Жул Верн
Черна Индия (15)

Глава XV
Нел в котеджа

След два часа Хари, който не можа веднага да дойде на себе си, и детето, което беше съвсем отслабнало, стигнаха с помощта на Джек Райан и неговите другари до котеджа. Тук разказаха на стария надзирател всичко, което се бе случило, след което Мейдж огради с най-нежни грижи клетото създание, спасено от сина й.

Хари мислеше, че е спасил от пропастта малко дете, но се оказа девойка на петнадесет-шестнадесет години. Нейният замъглен и пълен с учудване поглед, нейното слабо и удължено от страдания личице, недокоснато от слънчевите лъчи, и нейната крехка и не много висока фигурка й придаваха някаква странна прелест. Джек Райан с пълно основание я сравняваше с полския синчец. Изразът на лицето й беше особен; очите й, явно уморени от блясъка на лампите в котеджа, гледаха премрежено, сякаш всичко за тях беше ново.

Като сложиха девойката в леглото и тя почна постепенно да се връща към живота, сякаш идваше на себе си след дълъг сън, старата шотландка я запита:

— Как те казват?

— Нел — отговори девойката.

— Нел — продължи Мейдж, — ти болна ли си?

— Аз съм гладна — отговори Нел. — Не съм яла от…

От тези няколко думи се виждаше, че Нел не е свикнала да говори. Тя говореше на южно шотландско наречие, на което говореха и в семейството на Саймън Форд.

Донесоха й храна. Нел умираше от глад. Колко време бе прекарала в дълбочината на кладенеца, никой не можеше да каже.

— Колко дни прекара долу, мое дете? — запита Мейдж.

Нел не отговори, сякаш не бе разбрала въпроса, който й бяха задали.

— Колко дни? — повтори Мейдж.

— Дни? — запита Нел, за която тази дума очевидно нищо не казваше. След това поклати глава като човек, който не разбира за какво го питат.

Мейдж улови ръката на Нел и я помилва, за да й внуши доверие.

— На колко си години, мое дете? — запита тя, като гледаше ласкаво девойката.

Нел отново поклати отрицателно глава.

— Да, да — продължи Мейдж, — на колко си години?

— Години? — отново запита Нел.

Очевидно, тази дума имаше за нея не повече смисъл от думата „ден“.

Саймън Форд, Хари, Джек Райан и другарите му гледаха девойката със смесено чувство на съжаление и симпатия. Състоянието на това клето същество, облечено в дрехи от груба тъкан, ги вълнуваше дълбоко.

Хари, повече от всички, бе привлечен тъкмо от тази странност на Нел. Той се приближи до нея, улови ръката й, която Мейдж току-що бе пуснала, погледна право в лицето на Нел, на чиято уста се появи усмивка, и запита:

— Нел, там долу в шахтата, ти сама ли беше?

— Сама! Сама! — възкликна девойката, като се привдигна малко.

Върху лицето й се изписа страх, очите, които се бяха смекчили под погледа на младия човек, отново станаха като диви.

— Сама! Сама! — повтори тя и отново падна върху възглавниците, защото неочаквано силите й я напуснаха.

— Клетото дете е още много слабо, за да говори, — каза Мейдж, като настани девойката да легне отново. — Няколко часа сън и хубава храна ще й върнат силите. Да вървим, Саймън, да вървим, Хари. Да излезем всички от тук, приятели, и да я оставим да поспи.

По съвета на Мейдж, всички излязоха от стаята, дето беше Нел, и след няколко минути девойката спеше дълбок сън.

Това събитие вдигна много голям шум не само в мината, но и в графството Стирлинг, а скоро и по цялото Съединено кралство. Ореолът на тайнственост около Нел постоянно се уголемяваше. Девойката стана известна, без да подозира това. Суеверните хора намериха нова тема за своите легенди. Те смятаха Нел за духа на Новия Еберфойл, и когато Джек Райан каза това нещо на Хари, последният отговори:

— И така да е, Джек. Във всеки случай, това ще е някой добър дух. Той ни помогна, носеше ни хляб и вода, когато бяхме зазидани в шахтата, защото този дух можеше да бъде само тя! А що се отнася до злия дух, ако той е още в шахтата, ние непременно ще го открием.

