Жул Верн
Черна Индия (19)

Глава XIX
Последната заплаха

Този ден работите в Новия Еберфойл вървяха, както всякога. Тътнежът на гърмежите от разрушаването на каменовъглените пластове се чуваше отдалече. Разнасяха се удари на кирка и лост, които копаеха въглища, скърцаше пробивачна машина, чиито свредели пронизваха пластовете от пясъчник и слюда. В шахтите царуваше непрекъснат глух шум. Въздухът, всмукван от машините, свиреше във вентилационните галерии, и дървените врати с трясък се затваряха под неговия напор. В долните галерии вагонетките се движеха със скорост петнадесет мили в час, а автоматическите сигнали предупреждаваха работниците да се крият по вдлъбнатините на тунела. Безспирно се издигаха и спускаха клетките на асансьорите, с помощта на грамадни барабани, закрепени на повърхността. Лампите, нажежени до крайност, ярко осветяваха Въглеград.

Саймън Форд и Мейдж, след обяда, както винаги, седяха в двора на котеджа. Старият надзирател си почиваше, като пушеше лулата си, натъпкана с първокачествен френски тютюн. Съпрузите разговаряха както винаги за Нел, за своя син, за Джеймс Стар и за тяхната екскурзия върху повърхността на земята. Къде ли са те? Какво правят в този момент? Как могат да се бавят толкова дълго на повърхността, без да им стане мъчно за шахтата?

Изведнъж се разнесе някакъв рев с нечувана сила и в шахтата се изля грамаден водопад. Саймън Форд и Мейдж скочиха.

Почти в същия миг водите на езерото Малколм се раздвижиха. Една висока вълна се вдигна, като при морски прилив, заля брега и се разби в стените на котеджа.

Саймън накара Мейдж да се качат на горния етаж на къщата. От всички страни на Въглеград се чуваха викове.

Жителите на града търсеха убежище по високите крайбрежни скали. Ужасът достигна своя предел. Няколко миньорски семейства, полуобезумели, се хвърлиха към тунела, за да стигнат до горните галерии. Всички се страхуваха, че морето се е втурнало в подземието, чиито галерии минаваха под дъното на Северния канал.

Но когато първите бегълци стигнаха края на тунела, те се сблъскаха със Саймън Форд и жена му, които бяха напуснали котеджа.

— Не бягайте, не бягайте, приятели мои! — викаше старият надзирател. — Ако нашият град е наводнен, водата тича по-бързо от вас и никой няма да може да се спаси. Но водата вече не се издига. Изглежда, че опасността премина.

— Ами другарите, които работят долу? — извика някой от миньорите.

— За тях няма защо да се боим, — отговори Саймън Форд, — Работите там се водят над езерното равнище.

Думите на старият надзирател се потвърдиха. Наводнението дойде неочаквано, но като се разля из долните галерии на мината, водата само издигна с няколко стъпки нивото на езерото Малколм. Следователно, Въглеград не се заплашваше от никаква опасност и можеха да се надяват, че наводнението, като проникне в най-долните галерии на шахтата, няма да вземе жертви.

Беше ли това наводнение предизвикано от изливането на някоя подземна река или пък някъде се бе отпушило някое подземно езеро — Саймън Форд и неговите другари не можеха да разберат.

Но никой не се съмняваше, че това не е някаква проста случайност.

Същата вечер вестниците на графството поместиха описание на странното явление в езерото Кетрайн.

Нел, Хари, Джеймс Стар и Джек Райан побързаха да се върнат в котеджа и потвърдиха тази новина. Те с радост научиха, че за Новия Еберфойл всичко бе минало само с малки материални щети.

И така, дъното на езерото Кетрайн внезапно се бе пробило. От езерото остана само едно малко блато и няколко акра земя, там дето дъното беше по-низко от пробитата част.

След няколко дни Джеймс Стар заговори върху това със стария надзирател и сина му.

— Саймън — казваше той, — макар че този случай може да се обясни и като едно природно явление, аз предчувствувам, че той влиза в категорията на ония причини, които ние търсим досега.

Разбира се, всички се стараеха да държат Нел далече от тези тревоги. Обаче от нейното поведение се виждаше, че тя споделя безпокойството на своето ново семейство. Върху натъженото й личице се четеше тежка вътрешна борба.

Беше решено Джеймс Стар, Саймън Форд и Хари да отидат на мястото на пробива и да се опитат да обяснят тази причина.

Тримата се качиха на една лека лодка, управлявана от Хари, и заминаха да разгледат природните подпори, на които се държеше част от масива, под дъното на езерото Кетрайн. Внимателното разглеждане потвърди техните предположения. Черните следи от обгаряне още се виждаха, тъй като водата бе оголила основите на подпорите. Това разрушаване беше предварително обмислено и изпълнено от човешка ръка.

