Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежинка Вакрилова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021)
Издание:
Автор: Джой Филдинг
Заглавие: Изгубена
Преводач: Снежинка Вакрилова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Весела Люцканова
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-311-013-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11138
История
- — Добавяне
25
В сряда, единайсети септември, Синди си лежеше в леглото и гледаше по телевизията как страната отново преживява агонията на миналогодишната терористична атака върху Световния търговски център.
Подобно на всички свои познати, Синди си спомняше точното време и място, когато научи катастрофалните новини. Бе по време на филмовия фестивал и двете с Мег току-що бяха излезли от „Ъптаун“ след прожекцията на един британски филм: „Последни заповеди“ с Майкъл Кейн и Боб Хоскинс. Беше около единайсет часа сутринта и те се отправиха към „Йонг стрийт“ да се срещнат с Триш, както и да хапнат по сандвич, преди следващата прожекция.
— Къде са всички? — попита Синди, изненадана от липсата на опашка за предстоящия филм.
— Става нещо на ъгъла — каза Мег.
Щом стигнаха до пресечката на „Йонг“ и „Блуър“, те се присъединиха към тълпа от около няколкостотин души, всички занемели и втренчени в огромен телевизионен екран на върха на една ниска сграда на югоизточния ъгъл. Непрекъснато и от най-различни болезнени ъгли повтаряха полета на двата реактивни самолета, които се блъснаха в гигантските кули-близнаци. Двете с Мег зяпнаха ужасено, когато двете сгради се сринаха, сякаш се обелиха от горе надолу като кора на банан, а отломките им се разпиляха по улиците на Ню Йорк и покриха всичко по пътя си с гаден сив прах.
Тогава Синди си помисли, че нищо не би могло да е по-лошо.
Лий влезе в спалнята.
— Трябва да поговориш с мама — каза тя. Трапчинките на коленете й се подаваха изпод леките шорти в цвят каки. Бялата й блуза без ръкави контрастираше ярко с почернелите й от слънцето ръце. — Отмени пробите при Марсел. Какво гледаш? — Тя се пресегна към леглото и натисна бутона за изключване на дистанционното.
— Какво правиш? — Синди го грабна и отново включи телевизора.
Лий се сборичка с нея за дистанционното и пак изключи.
— Не бива да гледаш това.
— Как така не бива да го гледам? За какво говориш?
— Само ще се разстроиш.
— Върни ми го — Синди заповяда на по-младата си сестра, която в отговор само го скри зад гърба си. Синди скочи от леглото и се опита да се пресегне зад сестра си. — Лий, предупреждавам те. Върни ми го.
— Не.
— Лий…
— Няма.
— О, за бога! — Синди отиде до телевизора и триумфално натисна ръчното копче.
Сестра й тутакси се озова зад нея и го изключи.
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш?
— Пазя те.
— Пазиш ли ме? От какво?
— От самата теб.
— От самата мен — невярващо повтори Синди.
— Напоследък не мислиш много правилно.
— Не мисля правилно. — Синди поклати глава. — За какво говориш?
— Говоря за това, че първо спа със счетоводителя си, после се навря в леглото с бившия си съпруг…
Синди превъртя очи.
— Нийл не ми е счетоводител и не съм се навирала в леглото с Том.
— Само защото Хедър ви е заварила.
— Когато тя ни завари, всичко вече беше свършило.
— Кое беше свършило? Ти каза, че нищо не се било случило.
— Нищо не се случи.
— Но почти е станало. Което именно искам да кажа.
Синди се отпусна на леглото.
— Този разговор е напълно безсмислен.
— Трябва да се облечеш — каза Лий.
Синди погледна към жълтата си памучна нощница.
— Добре съм си.
— Вече е почти обяд, а ти все още си по пижама.
Синди погледна сестра си така, сякаш искаше да каже: е, и?
Лий влезе в малката стаичка, която служеше за гардероб.
— Къде ще ходиш? Какво правиш?
Няколко секунди по-късно Лий се върна с чифт черни панталони и джемпър на бели и зелени райета. Хвърли ги на леглото, заедно с чифт чисто бельо.
— Ето. Облечи това.