Разбира се, веднага съобщиха на инженер Джеймс Стар за случилото се. Той грижливо разпита девойката, на която силите се върнаха още на другия ден след появяването й в котеджа. Тя му се стори като същество, което съвсем не познава живота. Нел беше умна, това се виждаше веднага, но нямаше представа за много прости неща — между другото, и за времето. Беше очевидно, че тя не бе свикнала да дели времето на дни и часове: дори самите тези думи й бяха неизвестни. Освен това, очите й, свикнали с тъмнината, мъчно понасяха блясъка на електрическите лампи. А в тъмнината зрението й беше необикновено силно, разширените зеници й позволяваха да вижда и в най-дълбокия мрак. Беше ясно също така, че тя никога не бе възприемала представи от външния свят, че никакъв хоризонт, освен хоризонта на мината, не се бе разгръщал пред очите й, че целият свят за нея се ограничаваше в тези мрачни подземия. Едва ли клетата девойка знаеше, че на света съществуват слънце и звезди, градове и села.

Джеймс Стар трябваше да се откаже от разрешаването на въпроса сама ли е живяла Нел в дълбочините на Новия Еберфойл или не. Всеки въпрос около това хвърляше девойката в ужас. Нел или не можеше, или не искаше да отговори. И в нейното мълчание, без съмнение, се криеше някаква тайна.

— Искаш ли да останеш при нас, или да се върнеш там, дето беше? — запита я Джеймс Стар.

На първия въпрос тя отговори утвърдително, а на втория — с вик на ужас.

Упоритото мълчание на Нел тревожеше Джеймс Стар, Саймън и Хари. Те не можеха да забравят странните събития, които придружаваха откриването на новите залежи. И въпреки че през тези три години не се бе случило нищо лошо, те продължаваха да очакват от своя невидим враг някакво ново покушение. Затова решиха, като образуваха голяма и добре въоръжена група, да изследват тайнствения кладенец. Обаче, там не намериха никакви подозрителни следи. Кладенецът се съобщаваше с долните галерии чрез пещери, издълбани в каменовъглените пластове.

Две недели след своето пристигане в котеджа, Нел вече стана схватлива и усърдна помощница на старата Мейдж. Очевидно, за нея беше съвсем естествено да остане в къщата, дето я бяха приели с такова състрадание. Възможно е тя и да не си представяше, че би могла да живее на друго място. Тя напълно се задоволяваше с компанията на семейството Форд, и, разбира се, тези добри хора почнаха да я смятат за своя осиновена дъщеря — от момента, в който бе влязла в къщата им.

Нел беше много хубава, и новият й живот я направи още по-хубава. Без съмнение, тя за пръв път в живота си беше щастлива и изпълнена с благодарност към хората, на които дължеше това щастие. Мейдж се отнасяше към Нел като майка, а старият надзирател просто я обожаваше.

По същото време Хари направи едно неочаквано откритие, с което донякъде се обясни появяването на Огнените Жени в развалините на замъка Дендоналд в Ервайн.

Веднъж, след като бе изследвал южната част на шахтата, изследване, което продължи няколко дни, Хари с труд се промъкна в един тесен коридор, прокопан между слюдените пластове. Изведнъж, за свое голямо учудване, той се видя на открито, на чист въздух. Коридорът, който отиваше полегато към повърхността на земята, завършваше точно сред развалините на замъка Дендоналд. Следователно, между Новия Еберфойл и хълма на който се издигаше старият замък, имаше тайно съобщение. Горният отвор на прохода, скрит в камъни и храсталаци, беше съвсем невидим отвън, и затова при разследванията не можаха да го открият.

След няколко дни, Джеймс Стар, когото Хари доведе тук, лично разгледа този естествен изход от минните галерии.

— Ето ви едно убедително доказателство за суеверните хора, — каза той. — Сбогом, гноми, духове и огнени жени! Очевидно, съществата, които се крият в шахтата, се съобщават по този проход със земната повърхност. Разбира се, те подмамиха със своя факел в бурната нощ кораба „Мотала“ към брега и, като старинните брегови пирати, щяха да го ограбят, ако там не беше Джек Райан с другарите си. Ето и входа в тяхното убежище. Но дали са там сега?

— Там са, защото Нел трепери, когато й споменат за това. — убедено отговори Хари. — Разбира се, че са там, щом тя не желае или не смее да говори за това.

Очевидно, Хари беше прав. Ако тайнствените обитатели на шахтата бяха я напуснали или бяха умрели, то за девойката не би имало никаква причина да пази мълчание.

