Жул Верн
Черна Индия (14)

Глава XIV
На косъм

Веднъж, в един юнски неделен ден, двамата приятели Хари и Джек Райан се разхождаха по брега на езерото Малколм. Въглеград си почиваше. Горе на повърхността бурите бяха зачестили. Силните дъждове предизвикаха от земята горещи изпарения. Трудно се дишаше. Напротив, във Въглеград царуваше пълно спокойствие и приятна температура — нито дъжд, нито вятър. Тук не достигаше борбата на стихиите, а на блясъка на електрическите лампи напълно можеше да завиди замъгленото британско слънце.

Джек Райан обърна вниманието на Хари върху шумното сборище на туристите, но Хари сякаш едва се вслушваше в думите му.

— Но погледни, Хари — казваше Джек Райан, — как се събират да ни гледат! Хайде, приятелю, прогони своите тъжни мисли! Иначе тези хора, дошли отгоре, ще помислят, че завиждаме на съдбата им.

— Джек — отговори Хари, — не се безпокой за мене. Ти си весел за двама и това е достатъчно.

— Да ме вземат дяволите — отговори Джек Райан, — ако твоята меланхолия, в края на краищата, не се отрази и на мене. Кажи, Хари, какво има?

— Ти знаеш, Джек.

— Все за това ли мислиш?

— Все за това.

— Ах, бедни ми Хари! — извика Джек Райан, като вдигна рамене. — Ако ти отдаваше всичко това на духовете в шахтата, както аз правя, сърцето ти щеше да бъде по-спокойно.

— Ти знаеш много добре, Джек, че духовете съществуват само в твоето въображение. Откакто възобновихме работата в Еберфойл, нито един от тях не се е показал.

— Да речем, че е така, Хари! Но щом духовете не се показват, защо ония, на които ти искаш да припишеш всички тези необичайни работи, също така не се показват?

— Аз ще ги намеря, Джек.

— Знаеш, Хари, че тия същества, които живеят в пропастите, не са същите като нас.

— Същите са, Джек.

— Не, Хари. Пък и не можем да предположим, че някой умопобъркан е успял…

— Умопобъркан! — прекъсна го Хари. — Може ли един умопобъркан да притежава такава свързана мисъл? Умопобъркан ли е този злодей, който от деня, когато хвърли камъка в отвесната галерия Яроу, не престава да ни причинява злини?

— Но той вече не върши нищо лошо, Хари. Ето вече три години, откак нито срещу тебе, нито срещу твоите близки е било предприето нещо.

— Все едно, няма значение, Джек — възрази Хари. — Аз усещам, че това злобно създание, каквото и да е то, не се е отказало от своите планове. На какво се основавам, като говоря така, не мога да ти обясня, но за новата разработка искам да знам какво е това същество и от къде е дошло.

— За новата разработка? — учудено запита Джек Райан.

— Да, Джек — продължи Хари. — Във всичко виждам враждебност към нас. Често мисля за това и едва ли греша. Спомни си множеството необясними явления, логически свързани едно с друго. Анонимното писмо, което противоречеше на писмото на баща ми, доказва, преди всичко, че някой бе узнал за нашите планове и искаше да ни попречи. След това, мистър Стар пристигна при нас в шахтата Дочерт. Едва го въвеждам в мината и върху нас хвърлят грамаден камък; изгарят стълбите в галерията Яроу, за да прекъснат връзката между нас и повърхността. Започва нашето проучване. Опитът, който трябва да докаже съществуването на новите залежи, става невъзможен, тъй като пукнатините в скалата са замазани. Въпреки това, опитът успява, пластът е намерен. Ние се връщаме. Изведнъж — едно необичайно раздвижване на въздуха, нашата лампа се разбива на земята и ние оставаме в непрогледна тъмнина. Все пак, успяваме да продължим пътя си по главния вход, но този вход се оказва без изход: отворът му е зазидан и ние се виждаме откъснати от света… Е, Джек, нима не виждаш във всичко това някаква престъпна умисъл?