— Не искам да обличам тези дрехи.
— Няма да изляза от стаята, докато не ги облечеш.
— Е, в такъв случай се настани удобно, защото нямам намерение да ги обличам.
— За бога, Синди. Ти си по-лоша и от децата ми.
— За бога, Лий. Ти си по-лоша и от майка ни.
— Синди…
— Лий…
Патова ситуация, помисли Синди.
— Е, как ще я бъде? — попита Лий с ръце на кръста. Дистанционното сякаш бе залепнало за дясната й длан.
Синди поклати глава.
— Добре. Добре. Ти победи.
— Ще се облечеш ли?
— Ще ми трябва малко помощ с това. — Синди подръпна предницата на нощницата си.
Лий се приближи предпазливо.
— Каква помощ?
В следващия миг Синди скочи върху сестра си, събори я на пода и се пресегна за дистанционното.
— Какво правиш? — ахна Лий, когато Синди се стовари отгоре й. — Какво ти става?
— Дай ми това нещо.
— Не!
— Дай ми го.
— Мамо!
— Дай ми проклетото дистанционно.
— Мамо!
— Идвам — провикна се отдолу майка им. — Какво има?
— Такова си бебе — каза Синди на сестра си и я одра по ръката.
— Лигла такава.
Норма Апълтън влетя в стаята, хвърли едно око на дъщерите си, боричкащи се на пода и вдигна ръце.
— Какво, за бога, става тук?
— Тя ме одра по ръката.
— Тя ми взе дистанционното.
— Престанете. И двете. Веднага.
Момичетата спряха да се бият, седнаха на пода и се втренчиха една в друга.
— Това си е моето дистанционно — гневно заяви Синди.
— Върни й дистанционното — заповяда майка й.
Лий го хвърли на пода. Синди незабавно го грабна.
— Виж какво ми направи на ръката. — Лий протегна ръка и показа тънката червена ивица над лакътя.
— Извини се на сестра си — заповяда отново Норма Апълтън.
Синди поклати отрицателно глава и погледна настрани.
— Извини се на сестра си — повтори майка й.
— Извинявай — едва чуто промърмори Синди.
— Какво каза? — попита Лий. — Не те чух.
— Майко — предупредително изрече Синди.
— Не насилвай късмета си — каза майка им и помогна на по-малката си дъщеря да стане.
— Да бе. Взимай нейната страна.
— Не взимам страна.
— Не насилвай късмета си? На това какво му викаш? — Лий направо потръпна от негодувание.
— О, скъпа, твоите „Здрасти Хелъни“. — Норма Апълтън посочи с брадичка долната страна на ръцете на Лий. — Може би с някоя друга блуза…
Синди почна да се смее.
— Вие и двете сте откачени. Разбрахте ли? — каза Лий.
Синди се изправи на крака и се разсмя още по-силно.
— И кое е толкова смешно?
— Ти. Смешна си.
— Аз ли съм смешна? Аз съм смешна?
— Ти си смешна.
— Момичета, моля ви.
— Аз ли съм тази, която отказва да се облече? Аз ли съм тази, чиято дъщеря полугола я заварва с бившия й съпруг?
— Хедър не беше полугола — възрази Синди.
— Да бе. Прави си шегички. Поправяй ми граматиката. По-лесно е, отколкото да се изправиш срещу истината.
— И каква е истината?
— Момичета… — предупреди ги майка им.
— Истината е, че се държиш безотговорно.
— Какво!
— Винаги хукваш нанякъде, без да кажеш на никого нито къде отиваш, нито кога ще се върнеш.
— Това си е моята къща. Аз съм възрастен човек. Не знаех, че трябва да се отчитам на някого.
— Не става въпрос да се отчиташ. Става въпрос за благоразумие.
— Ами ако не зная къде отивам, нито кога ще се върна?
— Точно това казвам. Като побесняла си.
— Започваш да звучиш като Том, знаеш ли?
— Е, може и да е прав.
— Съжалявам, ако не се държа съвсем разумно напоследък.
— Кога ли пък е било по-различно? — изсумтя Лий. — Синди си прави точно онова, което си иска, така е било винаги. От кого мислиш, че е наследила това Джулия?
