Жул Верн
Черна Индия (20)

Глава XX
„Каещият се“

Това име беше същинско откровение за стария надзирател.

То беше името на последния „каещ се“ в шахтата Дочерт.

Някога, преди изнамирането на безопасната лампа, Саймън Форд познаваше този саможивец, който трябваше, рискувайки живота си, всеки ден да предизвиква частични избухвания на минния газ. Той виждаше това странно същество, което блуждаеше из шахтата винаги придружено от грамадния харфанг — една чудовищна кукумявка, която му помагаше в неговия опасен занаят. Птицата държеше горящ фитил в човката си и достигаше до там, дето не можеше да стигне ръката на Силфакс. Веднъж този старец изчезна, а заедно с него и малкото сираче, родено в шахтата, което нямаше други близки, освен него, своя прадядо. Това дете очевидно беше Нел.

Значи те бяха живели дълги години в някаква потайна дупка, преди Хари да спаси Нел.

Старият миньор, обзет едновременно и от жал, и от гняв, разказа на инженера и на Хари всичко, което му напомняше името Силфакс.

Сега всичко се обясни. Силфакс беше единственото същество, което се криеше в недрата на Новия Еберфойл.

— Значи, вие го познавахте, Sаймън? — запита инженерът.

— Да — отговори надзирателят. — Човекът с харфанга! Той вече не е млад, петнадесет-двадесет години е по-стар от мене. Съвършен дивак, той с никого не дружеше. Сам си бе избрал занаята „каещ се“, за който нямаше много любители. Тази опасна работа разстрои мозъка му. Смятаха го зъл, но, може би, той беше само умопобъркан. Беше надарен с необикновена сила. Познаваше мината както никой друг. Казваха за него, че е доста самостоятелен човек. Наистина, аз отдавна го смятах за умрял.

— Но — продължи Джеймс Стар, — какво иска да каже с това: "Ти ми открадна и последния пласт от нашите стари залежи?

— Ах, ето какво! — отговори Саймън Форд. — Много отдавна старият Силфакс, чийто мозък, както ти каза вече, беше разстроен, си въобрази, че има някакви права над Стария Еберфойл. Затова неговият характер ставаше все по-лош и по-лош, колкото повече се изтощаваше шахтата Дочерт — неговата шахта! Сякаш всеки удар на кирката изкарваше вътрешностите на тялото му. Ти сигурно помниш това, Мейдж.

— Да, Саймън, — отговори старата шотландка.

— Всичко това си спомних, — продължи Саймън Форд, — щом видях името на Силфакс написано върху вратата, но повтарям, аз го смятах за мъртъв и не можех да си представя, че злобното същество, което ние така дълго търсехме, ще е старият „каещ се“ от шахтата Дочерт.

— Наистина — каза Джеймс Стар, — сега всичко се обяснява. Силфакс случайно открил съществуването на новите залежи. В своя егоизъм на умопобъркан човек, той решил да стане пазител на тези залежи. Понеже също така живее в шахтата и скита из нея денем и нощем, той успял да научи вашата тайна, Саймън, научил, че вие ме викате да дойда веднага в котеджа. Оттук — и онова писмо, което противоречи на вашето; оттук — и камъка, хвърлен по Хари в деня на моето пристигане, а също така и разрушаването на стълбата в галерията Яроу; оттук — и замазването на пукнатината в стената на новия пласт. Обяснява се най-сетне и нашето затваряне и освобождаване, благодарение на Нел, но разбира се, против волята на Силфакс.

— Разказвате всичко, както си е било — отговори Саймън. — Сега, мистър Джеймс, старият „каещ се“ сигурно напълно е загубил ума си.

— Още по-добре — забеляза Мейдж.

— Не зная — възрази Джеймс Стар, като поклати глава. — Неговото безумие сигурно е страшно. Разбирам сега, защо Нел не може да си спомни за него без ужас, разбирам също така, защо тя не искаше да издаде своя дядо. Какви ли тъжни години е прекарала тя с този старик!

— Много тъжни — потвърди Саймън Форд. — Между този подивял старец и неговия не по-малко див харфанг, защото тази птица, разбира се, също така не е умряла! Тъкмо тя угаси нашата лампа, тя едва ли не погуби Хари и Нел.

— Аз мисля — каза Мейдж, — че известието за брака между неговата внучка и нашия син е усилило ненавистта на Силфакс.

— Бракът между Нел и сина на човека, който, както той мисли, му е откраднал последния пласт на Еберфойл, може наистина да докара побесняването му до крайния предел — потвърди Саймън Форд.

