Жул Верн
Черна Индия (5)

Глава V
Семейство Форд

След десет минути Джеймс Стар и Хари Форд най-сетне излязоха от главната галерия.

Младият миньор със своя спътник стигнаха до прореза, ако може така да се нарече широката и мрачна подземна дупка. Обаче тази дупка не беше съвсем тъмна. В нея проникваше слаба светлина от изоставен отвор, пробит в горните галерии. По този отвор ставаше вентилацията на шахтата Дочерт. Благодарение на своята по-слаба гъстота, топлият въздух се понасяше от тук към галерията Яроу.

По такъв начин в този прорез влизаше малко въздух и светлина. Там, в подземното жилище, издълбано в шистените масиви, дето някога работеха мощните машини, живееше вече десет години Саймън Форд със своето семейство.

Жилището на стария надзирател често наричаха котедж^[1]. С малкото състояние, което бе спестил през своя дълъг работнически живот, Саймън Форд можеше да живее на слънце, сред дървета, на което място пожелае в Съединеното кралство. Но той и неговите домашни предпочитаха да не оставят мината, дето бяха едно време така щастливи. Те имаха еднакви мисли и вкусове. Да, харесваше им този котедж, погребан на хиляда и петстотин стъпки под шотландската земя! Едно от добрите качества на това жилище беше и това, че тук можеха да се страхуват само от появяването на агентите, които да заповядат възобновяването на работата и заедно с това да изгонят обитателите на котеджа.

По времето, за което става дума, Саймън Форд, някогашният минен надзирател на шахтата Дочерт, все още бодро носеше своите шестдесет и пет години. Висок, здрав, добре развит, той можеше да се брои за един от най-забележителните жители на кантона, който доставяше само красиви войници в полковете от шотландски планинци.

Саймън Форд произлизаше от старинен род планинци и неговото родословие започваше от времето, когато се разработваха за пръв път шотландските каменовъглени залежи. Той беше истински миньор, чийто живот беше неразривно свързан със живота в шахтата. Той не бе я напускал от деня на своето раждане, и затова пожела да остане в нея, дори когато работата се преустанови. И остана. На Хари бе възложено да снабдява семейството с всичко необходимо, а колкото за Саймън, през тези десет години той надали бе излязъл десет пъти на повърхността.

— Да изляза горе? Защо? — повтаряше той и не напускаше своите черни владения.

Впрочем, в това абсолютно здраво място при постоянната еднаква температура, старият надзирател не знаеше нито летни горещини, нито зимни студове. Семейството му беше здраво. Какво повече можеше да желае?

Достойната другарка на Саймън Форд се казваше Мейдж, висока и силна „добра жена“, както казват в Шотландия. Както мъжа си, Мейдж не пожела да излезе от шахтата Дочерт. В това отношение тя споделяше всички надежди и желания на Саймън. Ободряваше го и му говореше със сериозност, която стопляше сърцето на стария надзирател:

— Еберфойл само спи, Саймън! Ти си прав. Това е само почивка, а не смърт.

Мейдж също така можеше да мине без външния свят и да намира щастие в тъмния котедж.

Тук именно пристигна Джеймс Стар.

Инженера го очакваха. От прага на къщата, Саймън Форд се спусна срещу своя бивш директор, щом лампата на Хари извести отдалече за неговото пристигане.

— Добре дошли, мистър Джеймс! — извика той и гласът му силно отекна под каменните сводове — Добре дошли! Макар и къщата на семейството Форд да е погребана на хиляда и петстотин стъпки под земята, това не му пречи да бъде много гостоприемно.

— Как сте, драги ми Саймън? — запита Джеймс Стар, като стискаше ръката на стопанина.

— Много добре, мистър Стар, и как би могло да бъде иначе тук, дето сме защитени от всяко лошо време? Вашите леди, които ходят лятно време да дишат въздуха в Нюхейвън и Порто-Бело, ще направят по-добре да прекарат няколко месеца в Еберфойлските галерии. Тук те няма да рискуват да хванат хрема, както по влажните улици на старата столица.

— Ами Мейдж? — запита инженерът.

— Тя е още по-здрава от мене, ако това е възможно! — отговори Саймън Форд. — И се радва на случая, че ще може да ви нагости. Смятам, че тя ще надмине себе си в старанието си да ви посрещне както трябва.

— Ще видим, Саймън, ще видим.

Саймън Форд и Хари въведоха Джеймс Стар в една голяма стая, осветена от няколко лампи, една от които беше окачена на боядисаните тавански греди. Масата, покрита с ярко бродирана покривка, очакваше гости. Край нея имаше четири обшити с кожа столове.

— Здравейте, Мейдж! — каза инженерът.

— Здравейте, мистър Джеймс! — отговори шотландката, като стана от мястото си и тръгна към госта.

— Много ми е драго да ви видя, Мейдж.

— Вярвам ви, мистър Джеймс. Винаги е приятно да видиш тези, към които си бил така добър.

— Супата е готова, жено — каза Саймън Форд, — и не бива да ни караш да чакаме нито мен, нито мистър Джеймс.

