Жул Верн
Черна Индия (12)

Глава XII
Подвизите на Джек Райан

Джек Райан и другите трима, също така ранени негови другари, бяха пренесени в чифлика Мелроз, дето незабавно им бе дадена помощ.

Джек бе пострадал най-много от всички, тъй като в момента, когато, овързан с въжето, се бе хвърлил в морето, яростните вълни го изхвърлиха върху скалите. Още няколко мига и неговите другари щяха да измъкнат на брега безжизненото му тяло.

Храбрият юноша трябваше да остане три-четири дни на легло, нещо, което много го ядосваше. Обаче, когато му позволиха да пее колкото иска, той почна да се отнася към нещастието си по-търпеливо и чифликът Мелроз почна да кънти от веселите приливи на гласа му.

След това приключение, той почна много повече да се страхува от духове и гноми, които бяха погубили, според него, кораба „Мотала“, при което беше съвсем безполезно да се мъчи човек да ги намери и накаже.

Съдебният следовател, натоварен с разследването на корабокрушението, се яви, за да разпита свидетелите на катастрофата. Всички разказаха, че корабокрушението е било предизвикано от свръхестественото появяване на Огнената Жена върху развалините на замъка Дендоналд.

Разбира се, правосъдието не можеше да се задоволи с такива обяснения. Беше ясно, че появяването на пламъка е било чисто физическо явление. Но дали това беше случайност или зла умисъл — ето какво трябваше да се изясни от следствието.

Нека думите „зла умисъл“ не учудват читателя. Няма защо да се ровим в историята, за да намерим потвърждението на тези думи. Много крадци на кораби по бретонското крайбрежие подмамваха корабите към брега, за да разделят помежду си плячката след разбиването на тези кораби. Ту група смолисти дървета, запалени през нощта, заварваха кораба по места, от които той не можеше да излезе, ту привързваха факел за рогата на някой бик, и пламъкът, който се движеше по прищявката на животното, заблуждаваше екипажите относно пътя, който би трябвало да следват. Като резултат от тези действия беше неизбежното корабокрушение, от което се възползваха само разбойниците. Стана нужда да се намеси правосъдието, за да се унищожи този варварски обичай. Можеше да се допусне, че и в дадения случай престъпна ръка бе възкресила старите традиции на крайбрежните пирати.

Така мислеха полицейските органи, въпреки всички доводи на Джек Райан. Като научиха за следствието, другарите на Джек се разделиха на два лагера: едни само вдигаха рамене, а други, по-смирените заявяваха, че такова предизвикателство, хвърлено от свръхестествените същества, сигурно ще докара някоя нова катастрофа.

Разследването нищо не постигна, полицията си остана с търсенията, а към многото местни легенди се прибави още една, която трябваше да увековечи гибелта на „Мотала“ и да докаже по един безспорен начин съществуването на Огнените Жени.

През това време Джек Райан се поправи. Щом се изправи на нозе, той реши, преди да се заеме с работата в чифлика, да навести своя другар Хари и да разбере защо не е дошъл на Ервайнския празник.

И така, два дни след корабокрушението, Джек Райан тръгна на път. Якият момък вече съвсем не чувстваше раните си. Той разбуди с веселата си песен ехото на скалистия бряг, като пътуваше към железопътната гара по линията, която минаваше през Глазгоу в Стирлинг и Колендер. Там, докато чакаше влака, вниманието му бе привлечено от няколко обявления залепени по стените, със следното съдържание:

„На 4 декември инженер Джеймс Стар от Единбург се качил на пристанището Грентон на парахода «Уелския Принц» и същия ден слязъл в Стирлинг. Оттогава никой нищо не знае за него.

Който може да даде някакви сведения, се умолява да ги отправи към председателя на Кралския институт в Единбург“.

Джек Райан се спря пред това обявление и го прочете с безкрайно учудване.

— Мистър Стар? — извика той. — Но тъкмо на 4 декември аз го срещнах с Хари на стълбата в галерията Яроу! И оттогава, значи, той не се е показал вече… Дали с това няма да се обясни и факта, че Хари не дойде на Ервайнския празник?

