Джой Филдинг
Изгубена (3)

3

— Закъсня.

— Извинявай. Дойдох, колкото можах по-бързо.

— Казах ти в четири часа — напомни Лий на сестра си и назидателно почука с квадратните си червени нокти по златната верижка на часовника, после отметна наскоро боядисаните кичури коса от лицето си, по което личеше нарастваща истерия. Нервността в лешниковите й очи бе подчертана с дебел черен молив, а спиралата седеше на топчета по миглите й. От раздразнение раменете й бяха увиснали, сякаш бе наметнала износен шал. — Вече е почти четири и половина — заяви тя. — Марсел трябва да тръгва в пет.

— Наистина съжалявам. — Синди премести поглед от сестра си към ниския къдрокос мъж в прилепнали кафяви кожени панталони, който разговаряше с помощника си в другия край на дългото разхвърляно помещение. — Съседката ми имаше проблем. Държи се много странно. Боя се, че нещата малко ми се изплъзнаха.

— Кога ли не са ти се изплъзвали — коментира Лий.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, сега нали си тук? Дай да не го правим на въпрос.

Синди си пое дълбоко дъх и мълком преброи до десет. Ако не беше избрала шивач, чието ателие е почти извън града, можеше и да успея да дойда навреме, искаше й се да каже. Ако не беше насрочила проклетите проби за най-пиковия час, можеше и да не закъснея толкова. Освен това, ти си тази, която го прави на въпрос, не аз. Но вместо това каза:

— Е, как върви засега?

— Както се и очакваше. — Лий понижи гласа си до шепот. — Майка ме подлудява.

— Какво шепнеш? — разнесе се дрезгав женски глас от една от пробните в дъното на ателието.

Синди се завъртя и с един поглед разгледа тясното шивашко ателие: широката предна витрина, голите бели стени със стендове, на които висяха копринени и сатенени рокли в различна степен на довършване, топове с ярки платове по пода и върху единствените два стола в помещението, голямо огледало в единия край и още три, поставени под ъгъл в другия, още едно помещение в дъното, претъпкано с различни маси, шевни машини и дъски за гладене. Синди се приближи към един стенд с по-обикновени костюми и дрехи, избутан на една страна и се замисли дали не би могла да открие сред тях нещо достатъчно стилно и секси за срещата си с Нийл Макфърлейн.

— Синди е тук — извика на майка си Лий.

— Здравей, скъпа — пропя в отговор безплътният глас на майка й.

— Здравей, мамо. Как е роклята?

— Ти ми кажи. — Синди видя как обикновено жизнерадостната й седемдесет и две годишна майка отметна тежката бяла завеса, която служеше за врата на пробната и колебливо се намръщи, докато подръпваше от двете страни пурпурночервената си сатенена рокля.

— Кажи й, че изглежда прекрасно — прошепна в шепата си Лий, преструвайки се, че се чеше по носа.

— Какво каза сестра ти?

— Каза, че изглеждаш прекрасно — отговори Синди.

— А ти какво мислиш?

— Естествено — измърмори под нос Лий. — Какво мисля аз няма значение.

— Сега пък какво мърмори сестра ти?

— Аз съм точно тук, майко. Не е нужно да питаш Синди.

— Мисля, че изглеждаш прекрасно — каза Синди, искрено съгласна с преценката на сестра си и протегна ръка да поглади модния рус кок на майка си.

Устните на Норма Апълтън изобразиха пренебрежение.

— Ами да, момичета, естествено, че ще се държите една за друга.

— Какво не ти харесва в роклята, мамо? — попита Синди и забеляза на стенда с по-обикновените дрехи една къса червена рокля за коктейли. Замисли се дали не е нейният номер.

— Не ми харесва деколтето. — Майка й го подръпна. — Твърде е невзрачно.

Деколтето може би е твърде дълбоко, помисли си Синди, имайки предвид дръзката кройка на късата червена рокля. Не искаше да оставя Нийл Макфърлейн с погрешно впечатление. Наистина ли?

