Жул Верн
Черна Индия (4)

Глава IV
Шахтата Дочерт

Хари Форд беше висок млад мъж на двадесет и пет години, силен и добре развит. Неговото сериозно лице и съсредоточен вид още като дете го отделяха от другарите му в шахтата. Правилните черти на лицето, дълбоките и кротки очи, по-скоро кестенявите, отколкото русите му коси, природната му привлекателност — всичко това се съчетаваше в него, за да създаде типът, съвършеният тип на поулендера, тоест, шотландеца от равнината. Още от дете закален в работата в шахтата, той беше здрав юноша, добър другар с храбра и добра душа.

Макар че още в първите години на своята младост Хари Форд трябваше да вземе копачката, той по-късно се сдоби с достатъчно познания, за да се отдели от другите копачи, и сигурно щеше да смени своя баща в качеството на старши надзирател в шахтата Дочерт, ако тя не бе изоставена.

Хари Форд и Джеймс Стар извървяха около една миля по левия бряг на реката. Младият човек носеше лекия багаж на инженера. Като повървяха по криволичещия бряг, те завиха по пътя, който отиваше навътре в страната, под силния струящ от дърветата дъжд. От двете страни, около усамотените чифлици, се разстилаха просторни пасища. Стадата мирно пасяха тревата, която винаги беше зелена в ливадите на долна Шотландия. Това бяха безроги крави или дребни овце с тънка копринена вълна, прилични на играчки. Не се виждаше никакъв пастир, той сигурно се бе скрил в някоя дупка; но около стадата се скитаха колита — кучета от характерната за тази местност порода, прочути със своята бдителност.

Галерията Яроу се намираше на четири мили от Колендер. Джеймс Стар беше развълнуван. Той не бе виждал тези места от деня, когато последния тон Еберфойлски въглища бе натоварен във вагоните на гарата на Глазгоу. Селският живот бе сменил индустриалния живот, винаги по-деятелен и по-шумен. На Джеймс Стар се струваше, че върви из някаква пустиня.

Инженерът тъжно се оглеждаше. От време навреме той се спираше, за да поеме дъх, и се вслушваше. Сега не се чуваха далечните свирки и задъхващият се шум на машините. Върху хоризонта не се виждаха струите черен дим, които работниците обичат да виждат върху фона на облаците. Нито един висок комин, който да изригва пушек, нито една тръба, от която да фучи бяла пара. Почвата, която едно време беше покрита с въглищен прах, сега беше чиста, и Джеймс Стар не можеше да я познае.

— Да, Хари, всичко се измени, — въздъхна инженерът. — Но тук се вадеше толкова много въглища, че залежите трябваше непременно един прекрасен ден да се изчерпят. Ти съжаляваш ли за това време?

— Съжалявам, мистър Стар — отговори Хари. — Работата беше тежка, но увличаше като всяка борба.

— Така е, моето момче. Постоянната борба, опасността от срутване, пожари, наводнения, избухвания на газ! Трябваше да се борим срещу всички тези опасности. Ти вярно се изрази. Това беше борба и, следователно, един кипящ живот.

— Право — извика младият човек, — може да се съжалява, че цялото земно кълбо не се състои от каменни въглища. Тогава биха стигнали за много милиони години.

— Разбира се, Хари. Но трябва да признаем, че природата е постъпила доста умно като е създала нашата планета главно от пясъчник, варовик и гранит, които огънят не може да подпали.

— Искате да кажете, мистър Стар, че хората в края на краищата, биха изгорили цялото земно кълбо?

— Да, цялото земно кълбо, мое момче — отговори инженерът. — Земята би преминала до последния си къс в пещите на локомотивите, параходите, заводите за светилен газ; и, естествено, точно така би се свършил нашият свят един прекрасен ден.

Разговаряйки така, Джеймс Стар и неговият водач, един час след излизането си от Колендер, наближиха шахтата Дочерт.

Върху не много високия хълм се виждаше силуетът на грамадна скеля, бавно разяждана от слънцето и дъжда. На върха на тази постройка още се виждаше чугуненото колело, а по-долу — големите барабани, на които някога се навиваше металното въже за издигане на асансьорите на повърхността.

Тук можеха да се разпознаят разрушената зала за машините, която някога светеше от стоманени и медни части. Парчета от зидария се търкаляха по земята, сред разтрошени и позеленели от влагата греди. Остатъците от кобилиците на помпите, към които се прикрепваха буталата, смучещи водата, разрушените и покрити с кал лагери, зъбчати колела с избити зъби, разхвърлени приемателни механизми, няколко стъпала от стълба, които още се държеха на подпорите си, прилични на ребрата на ихтиозавър, релсите върху напуканите траверси, още прикрепени с две-три разхлабени куки, висящи въжета, които не биха издържали сега дори една празна вагонетка — такъв беше тъжният вид на шахтата Дочерт.

