Жул Верн
Черна Индия (17)

Глава XVII
Изгревът на слънцето

След един месец, вечерта на 20 август Саймън Форд и Мейдж изпращаха четирма туристи, които излизаха от котеджа. Джеймс Стар, Джек Райан и Хари придружаваха Нел на повърхността на земята, дето кракът й не бе стъпвал нито веднъж, в онзи свят, който очите й не бяха още виждали.

В тази част на Шотландия, между Единбург и Глазгоу, природата бе съчетала всички земни чудеса, а небето бе такова, каквото и навсякъде: с вечно бродещи облаци, с ясна или забулена луна, със сияещо слънце и милиарди звезди.

Джеймс Стар много умно реши, че излизането трябва да стане вечерта: за девойката беше по-добре да премине постепенно от нощния мрак към дневната светлина. От полунощ до пладне, тя трябваше да види последователно всички преходи между мрака и светлината.

Като излезе от котеджа, Нел улови Хари за ръка и му каза:

— Хари, значи аз непременно ще трябва да оставя нашата стара шахта, макар и за няколко дни?

— Да, Нел, — отговори младият мъж, — необходимо е. Необходимо е за тебе и за мене.

— Хари, — продължи тя, — откакто ме намери, аз съм съвсем щастлива. Ти ме образова, нима това не е достатъчно? Какво ще правя горе на повърхността?

— Да вървим, мила Нел! — каза Хари.

— Аз съм готова! — отговори девойката.

В девет часа последният влак в тунела понесе Нел и нейните спътници към повърхността. След двадесет минути той ги остави на гарата, до която се отделяше едно късо разклонение на железния път от Денбертон за Стирлинг, отклонение обслужващо Новия Еберфойл.

Нощта вече бе настъпила. Редките облаци се носеха от хоризонта към зенита, гонени от лек североизточен ветрец, който разхлаждаше въздуха. Денят беше ясен, такава изглеждаше, че ще бъде и нощта.

Като пристигнаха в Стирлинг, Нел и нейните спътници излязоха от гарата. Пред тях между големите дървета се простираше пътят, водещ за брега на реката.

Първото физическо усещане, което получи девойката, беше усещането на свежия въздух.

— Дишай дълбоко, Нел — каза Джеймс Стар, — дишай този въздух, наситен с животворния аромат на полетата.

— Какви са тези кълба дим, които се носят над главите ни? — запита Нел.

— Това са облаци — отговори Хари. — Полусгъстени пари, които вятърът гони към изток.

— Ами какви са онези светли точици, които блестят между облаците?

— Това са звездите, за които съм ти говорил вече, Нел. Това са слънца, отделни светове, подобни на нашия свят.

Съзвездията се очертаваха все по-ясно върху тъмната синева на небосвода. Вятърът постепенно разгонваше облаците. Нел дълго гледа тези хиляди светещи звезди.

— Но ако това са слънца — каза тя, — как могат моите очи да издържат на техния блясък?

Тръгнаха по пътя. Джеймс Стар държеше девойката за ръка, Хари вървеше до нея, а Джек Райан ту изтичваше напред, ту отново се връщаше, като кученце, което не може да търпи бавния вървеж на стопаните си.

Пътят беше пуст. Нел гледаше силуетите на големите дървета, полюшвани от вятъра. Те приличаха на великани, които махаха своите ръце. Шумът на вятъра по вършините им, дълбокото безмълвие в минутите на затишие, линията на хоризонта, която се виждаше по-ясно, щом пътят излизаше на равнището — всичко това извикваше в девойката нови чувства, предизвикваше в душата й неизразими впечатления.

Към единадесет и половина часа те стигнаха до северния бряг на реката Форс. Там ги чакаше лодка, наета от Джеймс Стар. След няколко часа тази лодка трябваше да ги закара до Единбургското пристанище.

Нел видя блестящата вода, която се люшкаше от прилива, сякаш осеяна с трептящи звезди.

— Това езеро ли е? — запита тя.