Той е наистина сладък, прошепна в ухото й Триш.

— Вече един милион пъти обясних на майка…

— Виж, аз съм точно тук — прекъсна я Норма Апълтън. — Можеш да говориш на мен.

— Вече един милиард пъти ти казах, че Марсел ще прибави къдрици отгоре.

Мислено Синди се отказа от късата червена рокля и придвижи поглед по-нататък по стенда към една дълга, безформена, бежова ленена рокля. Категорично не, реши тя и си представи как се изгубва сред щедрите й дипли. Не й се щеше Нийл Макфърлейн да си помисли, че има среща с монахиня.

Наистина ли?

Не си правила секс от три години.

— Мразя къдриците — казваше майка й.

— И от кога ги мразиш?

— Винаги съм ги мразила.

— Какво ще кажеш за едно сако? — предложи Синди, опитвайки се да заглуши гласовете в главата си. — Може би Марсел ще може да измайстори нещо от дантела… — Тя умолително погледна към Марсел, който побърза да изостави помощника си и се присъедини към тях в центъра на стаята.

— Дантелено сако е чудесна идея — съгласи се майка й.

— Мислех, че не харесваш дантели — забеляза Лий.

— Винаги съм ги харесвала.

Последният път, когато бе правила секс, спомни си Синди, носеше дантелен пеньоар. Мъжът се казваше Алан и се запознаха в магазина на Мег, когато той дойде да купи чифт обеци от кристал и тюркоаз за рождения ден на сестра си. Синди разбра, че той няма сестра на следващата седмица, когато жена му дойде да смени обеците за нещо по-изящно. Но тогава, разбира се, вече бе твърде късно. Пеньоарът бе купен; работата бе свършена.

— Как мислиш, Марсел? — попита сега Синди с неестествено силен глас.

Горкият човечец отстъпи крачка назад и взе да хвърля тревожни погледи към майка й, опитвайки се да не се взира в дълбоките гънки, които пръстите й образуваха върху сатененото му изделие. Той без колебание смъкна метъра, увесен като шал на врата му.

— Каквото пожелаете.

Каквото пожелаете, мълком повтори Синди и се наслади на думите. Кога ли за последен път някой й бе обещавал каквото си пожелае? Дали Нийл Макфърлейн щеше да го стори?

Той е страхотен. Кълна се. Ще се влюбиш в него.

— Правилно ли чух да споменаваш, че съседката ти имала проблем? — попита майка й и вдигна ръце, за да може Марсел да ги измери.

— Да — отговори Синди, благодарна за смяната на темата, понеже така можеше да насочи ума си към нещо друго. — Помниш ли семейство Селик до нас? Преди няколко месеца им се роди бебе? — попита, сякаш не беше сигурна. — Струва ми се, че тя страда от постродилна депресия.

— И аз страдах от това — обади се Лий.

— Ти имаше хемороиди — заяви майка й.

Марсел трепна и обви метъра около щедрия бюст на Норма Апълтън.

— Страдах от постродилна депресия и с Джефри, и с Бианка.

— Не си спомням такова нещо.

— Разбира се, че не си спомняш. Обаче ако бях Синди…

— Синди никога не е имала постродилна депресия.

— И като стана дума за Бианка — намеси се Синди, — къде е красивата бъдеща булка? — Тя се огледа из салона и за първи път си даде сметка, че не вижда нито племенницата, нито дъщерите си.

— Умориха се да чакат и отидоха в „Старбъкс“.

— Хедър изглежда прекрасно в своята рокля — отбеляза Норма Апълтън.

— Ами булката, майко? — натъртено попита Лий. — Как изглежда Бианка в своята рокля? Или не си струва да я споменаваме?

— За какво говориш? Казах, че изглежда прекрасно.

— Не, не каза.

— Напълно съм сигурна, че казах.

— А Джулия? — прекъсна ги Синди.

— Джулия? — подигравателно произнесе Лий. — Джулия тепърва трябва да ни удостои с честта да се появи.

— Още ли не е дошла?