Върнаха се в котеджа и никому не казваха за резултатите от своето изследване, и за всички продънването на езерото си остана проста случайност. Езерата в Шотландия ставаха с едно по-малко, и толкова.

Малко по малко Нел се върна към своите предишни занимания. В душата й остана само един неизличим спомен за нейното посещение на повърхността, от което Хари се възползува за просветата на девойката. Но това посещение на външния свят не остави в душата й никакви съжаления: както и по-рано, тя обичаше мрачното царство, в което трябваше да живее като омъжена жена, така както бе живяла като дете и девойка.

Новината за предстоящата сватба на Хари Форд и Нел се пръсна из Новия Еберфойл. Отвсякъде дойдоха в котеджа хора с честитки и поздравления. Разбира се, Джек Райан бе един от първите.

Но случи се така, че цял месец преди сватбата, Новият Еберфойл бе подложен на най-големи изпитания. Близката дата на брака между Нел и Хари сякаш предизвикваше една след друга катастрофи, чиято причина не можеше да се открие.

Така, в една от долните галерии бяха опожарени всички дървени съоръжения. Намериха лампата, от която се бяха възползували подпалвачите. Хари със своите приятели, с риск на живота си потуши пожара, който заплашваше цялата мина. Той успя да стори това, благодарение на пожарогасителите, с които бяха снабдени шахтите.

Друг път стана срутване, предизвикано от разрушаването на обшивката на една галерия, и Джеймс Стар установи, че тази обшивка беше предварително изрязана с трион. Хари, който ръководеше работата на това място, беше затрупан и се спаси от смърт само по едно чудо.

След няколко дни, влакът, с който пътуваше Хари, се натъкна на препятствие и се обърна. По-късно се разкри, че върху релсите била сложена дебела греда.

Накъсо казано, нещастните случаи почнаха да се повтарят така често, че сред въглекопачите настъпи истинска паника. Нужно беше присъствието на началниците, за да задържат хората на работа.

— Значи, тук действува цяла шайка злодейци — повтаряше Саймън Форд, — а ние не можем да заловим нито един от тях.

Търсенията почнаха отново. Полицията на графството беше денонощно на крак, но нищо не можа да открие. Джеймс Стар забрани на Хари, върху когото, очевидно, бяха насочени всички тези покушения, да излиза самичък вън от пределите на работата.

Същото се отнасяше и до Нел, от която, разбира се, по настояването на Хари, бяха скрити всички тези престъпления, които можеха да й напомнят нейното минало. Саймън Форд и Мейдж я пазеха денем и нощем с някакво сурово внимание. Клетата девойка виждаше това, но не изказа нито една жалба, не направи нито една забележка. Разбираше ли тя, че това се върши за нейна полза? Вероятно, да, тъй като тя от своя страна също така пазеше другите и беше спокойна само, когато тези, които обичаше, се събираха заедно в котеджа. Вечерта, когато Хари се връщаше от работа, тя не можеше да сдържи своята безумна радост, съвсем неестествена за нейната сдържаност. Сутрин тя беше на крака преди всички; но тревогата я обхващаше щом работниците отиваха на работа.

Една сутрин, седем дни преди сватбата, Нел, очевидно под влиянието на някакво мрачно предчувствие, излезе първа от котетжа, за да разгледа околностите. Внезапно тя нададе вик на ужас. Този вик отекна в цялата къща и към нея се впуснаха Мейдж, Саймън и Хари.

Нел беше бледна като смърт, нейното разкривено лице изразяваше ужас. Тя не можеше да говори, не сваляше очи от вратата на котеджа и сочеше с треперещата си ръка редовете, написани през нощта на вратата:

„Саймън Форд, ти ми открадна последния пласт от нашите стари залежи! Твоят син Хари ми похити Нел! Горко ви! Горко ви! Горко на Новия Еберфойл!

Силфакс“

— Силфакс! — извикаха едновременно Саймън Форд и Мейдж.

— Кой е този Силфакс? — запита Хари, като поглеждаше ту Нел, ту баща си.

— Силфакс! — повтаряше с отчаяние Нел. — Силфакс!

Тя цялата трепереше и повтаряше това име, докато Мейдж почти насила я заведе в стаята.

Дойде Джеймс Стар. Като прочете заплашителните думи, той каза:

— Тези редове са написани от същата ръка, която ми писа писмото, противоречащо на вашето, Саймън! Този човек се нарича Силфакс. Виждам, че вие го познавате? Кой е този Силфакс?