И без да губи време за писмени съобщения до председателя на Кралския институт за това, което знаеше за Джеймс Стар, честният момък скочи във влака с твърдото решение да отиде най-напред в галерията Яроу. Там, ако е нужно, ще се спусне до самото дъно на шахтата Дочерт, за да намери Хари, а с него и инженера Джеймс Стар.

След три часа той слезе от влака на станцията Колендер и веднага се запъти към галерията Яроу. Като влезе под разрушения навес, който закриваше входа на галерията, Джек погледна в пропастта… но нищо не видя. Вслушва се… и нищо не чу.

— Ами къде ми е лампата! — учуди се той. — Защо тя не е на обикновеното си място?

Лампата, с която си служеше Джек Райан по време на посещенията си в шахтата, стоеше обикновено в ъгъла на площадката на горната стълба.

Сега лампата не беше там.

— Ето първото усложнение — каза си Джек силно обезпокоен.

След това, без да се замисля, въпреки че беше суеверен, извика:

— Ще се спусна, па макар и вътре да е по-тъмно отколкото в ада…

И почна да се спуска по дългата редица стълби, като потъна в бездънния кладенец.

Сигурно Джек Райан добре помнеше своите предишни миньорски привички и познаваше отлично шахтата Дочерт, за да се реши на това.

Впрочем, той се спускаше доста предпазливо. Преди да стъпи той опитваше с крак всяко от разядените от червеите стъпала. Всяка невярна крачка означаваше страшно падане в тази зееща дълбочина от хиляда и петстотин стъпки. Джек броеше всяка от площадките, която разделяше стълбите. И знаеше, че ще стъпи на дъното на шахтата, едва след тридесетата площадка.

Така той стигна до двадесет и шестата площадка. Спусна крака си, за да напипа двадесет и седмата стълба, но стъпалото му увисна в празното пространство, без да срещне някаква опора.

Коленичи и се наведе, за да напипа с ръка края на стълбата. Напразно.

Беше ясно, че двадесет и седмата стълба липсва от мястото си. Следователно, някой я бе откачил.

Джек Райан се изправи със скръстени ръце и се помъчи да разгледа наоколо — сред непрогледния мрак. След това му дойде на ум, че щом той не може да се спусне, значи тези, които са в шахтата, не ще могат да се изкачат. Наистина, между повърхнината на земята и дъното на шахтата нямаше друго съобщение. И ако долните стълби на галерията Яроу бяха махнати след последното му посещение, какво ли ще е станало с инженера, със стария Саймън Форд, със жена му и със сина му? Продължителното отсъствие на Джеймс Стар показваше, че той не е напускал шахтата от деня, когато Джек Райан го срещна по стълбата на галерията Яроу. Как ли са прекарали оттогава обитателите на котеджа? Имали ли са те, затворени на хиляда и петстотин стъпки под земята, хранителни продукти?

Джек Райан се наведе от площадката.

— Хари! Хари! — извика той със своя мощен глас.

Ехото повтори няколко пъти името на Хари и замря в дълбочините на галерията.

Джек Райан бързо се изкачи нагоре и излезе на дневна светлина. Той реши да не губи време. Без да спира, тичешком отиде до гарата Колендер. След няколко минути пристигна единбургския влак, и в три часа след обяд той вече беше при лорд-префекта на столицата. Там изслушаха неговото съобщение. Точността на подробностите, които той съобщи, не позволи на властите да се усъмнят в истинността на думите му.

Незабавно съобщиха на сър Елфистон, който беше не само колега, но и личен приятел на Джеймс Стар, и той поиска разрешение да ръководи търсенията, за които се взе решение да почнат незабавно. В помощ на сър Елфистон тръгнаха няколко полицейски агенти. Те взеха със себе си лампи, кирки, дълги въжени стълби, а също така — храни и лекарства. След това, под водачеството на Джек Райан, всички заминаха за мината Еберфойл.