Като приближиха до масата, инженерът се обърна към домакина:

— Една минутка, Саймън. Искате ли да ям с охота?

— Това ще бъде за нас най-голяма чест — отговори Саймън Форд.

— Затова ще ми е нужно спокойствие надуха — искам да ви задам два въпроса.

— Говорете, мистър Джеймс.

— Писахте ми, че ще ми съобщите нещо много интересно.

— Наистина, извънредно много интересно.

— За вас?

— За вас и за мен, мистър Джеймс. Но ще ви разкажа всичко едва след като обядваме, и то на самото място. Иначе няма да ми повярвате.

— Саймън — продума инженерът, — погледнете ме хубавичко… така. Интересно съобщение? Да?… Добре, няма да ви питам повече — добави той, сякаш прочете в очите на стария надзирател отговора, за който се надяваше.

— Ами вторият въпрос? — запита надзирателят.

— Не бихте ли могли да ми кажете, Саймън, кой е могъл да напише тези редове? — запита пак инженерът, като показа полученото вчера анонимно писмо.

Саймън Форд взе писмото, много внимателно го прочете, след това го показа на сина си.

— Ти познаваш ли този почерк? — запита той.

— Не, татко — отговори Хари.

— И върху плика на това писмо имаше печата на Еберфойлската пощенска станция? — запита Саймън Форд инженера.

— Да, както и върху плика на вашето писмо — отговори Джеймс.

— Какво мислиш за това, Хари? — запита Саймън Форд с тревога.

— Аз мисля, татко — отговори Хари, — че някой е искал да попречи на мистър Стар да се яви на определената среща.

— Но кой? — извика старият миньор. — Кой е могъл да узнае мислите ми?

Саймън Форд се замисли дълбоко, и от неговата замисленост скоро го извади гласът на Мейдж.

— Мистър Стар — каза тя, — супата ще изстине. Хайде, засега да не мислим върху това писмо.

По покана на старицата всички насядаха около масата: Джеймс Стар седна срещу Мейдж, за да й засвидетелствува уважението си, а бащата и синът седнаха един срещу друг.

Това беше прекрасен шотландски обяд. Той започна с гъста месна супа, после яхния от кокошка със сливи, която заслужи похвалите на всички. Всичко това се поливаше с прекрасна английска бира от най-добрите зимници на Единбург.

Но най-главното блюдо беше националния пудинг от месо и ечемично брашно. Това забележително блюдо, което бе внушило на поета Бърнс една от неговите най-хубави оди, го постигна същата съдба, каквато постига всички прекрасни неща на този свят: и той изчезна като сън.

Мейдж получи от гостенина най-сърдечни похвали.

Обядът завърши с десерт, състоящ се от сирене, бисквити. Десертът се придружаваше от няколко чашки превъзходна хлебна ракия от преди двадесет и пет години, сиреч връстница на Хари.

Пиршеството продължи цял час: Саймън Форд и Джеймс Стар не само че хапнаха добре, но и добре се наприказваха, главно върху миналото на старите Еберфойлски мини.

Хари беше мълчалив. Два пъти той става от масата и дори излиза от къщи. Очевидно, него го тревожеше неочакваният случай с камъка и му се искаше да огледа околностите на котеджа. Анонимното писмо също така не можеше да не го безпокои.

— Много добро момче е вашият син, приятели мои — каза инженерът на Мейдж, когато Хари излезе от стаята.

— Да, мистър Джеймс, Хари е едно добро и предано създание — живо отговори старият надзирател.

— Харесва ли му тук в котеджа?

— Той за нищо на света не би ни напуснал.

— Обаче, ще трябва да го ожените.

— Да оженим Хари? — извика Саймън Форд. — За коя? За някоя девойка от повърхността, която обича празници, танци и ще предпочита своя род пред нашата шахта? Хари няма да поиска това.

— Саймън — възрази Мейдж, — сигурна съм, че няма да поискаш от Хари да остане неженен?

— Аз няма да искам от него нищо — отговори старият миньор. — Но това не е толкова бърза работа. Кой знае дали няма да намерим някога…

В този момент се върна Хари и Саймън Форд млъкна.

Когато Мейдж стана от масата, всички направиха същото и излязоха да поседят пред вратата на котеджа.

— Е, Саймън — каза инженерът, — аз ви слушам.

— Мистър Джеймс — отговори Саймън Форд, — аз нямам нужда от вашите уши, а от нозете ви. Добре ли си починахте?

— Добре си починах и се подкрепих също добре, Саймън. Готов съм да ви придружа там, дето пожелаете.

— Хари — каза Саймън Форд, като се обърна към сина си, — запали нашите безопасни лампи.

— Вие взимате безопасни лампи? — възкликна учуден Джеймс Стар.

В шахтата, съвършено лишена от каменни въглища, нямаше никаква опасност от избухване на минен газ.

— Да, мистър Джеймс, от предпазливост.

— Не се ли каните, драги Саймън, да ми предложите да се облека в миньорски костюм?

— Още не, мистър Джеймс! Още не! — отговори старият надзирател и очите му странно заблестяха.