инженерът кръсти това езеро с името Малколм.

В тази грамадна пещера Саймън Форд си построи нов котедж, който не би сменил и срещу най-хубавата къща на улицата на Принцовете в Единбург. Това жилище се намираше на брега на езерото, и пет от неговите прозорци гледаха към мрачните води, които се простираха отвъд пределите на човешкия поглед.

Два месеца по-късно, наред с котеджа на Саймън Форд, се появи друго жилище; това беше къщата на Джеймс Стар. Инженерът се отдаде на Новия Еберфойл с душа и тяло. Той също така пожела да живее там, и само неотложни работи можеха да го накарат да излезе на повърхността. Тук долу той се намираше в средата на въглекопачите и живееше така, както живееха и те.

След откриването на новите залежи, всички работници от старите мини побързаха да захвърлят плуга и браната, за да грабнат отново лоста и кирката. Привлечени от увереността, че работа няма да им липсва, привлечени от високата надница, която успешната разработка позволяваше да се даде на работниците, те напуснаха повърхността на земята, слязоха в нейните недра и се настаниха в шахтите, удобни по своя природен строеж за такова живеене.

Тухлените къщички на миньорите се наредиха живописно по бреговете на езерото Малколм и под арките, които поддържаха сводовете. И когато този подземен град се озаряваше от електрическите слънца, той представляваше от себе си нещо фантастично и своеобразно, което оправдаваше препоръките на пътеводителите. Затова там постоянно имаше туристи.

Естествено, подземните жители се гордееха със своето градче и рядко го напускаха, по примера на Саймън Форд, който никога не пожела да се изкачи на повърхността. Той казваше, че там горе винаги вали дъжд, и, като се вземе пред вид климата на Съединеното кралство, трябва да признаем, че той беше прав.

И така, жителите на Новия Еберфойл бяха доволни. В течение на три години те стигнаха до такова благополучие, каквото никога не биха могли да мечтаят горе, на повърхността на земята. Много от децата, родени след възобновяване на работата, никога не бяха дишали въздуха на повърхността.

Джек Райан казваше по този повод:

— Ето вече година и половина откак са ги отбили, а те все още не са се появили на белия свят.

Джек Райан беше един от първите, които се отзоваха на позива на инженера.

Веселият момък счете за свой дълг да се върне към своя предишен занаят, и така чифликът на Мелроз се лиши от своя певец и музикант. Но това не значеше, че Джек Райан престана да пее. Напротив, звучното ехо на Новия Еберфойл надуваше своите каменни дробове като повтаряше песните му.

Джек Райан се настани да живее в новия котедж на Саймън Форд. Предложиха му една стая, която той прие без церемонии, както подобава на всеки прост и откровен човек.

Цялото семейство на Форд много скоро свикна с Новия Еберфойл, особено Хари. Младият миньор изучи и най-тайните кътчета на пещерата. Той дори се научи да познава на коя точка от повърхността съответства тази или друга точка от мината. Той знаеше, че над този пласт се простира например Клайдския залив, че ето там се разстила езерото Ломонд или Кетрайн, че тези стълбове служат като основа на Грахпианските планини, а в онзи свод е основата на Дембертон. Над това голямо езеро минава железния път за Болок; там скършва шотландското крайбрежие, а тук започва морето, чийто шум ясно се чуваше по време на равноденствените бури.

Колко пъти Хари, като закрепваше лампата на шапката си, проникваше в най-далечните галерии на мината! Той изследваше езерото с лодка, която управляваше много леко. Дори ходеше на лов, понеже в пещерата имаше много диви птици-бекаси, чайки, диви патици, които се хранеха с рибата, гъмжаща в тези черни води. Очите на Хари бяха създадени за тъмните подземия, както очите на моряка — за далечните хоризонти.

Но в своите странствувания Хари бе тласкан от надеждата да намери онова тайнствено същество, което бе спасило неговия живот и живота на неговите спътници.