Същата вечер, сър Елфистон, Джек Райан и полицаите пристигнаха до отвора на галерията Яроу и се спуснаха до двадесет и шестата площадка на същото място, дето Джек се бе спрял само преди няколко часа. Спуснаха надолу в дълбочината лампи, вързани за дълги въжета, и се убедиха, че последните четири стълби липсват.

Без съмнение, всяка връзка между повърхността и дъното на шахтата беше нарочно прекъсната.

Щом издърпаха лампите, агентите прикрепиха за площадката въжената стълба. С размотаване тя падна надолу. По-долните площадки бяха останали цели, и можеха да се ползуват от тях.

Спускането беше много трудно. Джек Райан пръв увисна на люлеещата се въжена стълба и стигна дъното на шахтата. Скоро към него се присъединиха сър Елфистон и агентите.

Площадката, която представляваше дъното на галерията Яроу, беше съвсем пуста, и мистър Елфистон много се учуди, като чу възклицанието на Джек:

— Ето парчетата от стълбите — наполовина обгорели!

— Обгорели? — повтори сър Елфистон. — Да, наистина, ето и изстинала пепел.

— Мислите ли, сър — запита Джек Райан, — че инженер Джеймс Стар е имал нужда да изгори тия стълби и да прекъсне всяка връзка с външния свят?

— Не — замислено отговори сър Елфистон. — На път, приятелю, към котеджа! Там ще разберем всичко!

Джек Райан с недоверие поклати глава и, като взе лампата от ръката на един от полицаите, бърже тръгна по главния вход на шахтата Дочерт. Останалите тръгнаха след него.

След половин час, сър Елфистон и неговите спътници стигнаха вдлъбнатината, в дъното на която беше построен котеджът на Саймън Форд. В прозорците нямаше никаква светлина.

Джек Райан се спусна към вратата, силно я дръпна и я отвори. Котеджът беше празен.

Стаите на тъмното жилище бяха разгледани най-грижливо. Вътре нямаше никаква следа от насилие. Всичко беше в ред, сякаш старата Мейдж още беше тук. Запасът от хранителни продукти беше доста голям и щеше да стигне на семейството Форд за няколко дни. Отсъствието на обитателите на котеджа беше наистина необяснимо. Но можеше ли да се определи денят, когато го бяха напуснали? Да, тъй като в тази обстановка, дето хората не различават деня от нощта, Мейдж обикновено отбелязваше с кръстче всеки ден на своя календар.

Този календар сега висеше на стената в гостната стая. И последното кръстче беше сложено на 5 декември, тоест, един ден след пристигането на Джеймс Стар, което можеше да потвърди и Джек Райан. Очевидно на 5 декември, сиреч преди десет дни, Саймън Форд, жена му, синът му и гостенинът му бяха напуснали котеджа. Можеше ли такова дълго отсъствие да се обясни с някакво ново проучване, предприето от инженера? Очевидно не. Така поне мислеше сър Елфистон. Като разгледа внимателно котеджа, той положително не знаеше какво да предприеме.

Наоколо царуваше непрогледна тъмнина. Само лампите в ръцете на агентите осветяваха като звезди този непрогледен мрак.

— Там! Там! — изведнъж извика Джек Райан, като посочи едно доста ясно петно светлина, което се движеше в тъмната галерия.

— Приятели, да вървим след тази светлина! — каза сър Елфистон.

— След пламъчето на духа? — извика Джек Райан. — Каква полза? Ние никога няма да го настигнем.

Председателят на Кралския институт и полицейските агенти не бяха склонни към суеверие и затова се втурнаха към блуждаещата светлина. Като надви страха си, Джек Райан се присъедини към тях.

Започна дълга и уморителна гонитба. Изглеждаше, че светлото пламъче се намираше в ръцете на дребно, но поразително бързо същество, което всяка минута изчезваше зад насипите и отново се показваше в дъното на някоя странична галерия. Понякога то съвсем изчезваше, но малко след това фенерчето отново хвърляше своите ярки лъчи. Изобщо, приближаването до него беше много бавно, и Джек Райан продължаваше да мисли, и то не без основание, че няма да могат да го настигнат.