— Не — отговори Хари, — това е един голям залив, водата в него не е неподвижна, защото е устие на река, като морски ръкав. Гребни малко вода с ръката си, Нел, и ще видиш, че тя не е сладка като водата на езерото Малколм.

Девойката се наведе, намокри ръката си и я поднесе до устните.

— Тази вода е солена — каза тя.

— Да — отговори Хари, — морето е стигнало до тука заедно с прилива. С такава солена вода са покрити три четвърти от повърхността на земята.

— Но щом водата в реките и в моретата пада от облаците, защо тук е солена? — запита Нел.

— Защото водата губи солта, като се изпарява — отговори Джеймс Стар. — Облаците, които се образуват от изпаренията, изпращат обратно тази прясна вода във вид на дъжд.

— Хари, Хари! — извика изведнъж девойката. — Каква е тази червеникава светлина на хоризонта, дали не е някой горски пожар?

И тя посочи към небето, което се бе зачервило на изток.

— Не, Нел — отговори Хари, — сега изгрява луната.

— Да, луната, — извика Джек Райан. — Великолепно сребърно блюдо, върху което са изсипани звездни монети.

— Колко е хубаво! — повтаряше Нел, цяла превърната в зрение. — Но аз мислех, че луната е кръгла!

— Тя е кръгла при пълнолуние, — отговори Джеймс Стар, — тоест, когато стои точно срещу слънцето. Но тази нощ тя се намира в последната си четвърт, и сребърното блюдо на нашия приятел Джек се е превърнало в бръснарски леген.

— Ах, мистър Стар — извика Джек Райан, — какво недостойно сравнение! Пък аз тъкмо се канех да запея песен в чест на луната:

Светило на нощта,

що с лъчите си ласкаеш…

— …но не, сега това е невъзможно! Вашият бръснарски леген прогони от мене всякакво вдъхновение.

— Да седнем в лодката, приятели мои — каза инженерът. — Ще трябва да се изкачим до Трона на Артур преди изгрев слънце.

Лодката беше привързана до брега. Пазеше я един моряк. Нел и спътниците й седнаха. Вдигнаха платното и то се наду под североизточния вятър.

Каква неизпитана наслада за Нел! Тя се бе разхождала няколко пъти с лодка по езерата на Новия Еберфойл, но колкото и плавно Хари да движеше веслата, те винаги издаваха неговите усилия. Тук обаче Нел за пръв път се усети увличана напред, плавно плъзгаща се като въздушна топка. Заливът беше спокоен като езеро. Полулегнала на кърмата, Нел се наслаждаваше на това плъзгане. Лунните петна от време навреме падаха върху водната повърхност и лодката плуваше, сякаш върху разтопено сребро. Дребни вълни плискаха бордовете на лодката. Всичко това беше прекрасно.

Неволно очите на Нел се затвориха. Обзе я мимолетна дрямка, главата й се склони върху гърдите на Хари и тя заспа спокоен сън.

Хари искаше да я събуди, за да не загуби нито едно от чудесата на тази нощ, но инженерът го спря.

— Остави я да поспи, мое момче — каза му инженерът. — Два часа сън ще й помогнат да понесе впечатленията на деня.

В два часа след полунощ лодката влезе в пристанището Грентон. Щом се докосна до сушата, Нел се събуди.

— Спах ли? — запита тя.

— Не, мое дете — отговори Джеймс Стар, — само си сънувала, че спиш.

Нощта беше много ясна. Луната, която се беше издигнала вече високо, разливаше по небето своите лъчи.

В малкото Грентонско пристанище имаше само две-три рибарски лодки, които тихо се люлееха от вълните на залива. С приближаването на утрото вятърът утихна. Въздухът, прочистен от мъгли, обещаваше един от ония прекрасни дни на месец август, които са така хубави край морето. От хоризонта се издигаше топла пара, така прозрачна, че първите лъчи на слънцето трябваше да я изпият без остатък. Девойката гледаше морето, което се сливаше с небето.