— Добре, Хари — възрази Джек Райан, — трябва да се съглася с тебе в някои точки. Но не мислиш ли, че оня благороден дух, който ви носеше хляб и вода, можеше да ви спаси от…

— Джек — прекъсна го Хари, — благородното същество, което ти искаш да превърнеш в свръхестествено, съществува също така реално, както и злодея, за когото говоря. И аз ще ги търся до най-отдалечените дълбочини на пещерата.

— Но имаш ли някакви указания, от които да започнеш търсенето?

— Може би… Слушай внимателно. На пет мили западно от Новия Еберфойл, под онази част на масива, която се намира под езерото Домонд, има един естествен кладенец. Той се спуска отвесно до самите недра на мината. Преди една седмица направих опит да изследвам дъното му. И ето, докато моята сонда се спускаше надолу, а аз се бях навел над отвора на кладенеца, стори ми се, че вътре въздухът се люлее, сякаш от махането на големи крила.

— Сигурно някаква птица се е спуснала към дълбочината — забеляза Джек Райан.

— Това не е всичко, Джек — продължи Хари. — Тази сутрин аз се върнах при кладенеца и, като се вслушах, долових вътре някакви стонове.

— Стонове? — извика Джек Райан; — Ти се лъжеш, Хари! Това е било свиренето на вятъра… или някой дух, който…

— Утре, Джек — продължи Хари, — утре ще разбера каква е тази работа.

— Утре? — запита Джек.

— Да, утре ще се спусна сам в пропастта.

— Хари, това значи да предизвикваш съдбата.

— Не, Джек, утре ще отидем при този кладенец заедно с неколцина приятели. Дългото въже, с което ще се завържа, ще ви позволи да ме спускате и издигате, по даден от мене знак. Мога ли да разчитам на тебе, Джек?

— Хари — отговори Джек Райан, като поклати глава, — ще направя всичко, за което ме молиш, но повтарям ти, не се увличай.

Както и да е, на следното утро Джек Райан и трима миньори от неговата бригада придружиха Хари до тайнствения кладенец. Хари нищо не каза за своя план нито на Джеймс Стар, нито на стария надзирател, а Джек Райан беше достатъчно скромен, за да не дрънка.

Отворът на кладенеца беше доста широк — дванадесет стъпки в диаметър. През този отвор беше прехвърлена една греда, така че въжето като се плъзнеше по нея, можеше да стигне до средата на кладенеца. Това беше необходимо, за да не се удря Хари в стените при спускането.

Хари беше готов. Превързаха го около пояса с въже, след това и под мишците. По такъв начин ръцете му останаха свободни. На пояса си той окачи безопасната лампа и широкия си шотландски нож в кожена кания. Допълзя до средата на гредата, през която бе прехвърлено въжето, и другарите му започнаха бавно да го спускат в кладенеца. Тъй като въжето леко се въртеше, светлината на лампата падаше последователно по всички страни и, по този начин, Хари можеше внимателно да оглежда стените.

Стените на кладенеца бяха от слюда и така гладки, че по тях бе невъзможно да се изкачиш нагоре. Те нямаха никакви странични отвори. Кладенецът малко по малко се стесняваше като фуния, но отдолу идеше веене на свеж въздух, поради което Хари реши, че долният край на кладенеца се съединява с някоя от галериите в долната част на мината.

Въжето продължаваше да се плъзга. Тъмнината беше пълна, тишината — също така. На дълбочина сто и осемдесет фута, Хари почувства, че е стигнал дъното на кладенеца. Въжето се разслаби и престана да се размотава.

Хари въздъхна по-спокойно. Едно от неговите опасения излезе напразно: той не забеляза по стените никакви вдлъбнатини, дето би могло да се скрие живо същество.

Долният край на кладенеца беше много тесен. Като откачи от пояса си лампата, Хари почна да осветява почвата. Той не бе се излъгал в предположенията си: от дъното на кладенеца встрани отиваше тесен проход към долните галерии на шахтата. Трябваше да се прегъне човек, за да влезе в този проход и да пълзи на четири крака, за да се движи из него.