Те влязоха под навеса, който закриваше отвора на галерията Яроу, по чиито стълби можеше да се спусне човек и в по-долните галерии на шахтата.

Инженерът се наведе над отвора на галерията.

Някога от тук излизаше мощно въздушно течение, предизвикано от вентилаторите. Сега то беше една безмълвна пропаст, същински кратер на угаснал вулкан.

Джеймс Стар и Хари стъпиха на първата площадка.

В периода на работата в някои прекрасно механизирани галерии на Еберфойл действуваха умно измислени съоръжения: клетки с автоматически парашути, въртящи се стълби, позволяващи на миньорите да се спускат без опасност и да се изкачват без да се уморяват. Но с прекратяването на работата тези усъвършенствувания бяха вдигнати. В галерията Яроу беше останала само дългата редица стълби, разделени на тесни площадки при всеки петдесет-шестдесет стъпки. Тридесетте такива стълби, съединени една с друга, даваха възможност да се спусне човек до най-долната минна галерия, дълбока хиляда и петстотин стъпки. Това беше единственият път за съобщение между вътрешността на шахтата Дочерт и земната повърхност. В галерията Яроу, която се съединяваше чрез хоризонтални ходове с другите галерии, чието устие се намираше на по-низко ниво, се чувствуваше вентилация: нагретият въздух вървеше по естествен път по този своеобразен изоставен сифон.

Хари държеше една обикновена газена лампа, която запали. В лишените от каменни въглища галерии метанът^[1] вече не се отделяше. Следователно, нямаше защо да се боят от избухване и нямаше защо да се грижат за лампа с металическа мрежа, която да не позволява на метана да се възпламени.

Хари се спусна надолу по първите стъпала на стълбата, и Джеймс Стар тръгна след него. Скоро двамата се намериха сред дълбока тъмнина, разпръсвана само от лампата, която младият човек държеше над главата си. Те изминаха вече десет стълби, като се спускаха с отмерени крачки привични на миньорите. Стълбите бяха още в добро състояние. Джеймс Стар с любопитство разглеждаше стените на стария кладенец, обшити с полуизгнили дъски.

Като стигнаха петнадесетата площадка, тоест, до половината път, те спряха, за да си поемат дъх. Но в момента, когато се готвеха да продължат пътя си, в дълбочината на галерията се разнесе далечен глас. Този глас се приближаваше като някаква звучна, нарастваща вълна и ставаше все по-ясен.

— Хей, кой върви там? — запита инженерът, като спря Хари.

— Не мога да кажа — отговори младият човек.

Двамата зачакаха.

Гласът се носеше с великолепна звучност като в акустическа зала, и скоро Хари различи няколко думи от шотландска песен.

— Езерната песен! — извика Хари. — Много бих се зачудил, ако чуя да я пее някой друг, освен Джек Райан.

— Ами кой е този Джек Райан — с такъв чуден глас? — запита Джеймс Стар.

— Някогашен другар по шахта — отговори Хари.

След това, като се наведе от площадката, той извика:

— Ей, Джек!

— Ти ли си, Хари? — дочу се отговорът. — Почакай ме, ида!

И песента отново се разля, по-силно от преди. След няколко минути върху фона на светлината, хвърляна от лампата, се появи един висок момък, на около двадесет и пет години, с весело лице, усмихнати очи, смееща се уста и жълторуси коси. Той стъпи на площадката над петнадесетата стълба. Първото му движение беше — да стисне силно ръката на Хари.

— Драго ми е, че те срещам! — извика той. — Но, да ме запази свети Мунго, ако знаех, че си горе днес, нямаше да се мъча да се спускам в шахтата.

— Това е мистър Джеймс Стар — каза Хари, като обърна лампата към инженера, който бе останал в сянка.

— Мистър Стар? — отговори Джек Райан. — Ах, господин инженер, не можах да ви позная. Откакто излязох из шахтата, очите ми отвикнаха да виждат в тъмното, като по-рано.

— А, сега си спомням момчето, което винаги пееше. Десет години минаха оттогава. Значи, това си бил ти?

— Аз, мистър Стар. И като смених работата си, не си промених нрава, както виждате. Ба! Смятам, че е по-хубаво човек да пее и да се смее, отколкото да стене и да плаче.

— Разбира се, Джек. А какво правиш, откак напусна шахтата?

— Работя в чифлика Мелроз, близо до Ервайн, на четиридесет мили от тука. Но не е както в нашите Еберфойлски галерии. Копачката повече прилягаше на ръката ми, отколкото лопата или мотика. Освен това, в старата шахта имаше звучни кътчета, весело ехо, което така бодро отразяваше гласа, не както на повърхността… Ами вие, при стария Саймън ли отивате, мистър Стар?

— Да, Джек, — отговори инженера.

— Няма да ви задържам.

— Кажи, Джек, — запита Хари, — какво те носи днес при нас?

— Исках да се видя с тебе, приятелю, — отговори Джек Райан, — и да те поканя на празника на рода Ервайн. Знаеш, че там съм гайдар. Ще пеем, ще танцуваме.

