Жул Верн
Черна Индия (16)

Глава XVI
Върху движещата се стълба

Разработването на Новия Еберфойл даваше грамадни печалби. Разбира се, инженер Джеймс Стар и Саймън Форд, които бяха открили този много богат каменовъглен басейн, взимаха широко участие в печалбите. Значи, Хари ставаше един богат кандидат за женитба. Той, обаче, не се готвеше да напусне котеджа. Беше заместил баща си и добросъвестно изпълняваше своята длъжност старши надзирател. Джек Райан се радваше на успехите на своя приятел. Двамата се виждаха често — ту в котеджа, ту в подземните работи. Джек Райан бързо забеляза чувствата, които Хари изпитваше към девойката. Хари не ги признаваше, но Райан се смееше от сърце, когато на неговите въпроси другарят му само отрицателно клатеше глава.

Веднъж Джек Райан се спускаше по охладителния канал, чрез който долните галерии в мината се съобщаваха с повърхността. Той се възползва от една движеща се стълба, която позволяваше изкачването и слизането да става без никакво усилие. На около сто и петдесет стъпки дълбочина той се срещна на една тясна площадка с Хари, който се изкачваше към повърхността.

— Ти ли си? — запита го Джек, като гледаше своя другар, ярко осветен от светлината на електрическите лампи.

— Да, Джек — отговори Хари, — и ми е драго, че те виждам. Искам да ти предложа нещо.

— Нищо няма да слушам, докато не науча нещо за Нел! — възкликна Джек Райан.

— Нел е здрава, Джек, и дори толкова здрава, че след един месец или месец и половина аз се надявам…

— Да се ожениш за нея?

— Ти не знаеш какво говориш, Джек!

— Може би, Хари. Но затова пък зная какво ще направя.

— Какво ще направиш?

— Ще се оженя аз за нея, щом ти не я искаш! — отговори Джек Райан, като се смееше силно.

Хари мълчаливо го изгледа.

— Хари — каза Джек, — мислиш, че аз говоря сериозно това за Нел?

— Не, Джек, — отговори Хари.

— Но сега вече искам да бъда сериозен.

— Искаш да ми говориш сериозно?

— Приятелю Хари, — каза Джек, — вярвай ми, мога да ти дам много добър съвет.

— Слушам те, Джек.

— Ето съвета ми. Ти обичаш Нел и тя е достойна за тази любов. Баща ти, старият Саймън, майка ти, старата Мейдж, я обичат като своя дъщеря. И за тебе е така лесно да направиш, щото тя наистина да им стане дъщеря. Защо не се ожениш за нея?

— Нима знаеш чувствата на Нел, Джек — възрази Хари, — та можеш да говориш така?

— Всички ги знаят — и дори ти самият, затова не я ревнуваш нито от мене, нито от други. Но ето, че стълбата се спуска, и аз…

— Почакай, Джек — каза Хари, като задържа своя приятел, който вече протегна крак, за да стъпи върху движещата се стълба.

— Ще те изслушам. Но само до следващата стълба, не по-дълго.

— Джек — продължи Хари, — не искам да крия от тебе, че обичам Нел. И моето най-голямо желание е да я направя своя жена…

— Това е много хубаво.

— Но засега моята съвест не ми позволява да искам от нея решение, което трябва да бъде неповторимо.

— Какво искаш да кажеш, Хари?

— Искам да кажа, че Нел още никога не е напускала недрата на шахтата, дето вероятно се е родила. Тя не знае нищо, нищо не е видяла. Сега предстои на нейните очи и сърце да се запознаят със света. Кой знае какви ще станат нейните мисли, когато тя изпита нови впечатления? В нея още няма нищо земно, и ми се струва, че ще бъде измама, ако получа съгласието й, докато тя не се реши напълно съзнателно да предпочете живота под земята пред всичко останало. Разбираш ли ме, Джек? Искам, щото Нел да познае външния свят. Ако ти обичаш някоя сляпа девойка и ти кажат: „След един месец тя ще прогледне“, нима ти не би почакал да се ожениш за нея след като тя оздравее?

— Да, честна дума, да — отговори Джек Райан.

— Виждаш ли, Джек, Нел е още сляпа, и преди да стане моя жена, тя трябва да знае, че между всичко предпочита именно мене и условията на моя живот. Искам очите й да видят най-сетне дневна светлина.

— Добре, Хари, много добре! — възкликна Джек Райан. — Сега те разбирам. А кога ще бъде тази операция?

— След един месец, Джек. Очите на Нел постепенно привикват към светлината на нашите лампи. Това е подготовка. След един месец, надявам се, че тя ще види земята с нейните чудеса и небето във всичкия негов блясък.

Но докато Хари, увлечен във своите планове, говореше тези неща, Джек скочи от площадката върху стъпалото на движещата се стълба.

— Хей, Джек — извика Хари, — къде си?

— Под тебе! — отговори със смях неговият весел приятел. — Докато ти се издигаш към небесата, аз се спускам в бездната.

— И така, довиждане, Джек! — извика Хари, като също така скочи върху стъпалото на издигащата се стълба. — Моля те не говори никому за това, което ти казах.

— Никому — отговори Джек Райан. — Но само при едно условие…

— Какво?

— Че ще ме вземете със себе си при първото пътуване до повърхността.

— Добре, Джек, обещавам ти това — извика Хари и двамата приятели се разделиха.

През свободното си време Хари просвещаваше Нел. Учеше я да чете, да пише, и девойката правеше големи успехи. Тя сякаш всичко знаеше, всичко угаждаше инстинктивно. Никога живият ум не бе тържествувал така пълно над невежеството. Това учудваше всички, които я познаваха отблизо.

Саймън и Мейдж с всеки ден все повече и повече се привързваха към своята осиновена дъщеря, макар и да ги тревожеше малко нейното минало. Те виждаха много добре държането на Хари към нея и това им беше много приятно. При първото посещение на Джеймс Стар в котеджа, Саймън Форд бе казал на инженера:

— Защо да се жени моя син? Нима момичетата „отгоре“ са удобни за жени на човек, чийто живот минава в дълбочините на шахтата?

И изведнъж съдбата изпрати на сина му единствено подходяща за него съпруга.

Но щом никой не се готвеше да попречи на този брак, защо, когато угаснеха електрическите фенери, когато над работническия град се спуснеше нощта, а жителите на Въглеград си отиваха по домовете — защо тогава от най-тъмните завои на Новия Еберфойл в мрака се издигаше някакво тайнствено същество? Какъв инстинкт ръководеше този призрак, като го прекарваше през най-тесните проходи, толкова тесни, че изглеждаха непроходими? Защо това загадъчно същество, чиито очи виждаха и в най дълбокия мрак, се промъкваше до бреговете на езерото Малколм? Защо то така упорито обикаляше около жилището на Саймън Форд, като се движеше с такава предпазливост, която му позволяваше да се изплъзне от всяко наблюдение? Защо то долепяше ухо до прозореца и се мъчеше да долови думите на разговора — през гредите на котеджа? И когато някои думи стигаха до слуха му, защо то злобно сочеше юмрук на мирното жилище? Защо най-сетне от неговите разкривени от гняв устни се откъсваха следните думи:

— Тя и той? Никога!