Обаче, Джеймс Стар непременно искаше да проникне в тази тайна. Той виждаше, че от това зависи бъдещето на новите работи в мината, затова взе най-строги предпазни мерки. Предупреди съдебната власт. Полицейските агенти почнаха тайно да наблюдават развалините на замъка Дендоналд. Хари лично се кри в храстите няколко дни наред. Но всичко бе напразен труд — нищо не можаха да открият.

Беше празничен ден. Всички си почиваха — както на повърхността в графството Стирлинг, така и в подземното царство. Работниците се разхождаха. Навсякъде под куполите на Новия Еберфойл се носеха песни. Хари и Нел излязоха от котеджа и тръгнаха бавно по левия бряг на езерото Малколм. Там електрическите фенери не светеха така ярко, и лъчите им по един странен начин се отразяваха в живописните скали, които поддържаха сводовете. Този полумрак беше приятен за очите на Нел, която с мъка понасяше силната светлина.

След едночасова разходка, Хари и неговата спътница се спряха пред църквицата на естествената тераса, която се издигаше над водите на езерото.

— Твоите очи, Нел, още не са свикнали със светлината, — каза Хари, — и те, разбира се, не могат да понасят слънчевия блясък. Но кажи ми, нима никога, откак си се родила, не си излизала върху земната повърхност?

— Никога, Хари — отвърна Нел, — и не мисля, че баща ми или майка ми са ме носили там, дори когато съм била малка. Бих си спомняла, ако е имало такова нещо.

— Вероятно. — каза Хари, — Впрочем, през ония времена много хора никога не напускаха шахтата. Но сега железният път в големия тунел ни завежда на повърхността за няколко минути. И аз с нетърпение чакам, Нел, да ми кажеш: „Да вървим, Хари, очите ми ще издържат на светлината. Искам да видя слънцето“.

— Ще кажа това, Хари, надявам се, скоро ще го кажа. Ще изляза с тебе да се полюбувам на външния свят, но все пак…

— Какво искаш да кажеш, Нел? — живо запита Хари. — Дали съжаляваш, че си напуснала тъмната пропаст, дето прекара първите години от живота си и отдето те измъкнах почти мъртва?

— Не, Хари — отговори Нел, — аз мислех само, че мракът е също така прекрасен. Знаеш, който не е живял там, само той няма да разбере това, което чувствувам и което не мога да ти обясня.

— И ти не се ли страхуваше, Нел, когато беше самичка?

— Хари — отговори девойката, — аз не се страхувах тъкмо когато бях самичка.

Гласът на Нел леко трепереше. Хари продължи:

— Но ти би могла да се заблудиш в дългите коридори, Нел. Нима не се боеше от това?

— Не, Хари, аз отдавна зная всички криволичения на новите галерии.

— Оттам излизала ли си някога?

— Да… понякога… — отговори девойката нерешително. — Стигах понякога до Стария Еберфойл.

— Значи, ти знаеше стария котедж?

— Котеджът — да… но тези, които живееха там, ги виждах само отдалече.

— Това бяхме ние — баща ми, майка ми и аз — каза Хари. — Ние не пожелахме да напуснем нашата стара шахта.

— Може би, по-добре щяхте да направите да я напуснете… — продължи девойката. — Тогава беше много опасно да се ходи из новите галерии. Да, много опасно, Хари! Веднъж някакви непредпазливи хора слязоха в тези дълбочини. Бяха далеко, много далеко! И се загубиха.

— Загубиха ли се? — запита Хари, като погледна Нел.

— Да, заблудиха се — с треперещ глас отговори девойката. — Лампата им беше угаснала и… те не можаха да намерят пътя си.

— И там, — извика Хари, — зазидани в течение на седмици, те бяха вече съвсем близо до смъртта! И ако не беше онова благодетелно същество, което тайно им носеше по малко храна, ако не беше оня тайнствен водач, който доведе при тях избавителите им, те никога нямаше да излязат от този гроб.

— Отде знаеш всичко това? — запита девойката.

— Зная го, защото тези хора бяха Джеймс Стар, баща ми, майка ми и аз.

Нел вдигна глава, улови младия момък за ръката и го погледна така втренчено, че той усети смущение до дълбочината на душата си.

— Ти? — прошепна тя.

— Да — отговори Хари, — а тази, на която дължим живота си, си ти, Нел: не може да бъде друг, освен тебе.

Нел закри лицето си с ръце, без да отговори нещо. Хари никога не беше я виждал така развълнувана.

— Тези, които те спасиха, Нел, — добави той с вълнение, — на теб дължеха живота си. Нима мислиш, че мога да забравя това?