— Сигурна съм, че „нещата просто са й се изплъзнали“ — отговори Лий с пресилена усмивка.

— Казах, че съжалявам. — Синди бръкна в чантата си за телефона. — Имаше прослушване. Може да се е наложило да чака…

— Какво прослушване? — Майка й се обърна така, че Марсел да й премери гърба.

— При Майкъл Кинсолвинг, режисьора. Той е в града за филмовия фестивал. — Синди набра номера на дъщеря си и чу сигнала.

— Ти, с този глупав фестивал — пренебрежително изрече Лий.

— Майкъл Кинсолвинг не ходи ли с Камерън Диас? — попита майка им. — Или май беше Дру Баримор. От „Ангелите на Чарли“ все ги бъркам. Както и да е, чувала съм, че си пада по женската част.

— О, майко, за бога — раздразнено възкликна Лий. — Откъде би могла да знаеш каквото и да е за този Майкъл Еди-кой-си, по дяволите?

Майка й възмутено изпъна рамене точно толкова, че Марсел да изгуби равновесие и да изпусне метъра си.

— Четох за него в „Пийпъл“.

— Майкъл Кинсолвинг е много важен режисьор — каза Синди, след като задъханият глас на Джулия докосна ухото й.

„Много съжалявам, че не мога да ви отговоря в момента“ — изкусително прошепна записът. Синди незабавно затвори и набра номера на клетъчния телефон на Джулия, но отново чу същото задъхано съобщение.

— Отдавна не е правил никакъв хит — отбеляза майка й многознайно. — Явно е нещо като пристрастен към секса.

— Струва ми се, че имате предвид Майкъл Дъглас — с ентусиазъм се обади Марсел, докато си възвръщаше равновесието и вдигаше метъра от земята.

— Наистина ли?

— Преди да се ожени за Катрин Зита-Джоунс.

— Действително ли водим този разговор? — Лий ядосано разпери ръце във въздуха.

— Какъв ти е проблемът, скъпа? — попита майка й.

— Проблемът ми — започна Лий, а по челото й почнаха да се стичат ситни капчици пот, от което новобоядисаните й кичури взеха да се къдрят в странни посоки, — е, че сватбата на дъщеря ми е след по-малко от два месеца, а изглежда никой не дава и пукната пара, че времето изтича, а остават още един куп работи да се свършат.

— Всичко ще се нареди, скъпа. — Майка й подръпна дългата пола от тафта. — Не ви ли се струва, че тук има ужасно много плат? Прави ме твърде дебела.

— Не отговаря. — Синди върна телефона обратно в чантата си и се втренчи във вратата, сякаш искаше Джулия да влезе.

— Закъснява вече четирийсет минути.

— Може да се е изгубила.

— Да се изгуби ли? — невярващо попита Лий. — Хваща метрото на „Сейнт Клеър“; слиза на „Финч“. Как би могла да се изгуби?

— Може да е пропуснала спирката си. Познаваш Джулия. Понякога се разсейва.

— Никога в живота си Джулия не се е разсейвала и за един миг. По всяко време знае точно какво прави.

— Какво би трябвало да означава това?

— Лий, защо не ни покажеш твоята рокля? — предложи майка им.

— Да — уморено се съгласи Синди. — Мама каза, че е чудесна.

— Мама не я е виждала.

— Добър опит — прошепна майка й, когато Лий отиде в пробната в дъното на ателието, като клатеше глава и си мърмореше нещо. — Трябва да поговориш със сестра си, скъпа. Подлудява ме.

Синди зърна отражението си в едното от трите големи огледала и тежко се насочи към него, ужасена от това, което вижда, но неспособна да се обърне, сякаш се е натъкнала на сцената на катастрофа. Кога погрознях толкова, зачуди се тя, хипнотизирана от бръчките около големите си очи и малката уста. Взира се в тях, докато все още деликатните й черти се размазаха и после напълно изчезнаха, оставяйки след себе си само безмилостните очертания на средната възраст. Тя примижа в опит да открие младата жена, която беше някога, припомняйки си, че по едно време я намираха за красива.