Хари улови Нел за ръка и тръгнаха след Джеймс Стар и Джек Райан из глухите улици. В представата на Нел това предградие на столицата беше само едно струпване на тъмни къщи, напомнящи й на Въглеград, с онази разлика, че тук сводът беше по-висок и светеше от някакви блестящи точици.

Тя вървеше леко, и Хари нито веднъж не се принуди да забави крачките си, за да не я умори.

— Не си ли уморена? — запита той, след като вървяха половин час.

— Не — отговори тя. — Нозете ми сякаш не се докосват до земята. Това небе е така високо над нас, че ми се иска да литна към него, сякаш имам крила.

Влязоха в Кралския парк, след това, като се изкачваха постепенно, минаха по Виктория Драйв — великолепен обиколен път, удобен за коли.

Всъщност Тронът на Артур беше само хълм, висок седемстотин и петдесет стъпки, чийто самотен връх се издигаше над околните възвишения. За по-малко от четвърт час, по спиралната пътека, която облекчаваше изкачването, Джеймс Стар и неговите спътници стигнаха до върха, който приличаше на лъвска глава, ако го погледнеш от запад.

Всички седнаха там, и Джеймс Стар, който винаги имаше готови цитати из съчиненията на великия шотландски романист, каза:

— Ето какво казва Уолтър Скот в осма глава на „Единбургската тъмница“: „Ако трябва да избирам място, отдето най-добре се вижда изгрева или залеза на слънцето, бих избрал именно това“. Почакай, Нел, слънцето скоро ще се покаже и ти ще го видиш в неговото истинско великолепие.

Очите на девойката се обърнаха на изток. Хари, който седеше до нея, я наблюдаваше с тревожно внимание. Дали това няма да й направи много силно впечатление? Всички мълчеха. Мълчеше дори Джек Райан.

На хоризонта, в лека мъгла почна да се отбелязва някаква тънка светла ивица с розов оттенък. Останките от заблудени облачета бяха докоснати от лека светлина. В подножието на хълма смътно се виждаше още спящия Единбург. В тъмнината, тук-там, се виждаха някои светли точки — това бяха утринните огньове, запалени от жителите на стария град. По-далече, на запад, хоризонтът, изрязан от някакви чудновати зъбци, представляваше редица от остри пики, всяка от които слънчевите лъчи скоро щяха да украсят с по едно огнено перо.

През това време на изток очертанията на морето станаха все по-ясни. Редът на боите възникваше постепенно в същия ред, както в небесната дъга. Всяка секунда боите ставаха все по-ярки. Розовият цвят минаваше в червен, червеният в огнен. Раждаше се денят.

Погледът на Нел се местеше от подножието на хълма към града, чиито отделни здания почнаха постепенно да се очертават. Тук-там се издигаха високи звънарни, и техните очертания се рисуваха съвсем ясно.

Най-сетне първият слънчев лъч докосна очите на девойката. Това беше същият онзи зеленикав лъч, който се издига сутрин или вечер от морето когато хоризонтът е чист. Нел се изправи и протегна ръце.

— Пожар! — извика тя.

— Не, Нел — отговори Хари. — Това не е пожар. Това е златният венец, който слънцето слага върху паметника на Уолтър Скот.

Наистина, върхът на звънарната, висока двеста стъпки, светеше като фар.

Денят се бе родил. Слънцето бе изгряло. Неговият диск изглеждаше влажен, сякаш наистина бе излязъл от морските вълни. Отначало малко сплескан, той постепенно приемаше кръгла форма. Сиянието скоро стана непоносимо, сякаш сиянието на небесната пещ.

Нел се видя принудена да затвори очи и дори притисна клепачите си с ръце.

Хари пожела тя да се обърне към противоположната страна.

— Не, Хари — възрази тя, — ще трябва очите ми да свикнат да гледат това, което гледат и твоите очи.

През пръстите си Нел виждаше светлината, още розова, но избледняваща с издигането на слънцето на хоризонта. Тя постепенно свикна с нея. След това, клепките й се отвориха и най-сетне очите й се изпълниха със сиянието на деня.

Развълнувана, девойката падна на колене и извика:

— Боже мой, колко е хубав света!