Безполезното преследване траеше вече цял час. Сър Елфистон и спътниците му бяха навлезли в югоизточната част на шахтата Дочерт. Те също така почнаха да се питат — дали нямат работа с някакъв неуловим блуждаещ огън.

В този момент, обаче, разстоянието между пламъчето и преследвачите почна сякаш да намалява. Дали се бе уморило бягащото същество, или искаше да увлече сър Елфистон и неговите спътници там, дето може би бяха завлечени обитателите на котеджа? Трудно беше да се разбере. Във всеки случай, полицейските агенти, като видяха, че целта става по-близка, удвоиха усилията си. Пламъчето, което през всичкото време светеше на повече от двеста крачки разстояние, сега се намираше на по-малко от петдесет, и това разстояние продължаваше да намалява. Почна да се вижда по-ясно и този, който носеше фенерчето. Понякога той извръщаше глава, можеше смътно да се различи профила на човешко лице, ако, разбира се, духът беше приел такъв облик.

— По-смело, другари! — викаше Джек Райан, като усилваше крачките си. — То изглежда уморено. Скоро ще го настигнем и, ако говори така добре, както тича, то ще ни разкаже много работи.

Обаче преследването ставаше все по-трудно и по-трудно. В дълбочината на шахтата низките ходове се преплитаха като ходове на лабиринт. В тази бърканица този, който носеше пламъчето, можеше лесно да се изплъзне от преследвачите си. Беше достатъчно да угаси фенерчето си и да се отдели настрана в някои тъмен ъгъл.

Всъщност — мислеше си сър Елфистон, — ако то иска да избяга от нас и да се скрие, защо не направи това досега?

Но едва се мярна тази мисъл в главата на сър Елфистон, пламъчето изведнъж изчезна, а агентите, като продължиха гоненето, почти в същия миг се намериха пред тесния отвор между слюдестите пластове в края на прохода. Да се промъкнат там със своите лампи, за сър Елфистон, Джек Райан и агентите беше лека работа, която трая само един миг. Но преди да направят и сто крачки по новия проход, който беше по-висок и по-широк, те изведнъж се спряха.

До стената лежеха на земята четири тела — четири трупа, може би.

— Джеймс Стар! — каза сър Елфистон.

— Хари! Хари! — извика Джек Райан, като се хвърли към своя приятел.

Наистина, това бяха инженерът, Мейдж, Саймън Форд и Хари. Те лежеха неподвижно. Но изведнъж едно от телата се приповдигна и се дочу слабия шепот на старата Мейдж:

— Тях!… Най-напред тях!

Сър Елфистон, Джек Райан и агентите побързаха да свестят инженера и неговите спътници, като им дадоха да сръбнат няколко капки укрепително лекарство. И това им се удаде почти веднага. Нещастниците, затворени десет дни в Новия Еберфойл, умираха от изтощение.

— Ние не загинахме — каза Джеймс Стар на сър Елфистон, — само затова, защото три пъти намирахме до себе си хляб и кана с вода. Без съмнение, състрадателното същество, на което дължим живота си, не можеше да направи нищо повече.

Сър Елфистон се питаше, дали това не беше работа на същото неуловимо същество, което ги докара до мястото, дето лежеха Джеймс Стар и неговите другари.

Както и да е, инженерът, Мейдж, Саймън и Хари Форд бяха спасени. Заведоха ги в котеджа през същия проход, който носителят на фенерчето бе показал на сър Елфистон.

Джеймс Стар и другарите му не можаха да намерят отвора, който бяха пробили с динамит, защото той беше плътно запушен с наслагани един върху друг каменни късове. В дълбоката тъмнина те не могли да видят, нито пък да разрушат тази преграда. Значи, докато те изследвали грамадното подземие, някаква враждебна ръка бе прекъснала всяко съобщение между Стария и Новия Еберфойл.