Като Джулия.

Кога за последен път някой мъж й бе казвал, че е красива, запита се сега Синди, отдалечи се от огледалото и избута един топ плат от стола. Седна с глава, натежала от противоположни чувства: раздразнение от сестра й, гняв към по-голямата й дъщеря, любопитство към Нийл Макфърлейн. Дали наистина беше толкова умен, забавен и хубав, както твърдеше Триш? И ако е така, защо ще се интересува от една четирийсет и две годишна жена с увиснали гърди и смъкнат задник? Без съмнение такова готино парче би могло да си избира измежду колкото си иска идеални млади дами, нетърпеливи да се запознаят с него. За Том изборът определено бе лесна работа.

Синди си погледна часовника. Вече наближаваше пет без петнайсет. Докато свърши тук и се прибере у дома, при положение че не бе откачила напълно и все още бъдеше в състояние да управлява автомобил, щеше да има късмет, ако й останеше време да се изкъпе и преоблече, да не говорим, че трябваше и да види дали вкъщи има нещо за ядене за децата. Въздъхна и си каза, че Хедър и Дънкан биха могли да си поръчат пица, после се сети, че Джулия бе споменала, че може да вечеря с баща си. Дали не беше с него?

— Та-дам! — оповести Лий, дръпна завесата на пробната и се появи пред майка си и стреснатата си сестра, увита в километри розова тафта.

Не е истина, помисли си Синди. Отвори уста да каже нещо, но не произнесе нито звук.

— Разбира се, възнамерявам да отслабна четири-пет килограма до сватбата, така че тук ще бъде малко по-тясна. — Лий подръпна бастите на талията. — И тук. — Приглади тафтата на бедрата. Платът прошумоля. — Е, какво ще кажете? — Тя вдигна ръце над главата си и бавно се завъртя.

— Не бих направила това, скъпа. — Норма Апълтън посочи към ръцете на дъщеря си.

— Кое?

— Твоите „Здрасти, Хелъни“ — с гримаса обясни майка й.

— Моите какво?

— Твоите „Здрасти, Хелъни“ — повтори и посочи този път с брадичка.

— За какво говориш? За какво говори тя? — Лий се обърна към Синди.

— Помниш ли леля Моли? — неохотно попита Синди.

— Разбира се, че помня леля Моли.

— Помниш ли, че имаше една приятелка Хелън, която живееше срещу тях?

— Не си спомням никаква Хелън.

— Както и да е — продължи Синди, подготвяйки се за неизбежното избухване, — винаги когато леля Моли видеше Хелън, тя й махаше и викаше „Здрасти, Хелън. Здрасти, Хелън“. Тогава кожата от долната страна на ръцете й започваше да се тресе и мама взе да нарича тези части „Здрасти, Хелъни“.

— Какво!

— Здрасти, Хелън — каза майка й и помаха на някаква невидима жена в другия край на помещението. — Здрасти, Хелън.

— Искаш да кажеш, че ръцете ми се тресат?!

— На всеки ръцете му се тресат — опита се да я успокои Синди.

— Твоите не се тресат — отбеляза майка й.

— Не, ръцете на Синди са идеални — гневно се съгласи Лий и почна да крачи напред-назад пред майка си и сестра си. — Това е, понеже Синди има достатъчно време да ходи на гимнастика по пет пъти в седмицата.

— Не ходя на гимнастика по пет пъти в седмицата.

— Понеже Синди ходи на работа, само когато е в настроение…

— Не е вярно. Работя по три следобеда в седмицата.

— … и й остава много време да прави неща като гимнастика и посещение на филмовия фестивал, и…

— Какво против имаш филмовия фестивал?

— Нямам нищо против. Всъщност, безкрайно ми се иска десет дни да не правя нищо друго, освен да тичам от филм на филм. Трябва да знаеш, че обичам филмите точно колкото тебе.

— Тогава защо не ходиш?

— Защото си имам отговорности. Защото имам четири деца и съпруг, за които да се грижа.