— Обаче той ще трябва да се примири с този брак — извика Хари. — Колкото и да страни от хората, него, в края на краищата, ще го убедят, че новият живот за нея е по-добър от този, който той я е заставял да води в дъното на шахтата! Аз съм убеден, мистър Стар, че ако успеем да го уловим, ще можем да го убедим.

— Не може да се убеди един безумец, драги ми Хари! — възрази инженерът. — Разбира се, добре е да познаваш своя враг, но още нищо не е свършено, макар и да знаем сега какво представлява от себе си. Да бъдем предпазливи, приятели. А преди всичко, ще трябва да се разпита Нел. Това е необходимо. Тя трябва да разбере, че сега нейното мълчание няма никакъв смисъл. Дори в интереса на нейния дядо ще е тя да заговори. И за него, и за нас е еднакво важно да турим край на неговите зловещи замисли.

— Не се съмнявам, мистър Стар, — отговори Хари, — че Нел сега сама ще разкаже всичко. Вие знаете, че тя мълчеше само от чувство на дълг. И същото чувство сега ще я накара да заговори. Майка ми добре направи, че я изведе. Тя имаше нужда да дойде на себе си, но аз сега ще отида да я доведа.

— Няма нужда, Хари — с твърд и ясен глас каза девойката, като влезе в стаята.

Тя беше много бледна. Личеше, че е плакала, но се чувствуваше, че е решила да постъпи така, както диктува съвестта й.

— Нел! — извика Хари и се втурна към нея.

— Хари — започна Нел, като с движение на ръка спря годеника си. — Ти и твоите родители трябва още днес да научите всичко. Трябва и вие, мистър Стар, да научите всичко за девойката, която приехте, без да знаете коя е тя и която Хари, за свое нещастие, спаси.

— Нел! — отново извика Хари.

— Остави я да се изкаже — обърна се към Хари Джеймс Стар.

— Аз съм внучка на стария Силфакс — продължи Нел. — Не знаех какво е това майка, докато не дойдох тук — добави тя, като погледна Мейдж.

— Да бъде благословен този ден, мое дете — отговори старата шотландка.

— Не знаех какво е баща, докато не видях Саймън Форд — продължи Нел. — Не знаех какво е приятел, докато ръката на Хари не се докосна до моята. Петнадесет години живях сама в най-отдалечените кътчета на шахтата заедно с дядо си. Заедно с него — не е точно казано. По-точно — с неговата помощ. Защото много рядко го виждах. Като изчезна от Стария Еберфойл, той се скри в дълбочини, известни само на него. Той беше по свой начин добър към мене, макар и страшен. Хранеше ме с това, което носеше от земната повърхност, но смътно си спомням, че в най ранните ми години моя кърмачка беше една коза. И когато тя умря, аз бях много натъжена. Дядо ми, като ме видя така опечалена, замести козата с друго животно — с едно куче, както той нарече това животно. За нещастие, кучето беше весело и много лаеше. А дядо ми не обичаше веселието. Мене той научи да мълча, но кучето не можа, и клетото животно изчезна много скоро. Другар на дядо ми беше голямата птица харфанг, от която отначало се страхувах. Но тази птица, въпреки моето отвращение към нея, така ме обикна, че накрая и аз самата се привързах към нея. Тя почна да слуша мен повече от стопанина си, и това ме караше дори да се тревожа за нея: дядо ми беше ревнив. Ние с харфанга се мъчехме да скриваме нашата дружба. Разбирахме, че това е необходимо… Но аз твърде много говоря за себе си. Работата се отнася до вас…

— Не, мое дете — отговори Джеймс Стар, — говори както искаш.

— Моят дядо — продължи Нел, — винаги беше недоволен от вашето съседство, макар че имаше достатъчно място в шахтата. И той си избра убежище далече, много далече от вас. Беше му неприятно да ви среща. Когато го разпитвах за жителите на котеджа, той ставаше мрачен и нищо не отговаряше. Гневът му избухна, когато забеляза, че, недоволни от старите си владения, вие сте решили да заемете и нови области. Той се закле, че ако успеете да проникнете в новите залежи, за които до тогава само той знаеше, вие ще загинете.

— Продължавай, Нел — каза Саймън Форд на девойката, която замълча за минутка, сякаш, за да тури в ред спомените си.

