Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Indes noires, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Krasno
Корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Изд. „Четиво“, библиотека „Чудните книжки“, 1946

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Глава X
До там и обратно

Като чуха гласа на Хари, Джеймс Стар, Мейдж и Саймън Форд минаха през тесния отвор, който съединяваше шахтата Дочерт с Новия Еберфойл.

Намериха се в доста широк проход. Изглеждаше, че той беше пробит от човешка ръка, изкопан от кирка и лопата, за разработката на нов залеж. Разузнавачите не можеха да разберат — дали не са попаднали по някоя случайност в някаква старинна шахта, за съществуването на която не знаеха дори и най-старите миньори. Но не. Геологическите наслоения в епохата, когато е станало нареждането на пластовете от вторичния период, бяха „пощадили“ този проход. Може би той бе служил някога като корито на буен поток, но сега беше така сух, сякаш беше пробит няколко хиляди метра по-низко в гранитоидните пластове. В същото време, тук въздухът проникваше свободно — това значеше, че проходът се съединява с някакви природни „вентилационни ходове“ с повърхността на земята.

Що се отнася до минния газ, който шуртеше през слюдестата стена, той се бе събрал, изглежда, в някакъв „джоб“, тоест, в някаква вдлъбнатина, дето сега нямаше нищо. Беше очевидно, че във въздуха на прохода няма и следи от газ. Обаче Хари от предпазливост взе със себе си само безопасната лампа, която осигуряваше осветление цели дванадесет часа.

Джеймс Стар и спътниците му изпитваха неизразима радост. Наоколо им имаше само каменни въглища. Желанията им бяха напълно изпълнени.

Вълнението ги направи мълчаливи, въздържан беше дори Саймън Форд, чиято радост се изливаше не в дълги фрази, а в къси възклицания.

Проходът беше удобен, малко криволичещ. Нито една пукнатина не преграждаше пътя, нито един „джоб“ не отделяше вредни газове. Нищо не спираше Джеймс Стар и неговите другари.

Те вървяха цял час и най-сетне стигнаха края на този широк път. Проходът свършваше с огромна пещера, чиято височина и дълбочина не можеха да бъдат определени. На каква височина се закръгляваше куполът на тази пещера, на какво разстояние се намираше нейната срещуположна стена? Мракът не позволяваше да се разгледа добре, но при светлината на лампата разузнавачите можаха да установят, че в пещерата се намира голямо количество застояла вода — блато или езеро — чийто високи, скалисти брегове се губеха в тъмнината.

— Стоп! — извика Саймън Форд, като рязко се спря. — Още една крачка и ние може би ще полетим към пропастта.

— Тогава да отдъхнем, приятели мои — предложи инженерът. — Ще трябва да помислим също и за връщането.

— Нашата лампа може да гори още девет часа — каза Хари.

— Все пак, да се спрем за малко — повтори Джеймс Стар. — Признавам, краката ми имат нужда от малка почивка. Ами вие, Мейдж, не се ли уморихте?

— Не, не много, мистър Джеймс — отговори здравата шотландка. — Ние сме свикнали по цели дни да ходим из галериите на Еберфойл.

— Ба! — добави Саймън Форд. — Мейдж може да върви още десет пъти повече, ако е нужно! Но аз пак ще ви запитам, мистър Джеймс, заслужаваше ли съобщението ми вашето внимание. Посмейте само да кажете „Не“, мистър Джеймс, посмейте!

— Е, стари приятелю, много отдавна не съм се радвал така — отговори инженерът. — Онова малко, което ние намерихме в тези чудесни галерии, показва, че те са много големи, ако не в дебелина, то поне на дължина.

— И на ширина и на дължина също, мистър Джеймс — възрази Саймън Форд.

— Това ще разберем по-късно.

— Аз пък отговарям, че е така. Вярвайте на усета на стария миньор. Той никога не го е лъгал.

— Дай Боже, да е така — отговори Джеймс Стар. — същото да се отнася до качеството на въглищата.

— То е великолепно, мистър Джеймс, великолепно, вижте сами.

С тези думи, Саймън Форд откърти с кирката си един къс от черната скала.

— Вижте, вижте — каза той, като приближи буцата каменни въглища до лампата. — Вижте как блести. Това ще бъдат тлъсти и смолисти въглища. А как се разбиват на парчета — почти без прах!

— Вярно! — каза Мейдж, като взе буцата и я разгледа като добър познавач. — Това са чудесни въглища. Вземи тази буца, Саймън, вземи я в котеджа! Искам първата бучка каменни въглища от новата галерия да изгори в нашата печка.

— Добре казано, Мейдж — отговори старият надзирател.

— Мистър Стар — запита Хари, — какво мислите за посоката на този дълъг проход, по който вървяхме през всичкото време.

— Нищо, моето момче — отговори инженерът. — С компаса, може би, ще определя общата посока, но без компас тук съм като моряк в открито море, в мъгла, когато отсъствието на слънцето не позволява да се определи местоположението.

— Разбира се, мистър Джеймс, но моля ви, не сравнявайте нашето положение с положението на моряка, който се намира над бездна. Ние тук сме на твърдата земя и няма от какво да се боим.

— Аз съм далече от мисълта да оскърбя новите Еберфойлски залежи с някое несправедливо сравнение — отговори Джеймс Стар. — Исках само да кажа, че ние не знаем къде се намираме.