— Дъщеря ти се омъжва, синовете ти са в колежа, а съпругът ти може сам да се грижи за себе си.

— Сякаш знаеш нещо за грижата по съпрузите — изпусна се Лий и забележимо пребледня. — Не исках да кажа това.

Синди кимна, неспособна да произнесе и звук.

— Всичко е по твоя вина — обвини майка си Лий. — Ти и твоите проклети „Здрасти, Хелъни“.

— Прекалено на сериозно вземаш нещата — каза майка й. — Винаги си го правила. Но това не оправдава подлостта към сестра ти.

Лий прие вината си с кимване.

— Наистина много съжалявам, Синди. Моля те, прости ми.

— Подложена си на силен стрес — призна Синди, стараейки се да бъде великодушна.

— Повярвай ми, представа нямаш. — Лий притисна ръцете си отстрани и ги задържа съвършено неподвижни. — Провал след провал. В хотела дублирали резервацията на балната зала, което отне дни да се оправи; цветарят заяви, че и дума не може да става за люляци през октомври…

— Че кой иска люляци през октомври? — попита майка им.

— Бъдещите ми сватове не предложиха да платят за нищо, а сега Джейсън реши, че иска реге група, вместо триото, което бяхме наели.

— Той е младоженецът — напомни на сестра си Синди.

— Той е идиот — изстреля в отговор Лий и в същия миг входната врата се отвори.

— Кой е идиот? — Бианка, дъщерята на Лий, влезе в ателието, последвана на две крачки от дъщерята на Синди, Хедър.

Синди се усмихна на двете млади жени, облечени в дънкови дрехи пред нея. Подобно на Лий, двайсет и две годишната Бианка бе леко пълничка, като допълнителните килограми бяха съсредоточени предимно в бедрата, което пък я правеше да изглежда по-ниска, отколкото бе в действителност. И пак като майка й, очите й бяха лешникови, устните пълни, усмивката широка.

(Снимки: Шестгодишната Синди, облечена в костюм на Жената-чудо за Хелоуин, срамежливо се усмихва в обектива, докато тригодишната Лий, гола, с изключение на една нелепа черна маска, гневно се мръщи на заден план; тринайсетгодишната Синди и десетгодишната Лий, застанали от двете страни на майка си пред новата им къща на Уембли авеню, дясната ръка на Лий, протегната зад гърба на майка й, а пръстите й, вирнати над главата на Синди като магарешки уши; майката и дъщерите тийнейджърки, седнали на голяма скала до езерото „Джоузеф“, Синди, примижала на слънцето, лицето на Лий, скрито в сенките.)

— Здравей, лельо Синди.

— Здравей, миличка.

— Кой е идиот? — отново попита Бианка.

Лий отмина въпроса на дъщеря си със свиване на рамене и се престори на заета с гънките на роклята си.

— Здрасти, мамо. — Хедър поздрави Синди с целувка по бузата.

— Здравей, скъпа. Разбрах, че си съкрушителна в твоята рокля. Съжалявам, че не я видях.

— Сигурна съм, че ще имаш друга възможност — каза Хедър и намигна. — Джулия пристигна ли вече?

— Разбира се, че не — отговори Лий, преди Синди да успее.

— Изглеждаш чудесно — каза Хедър на леля си.

Лий вдигна едната си ръка към главата и по момичешки взе да си играе с косата, но после сконфузено я пусна отстрани и почна да я разтрива над лакътя.

— Да не си си ударила ръката? — попита Хедър.

— Пак ще опитам да се свържа с Джулия. — Синди отново извади телефона от чантата си и бързо набра номера й. Още веднъж тя чу задъхания глас и фалшивото съжаление. „Много съжалявам, че не мога да ви отговоря в момента.“ Къде си, Джулия, зачуди се, усещайки как сърдитият поглед на сестра й прогаря дупки в синята й блуза на гърба.

— Джулия, вече е почти пет часа — с равен глас произнесе Синди. — Къде си, по дяволите?