— След вашия пръв опит — продължи Нел, — щом дядо ми видя, че сте проникнали в проходите на Новия Еберфойл, той затрупа входа и ви затвори като в тъмница. За мене вие бяхте само сенки, които бегло виждах в мрака. Но аз не можех да понеса мисълта, че ще умрете от глад в тази дупка, и, макар да рискувах да бъда заловена, почнах да ви нося по малко хляб и вода. Исках да ви изведа навън, но беше така трудно да се излъже бдителността на дядо ми. Тогава дойдоха Джек Райан и неговите другари. За щастие, аз случайно ги срещнах в деня на тяхното пристигане и ги заведох при вас. Като се връщах, дядо ми ме залови. Гневът му беше ужасен. Мислех, че ще ме убие. От този момент животът ми стана непоносим. Разсъдъкът на дядо ми окончателно се помрачи. Той се обяви за цар на огъня и на мрака. Когато чуваше как вие разбивате пластовете, които смяташе за свои, той изпадаше в бяс и почваше да ме бие. Исках да избягам, но това беше невъзможно: той ме следеше много строго. Най-сетне, преди три месеца, в един пристъп на ярост, той ме спусна в пропастта, дето ме намерихте, а самият изчезна, като напразно викаше харфанга, който остана при мене. Колко време прекарах там, не зная. Зная само, че когато ти, Хари, дойде и ме спаси, аз вече умирах. Но работата е там, че внучката на стария Силфакс не бива да се омъжи за Хари Форд. Касае се за твоя живот и за живота на всички ви.

— Нел! — прошепна Хари.

— Не — продължи девойката, — аз трябва да се пожертвувам. Има само един способ да се избегне вашата гибел — да се върна при дядо. Той заплашва целия Еберфойл… Той е човек неспособен да прощава, и никой не може да узнае какво ще му внуши неговата жажда за мъст. Моят дълг е ясен. Аз ще бъда най-презряното създание на земята, ако се поколебая да го изпълня. Сбогом, и благодаря ви. Вие ми дадохте възможност да позная щастието на този свят. Каквото и да се случи, знайте, че сърцето ми ще остане при вас.

При тези думи, Саймън Форд, Мейдж и Хари скочиха, обезумели от скръб.

— Как, Нел! — извикаха те с отчаяние. — Ти искаш да ни напуснеш?

Джеймс Стар ги отстрани с ръка и като се приближи до Нел, улови двете й ръце.

— Добре, мое дете — каза той. — Ти каза всичко, което трябваше да кажеш, но ето какво трябва да ти отговорим. Ние няма да ти позволим да си вървиш и, ако стане нужда, ще те задържим насила. Не искаш ли, в интереса на самия стар Силфакс, да ни разкажеш нещо за неговите навици, за мястото, в което той се крие? Ние искаме само едно: да го лишим от възможността да прави пакости и, ако можем, да му върнем разсъдъка.

— Вие искате невъзможното — отговори Нел. — Моят дядо е навсякъде и никъде. Никога не можах да науча неговите убежища. Никога не съм го виждала да спи. Като намираше някое скривалище, той ме оставяше сама и се скриваше. Вярвайте ми. Има само един способ да го откриете: да търсите мене самата. Той е невидим. Доколкото мога да съдя, той, дори и в безумието си, е човек с голям ум. По-рано ми говореше забележителни неща и ме излъга само в едно: уверяваше ме, че всички хора са лоши и искаше да ми внуши омраза към тях. Когато Хари ме донесе тук, вие мислехте, че аз съм само неука. Не, аз бях още и изплашена. Ах, простете ми, няколко дни аз се смятах попаднала във властта на злодеи и исках да избягам от вас! Вие, Мейдж, постепенно ме върнахте към истината. И направихте това не с думи, а със самия ваш живот — когато видях как вашия мъж и вашия син ви обичат и уважават. След това видях, как тези щастливи, добри работници уважават мистър Стар, а пък аз ги смятах за негови роби. Тогава аз си казах: „Дядо ми ме излъга!“ Но сега, когато ме научихте на толкова много неща, мисля, че и той се е излъгал. Сега отново ще тръгна по тайните пътища, по които едно време ходех с него. Той навярно ме чака. Ще го повикам… той ще ме чуе… и кой знае… може би ще му върне разума, като се върна при него?

Всички слушаха девойката без да я прекъсват. Всеки чувствуваше, че тя има нужда да открие душата си пред приятели, в този момент, когато в своето великодушно заблуждение тя е мислила, че трябва да ги напусне. Но когато тя уморена и със сълзи на очи престана да говори, Хари се обърна към Мейдж:

— Мамо, какво бихте помислили за човека, който изостави тази благородна девойка?

— Бих помислила — отговори Мейдж, — че този човек е негодник и ако е мой син, бих се отрекла от него и бих го проклела.

— Нел — ти чу какво каза нашата майка — продължи Хари. — Където отидеш ти, там ще отида и аз. Ако настояваш, че трябва непременно да напуснеш тази къща, ще я напуснем заедно.