— Благодаря ти, Джек. Но не ще мога да отида.

— Не ще можеш?

— Да. Мистър Стар може би ще поостане у нас, а аз съм длъжен да го придружа обратно до Колендер.

— Е, Хари, празникът на Ервайнския род ще бъде след една седмица. Дотогава мистър Стар сигурно ще си върви и тебе няма нищо да те задържа

— Разбира се, Хари — обади се Джеймс Стар, — трябва да приемеш поканата на приятеля си.

— Добре, съгласен съм, Джек — каза Хари. — След една седмица ще се видим на празника.

— Добре, след една седмица — отговори Джек Райан. — Довиждане, Хари. Ваш покорен слуга, мистър Стар. Много ми беше драго да ви срещна. Ще предам новината за вас на всички приятели. Вас никой не ви е забравил, господин инженер.

— И аз никого не съм забравил — каза Джеймс Стар.

— Благодаря от името на всички, господин инженер.

— Довиждане, Джек — каза Хари, като стисна на сбогуване ръката на своя приятел.

Джек Райан отново запя и изчезна в горната част на стълбата, слабо осветена от светлината на неговата лампа.

След четвърт час Джеймс Стар и Хари се спуснаха от последната стълба до последния етаж на шахтата. От кръглата площадка, която представляваше основата на галерията Яроу, излизаха странични галерии, които служеха за разработване на въглищния пласт на шахтата. Едни потъваха в масиви от шисти и пясъчници, подпрени от трапеците на дебели, едва изгладени греди, други бяха иззидани с дебел слой камъни. Въглищните жили, унищожени от разработката, бяха навсякъде заменени с подпори.

Стълбовете от камък, взети от съседните каменоломни, поддържаха сводовете, тоест, двойните пластове от третичната и четвъртична ери, които някога се намираха в самия залеж. Сега тъмнината изпълваше тези странични галерии, някога озарявани ту от миньорските лампи, ту от електрическата светлина, вкарвана в шахтата през последните години. В тъмните коридори не се чуваше вече скърцането на вагонетките, които се носеха по релсите, шума на бързо затварящите се въздушни шлюзи, гласовете на тези, които караха вагонетките, цвиленето на конете и на катърите, ударите на кирките и тътнежа на взривовете, които разбиваха каменовъгления масив.

— Искате ли да починете, мистър Стар? — запита младият мъж.

— Не, моето момче — отговори инженерът. — Иска ми се по-скоро да видя стария Саймън.

— Тогава вървете след мене, мистър Стар. Аз ще вървя напред, макар и да съм уверен, че вие отлично бихте намерили сам пътя.

— Да, разбира се. В главата ми се е запазил целият план на шахтата.

Хари вдигна високо лампата и потъна във висока галерия, прилична на страничната част на някоя черква. Инженерът вървеше след него, като понякога се спъваше от дървените траверси, останали от стария релсов път.

Но едва бяха изминали около петдесет крачки, пред нозете на Джеймс Стар падна грамаден камък.

— Пазете се, мистър Стар! — извика Хари, като улови инженера за ръка.

— Какъв е този камък, Хари? Изглежда, че старите сводове не са вече така здрави.

— Мистър Стар — възрази Хари, — струва ми се, че този камък беше хвърлен… и то хвърлен от човешка ръка.

— Хвърлен? — извика Джеймс Стар. — Какво искаш да кажеш, мое момче?

— Нищо, нищо, мистър Стар — уклончиво отговори Хари. Неговият загрижен поглед сякаш искаше да проникне през дебелите стени. — Да продължим пътя си. Уловете ме под ръка, моля ви, и не се страхувайте, че ще се спънете.

Те продължиха пътя си. Хари през всичкото време се оглеждаше назад като осветяваше с лампата недрата на минната галерия.

— Скоро ли ще стигнем? — запита инженерът.

— След десет минути, не повече.

— Добре.

— И все пак, това е страшно — прошепна Хари. — За първи път с мене се случва подобно нещо. Трябваше ли камъка да падне точно тогава, когато минавахме!

— Хари, това е само случайност.

— Случайност! — повтори младият мъж, като поклати глава. — Да, случайност.

Изведнъж Хари се спря и се ослуша.

— Какво има? — запита инженерът.

— Стори ми се, че някой върви след нас — отговори младият миньор, като продължи да се вслушва внимателно. — Не, излъгал съм се. Облегнете се по здраво на ръката ми, мистър Стар. Ползвайте се от мене като от патерица.

— Много здрава патерица, Хари — отговори Джеймс Стар. — Няма по-добра опора от един такъв славен момък като тебе.

Двамата мълчаливо продължиха пътя си под мрачните сводове. От време навреме Хари, видимо разтревожен, се обръщаше като се мъчеше да долови някакъв далечен звук или да види слаба светлина.

Но напред и назад царуваше само тъмнина и мълчание.