Хари искаше да разбере къде води този проход и дали не завършва с някоя пропаст. Той легна и почна да лази, но почти веднага се натъкна на някакво препятствие. Отначало помисли, че това е труп, който е запречил целия проход, и се дръпна с отвращение, но после отново се приближи.

И не се излъга: наистина това беше човешко тяло. Хари го попипа и се убеди, че макар и да са изстинали крайниците му, трупът още не е изстинал. Да го издърпа към себе си, да го замъкне към дъното на кладенеца и да насочи светлината на лампата към това безжизнено тяло, всичко това зае по-малко време, отколкото би било нужно, за да ви го разкажем.

— Дете! — извика Хари.

Намереното на дъното на пропастта дете още дишаше, но дишаше така слабо, че Хари се страхуваше да не чуе неговата последна въздишка. Трябваше, без да губи нито секунда, да извади клетото малко създание на повърхността, да го отнесе в котеджа и да го остави под грижите на Мейдж.

Като забрави за всичко останало, Хари оправи въжето, закачи лампата на колана си, взе детето и като го притисна до гърдите си с лявата си ръка, а дясната остави свободна, той даде условния знак за предпазливо издърпване нагоре.

Въжето се опъна и изкачването започна бавно.

Сега Хари се озърташе с двойно внимание. Той вече се подхвърляше на опасност не сам. В първите минути всичко вървеше добре, изглеждаше, че нищо лошо няма да се случи. Но изведнъж Хари усети нещо като дълбоко дишане, въздушните пластове в дъното на кладенеца се разлюляха. Той погледна надолу и видя в полумрака някаква тъмна маса, която постепенно се издигаше и го закачи, като минаваше край него. Това беше една грамадна птица с мощни крила, чиято природа той не можа да определи.

Пернатото чудовище увисна за миг във въздуха, след това със свирепо ожесточение се хвърли върху Хари.

Младият мъж имаше свободна само дясната си ръка. Той почна да се брани, като се мъчеше да защити детето от грозния клюн, но птицата не закачаше детето и нападаше само него — Хари. Стесняван от въртенето на въжето, той не можеше да нанесе смъртен удар на птицата.

Борбата продължи доста. Хари извика с всичката сила на белите си дробове, като се надяваше, че виковете му ще бъдат чути на повърхността. Така се и случи: въжето почна да се дърпа по-бърже. Оставаше да се изминат около осемдесет стъпки. Обаче птицата почна да се хвърля върху Хари още по-яростно…

Най-сетне, с един удар на ножа си, той я рани в крилото и тя с дрезгав писък изчезна в дълбочината на кладенеца.

Но — ужасна случайност! Като замахна с ножа си да удари птицата, Хари бе засегнал въжето и една от вървите бе прерязана.

Косите на Хари се изправиха. На една височина повече от сто стъпки над пропастта, въжето постепенно се късаше.

Хари нададе отчаян вик. Още една връв от въжето се скъса под двойната тежест. Хари изпусна ножа и, като направи нечовешко усилие, се улови за въжето над мястото на прерязването в същия миг, когато то бе готово да се скъса съвсем. Но въпреки че ръката му беше много здрава, той усещаше как въжето малко по малко се изплъзва от пръстите му. Той можеше да се улови с двете си ръце като пожертвува детето, но такова нещо дори и не му дойде на ум.

През това време, Джек Райан и останалите, разтревожени от виковете на Хари, дърпаха въжето още по-силно.

Хари чувствуваше, че няма да издържи. Лицето му се наля с кръв. Той затвори очи в очакване на падането в пропастта. Но в същия миг, когато беше готов да изпусне въжето, което се беше почти изплъзнало от ръката му, някой го подхвана и измъкна от кладенеца заедно с детето. Тогава настъпи реакцията и Хари падна в безсъзнание в ръцете на другарите си.