— Под почвата на графството Стирлинг, мистър Джеймс — каза Саймън Форд. — В това съм уверен така, както и вие.

— Слушайте! — прекъсна го Хари.

Всички се вслушаха по примера на младия миньор. Неговият изострен слух долови някакво глухо, далечно бучене. Скоро и останалите чуха това. В горните пластове на масива се чуваха някакви блъскания, и ясно се различаваше как те ту нарастваха, ту се усилваха.

И четиримата се вслушваха няколко минути без да продумат. След това Саймън Форд извика:

— Кълна се в светия Мунго! Нима вагонетките вече тичат по релсите на Новия Еберфойл?

— Татко — отговори Хари, — струва ми се, че това е шумът на вълни, които се разбиват в брега.

— Но ние нали не се намираме под море — възрази старият надзирател.

— Не — отговори инженерът, — но възможно е над нас да се намира езерото Кетрайн.

— Значи сводът не е много дебел на това място, щом шумът на водата се чува така ясно.

— Да, не е много дебел — отговори Джеймс Стар. — И затова пещерата е толкова грамадна.

— Изглежда, че сте прави, мистър Стар — каза Хари.

— Освен това, вън вали такъв дъжд, че нивото на езерото сигурно се е издигнало като в залива Форс — продължи Джеймс Стар.

— Но много ли е важно всичко това, в края на краищата? — възрази Саймън Форд. — Въглищният пласт няма да стане по-лош от това, че лежи под езерото. Не за пръв път хората тръгват да копаят каменни въглища под самото дъно на океана. Ако успеем да разучим всички недра и дълбочини под северния канал, ще има ли нещо лошо в това?

— Прекрасно — възкликна инженерът, като се усмихваше на възторга на стария надзирател. — Да прекараме галерии под морските вълни! Да превърнем в решето ложето на Атлантическия океан и да минем под него, за да посрещнем нашите американски другари. Да пробием земното кълбо до самия му център, за да измъкнем оттам и последния къс каменни въглища!

— Вие смеете ли се, мистър Джеймс? — запита Саймън Форд.

— Дали се смея, драги Саймън? Не! Но вие сте изпълнен с такъв възторг, че увлякохте в невъзможното и мене. Но да се върнем към действителността, която и без това е прекрасна. Да оставим тук кирките и да дойдем за тях друг път, a сега да вървим обратно към къщи.

На първата миля по пътя за котеджа не се случи нищо особено. Хари вървеше напред, издигнал лампата над главата си. Той вървеше през всичкото време по главния проход, без да се отклонява в по тесните тунели — в ляво и в дясно. На всички се струваше, че обратният път ще бъде също така лек, както пътуването в новата галерия, обаче един неочакван случай постави търсачите в много затруднено и опасно положение.

В момента, когато Хари издигна високо лампата си, въздухът внезапно се разлюля, сякаш от махането на невидими крила, лампата се изплъзна от ръката на момъка, падна върху каменистата почва и се строши.

Джеймс Стар и спътниците му се намираха в пълен мрак. Петролът от лампата се разля и сега вече не можеше да служи.

— Какво направи, Хари! — извика Саймън Форд — Или искаш да си изпочупим главите на връщане?

Положението им беше, наистина, незавидно. Предстоеше им да извървят в най-дълбок мрак още пет мили по прохода, който водеше към шахтата Дочерт, а от тук имаше още един час до котеджа.

— Да вървим, — каза Саймън Форд. — Не бива да губим нито секунда. Да вървим опипом като слепците. Не е възможно да се заблудим. Тунелите, които се изпречват на пътя ни, са тесни като къртичи дупки, и по главния път ние непременно ще стигнем до отвора, през който минахме. А по-нататък вече почва старата шахта. Ние я познаваме с Хари, не за пръв път сме минавали по нея в пълна тъмнина. Впрочем, там ще намерим и лампите, които оставихме. И така, на път!

Не оставаше друго, освен да се подчинят на съветите на стария надзирател. Както вече каза, не беше възможно да объркат пътя. Трябваше само да заменят очите си с ръцете, да вървят пипнешком и да се доверят на онзи инстинкт, който бе станал втора природа в Саймън Форд и в неговия син.

Като протегна ръце, Хари тръгна с уверена крачка. Той минаваше от едната страна на прохода до другата, и щом ръката му попадаше в празно място, той разбираше, че това е страничен тунел и по такъв начин държеше правия път.

В тъмнината, дето очите бяха безполезни, това трудно връщане продължи около два часа. Като пресметнаха изтеклото време и като взеха под внимание, че движението им не е било бързо, Джеймс Стар предположи, че изходът трябва да бъде вече наблизо.

Наистина, Хари скоро се спря.

— Дойдохме ли най-сетне до края на прохода? — запита Саймън Форд.

— Да — отговори младият миньор.

— Е, в такъв случай, ти трябва да намериш отвора, който съединява Новия Еберфойл с шахтата Дочерт.

— Няма го! — отговори Хари, чийто ръце срещаха само здравата стена.

Старият надзирател се приближи и почна сам да опипва стената.

От гърдите му се изтръгна вик.

Или търсачите се бяха заблудили при обратния път за котеджа, или пък тесния отвор, който бяха пробили с динамит в стената, бе неотдавна запушен!

Във всеки случай, Джеймс Стар и неговите спътници останаха затворени в Новия Еберфойл…