— Уау — предупредително възкликна Синди.
— Ако на Синди й се прииска да се омъжи на осемнайсет години, а родителите й са категорично против, няма проблеми — необезпокоявано продължи Лий. — Просто ще избяга на Ниагарския водопад. Няма значение, че родителите й се побъркват от тревога цели два дни и се чудят къде е, по дяволите. Няма значение, че пропускат участието на по-малката си дъщеря в „Нашият град“. Е, голяма работа, че тя била в главната роля и репетирала от месеци. Майната му, това е само една училищна пиеса. Ще има още много възможности. Не каза ли така, мамо?
— Миличка — спря я майка й, — от къде дойде всичко това?
— „Нашият град“? — удиви се Синди. — Сигурно се майтапиш.
— Защо? Защото беше важно за мен.
— Лий, скъпа, моля те…
— Какво ме молиш, майко? Да не вдигам врява ли? Да не се разстройвам, задето все още не можеш да намериш време за мен?
— Ако това е заради пробите, които се наложи да отменя следобед…
— Не се наложи да ги отменяш, майко. Ти предпочете да ги отмениш.
— Просто ми се стори, че има по-важни неща…
— По-важни от сватбата на внучка ти?
— Не съм казвала това.
— Защо дъщерята на Синди да е по-важна от моята?
— Ако не си забелязала — прекъсна я Синди, — моята дъщеря изчезна. — Тя яростно и объркано избухна в сълзи.
— Синди — каза майка й и се втурна към нея.
— Остави я, чуваш ли. Стига си я глезила.
— Какво ти става? — Норма Апълтън ядосано попита по-малката си дъщеря. — Защо се държиш така?
— Защото ми омръзна да бъда пренебрегвана.
— Кой те пренебрегва?
— Напълно изоставям семейството си, за да дойда тук, готвя ви, чистя ви…
— Никой не те е молил да правиш това.
— Цял живот го правя — изстреля обратно Лий. — След като ти се ожени, кой стоя при теб? Кой направи всичко възможно да уреди нещата между теб и мама и татко? Кой беше там, след като онзи твой чудесен съпруг се изнесе? Кой седеше до теб и слушаше онова проклето съобщение, което той ти остави на секретаря, отново и отново? Кой се втурна насам, след като Джулия реши, че иска да живее с баща си? Кой стоеше буден по цяла нощ с теб, докато ти плачеше сърцераздирателно?
— Ти! — изкрещя Синди и замахна с юмруци във въздуха като боксьор срещу невидим противник. — Ти. Ти. Ти. Винаги първата на сцената на катастрофата. Винаги на разположение по време на криза. Кажи ми, кога друг път изобщо си идвала?
Тишина.
— Кога друг път изобщо си ме допускала?
Двете сестри се взряха една в друга. На вратата се позвъни.
— Мамка му — изруга Синди.
— Мамка му — като ехо повтори Лий.
— Мамка му — заяви и майка им.
Никой не помръдна.
На вратата отново се позвъни.
— Аз ще отворя — каза накрая Норма Апълтън и бавно тръгна към вратата. — Мога ли да ви оставя сами? — обърна се и попита тя.
На вратата за трети път се позвъни.
— Идвам. — Норма Апълтън забърза към стълбите. — Идвам. Удръжте конете.
— Очакваш ли някого? — попита Лий.
Синди поклати глава и се ослуша.
— Зная, че е глупаво — каза тя. — Но всеки път, когато се позвъни, си мисля, че може да е Джулия.
— Аз също — каза Лий.
В следващия миг Синди бе в обятията на сестра си и плачеше на рамото й.
— О, Синди — прошепна Лий, също разплакана. — Много съжалявам. Знаеш, че не мислех всички тези неща, които казах.
— Не. Ти си права. Много лошо се отнасях с теб.
— Не. Не е така.
— Не съм ти благодарила за никое от нещата, които направи.
— Не ми трябват благодарности.
— Трябват ти — настоя Синди. — Имаш нужда да ти се благодари. Ти заслужаваш похвала.
Лий тъжно се усмихна и притисна по-силно сестра си до гърдите си.
— Може би не беше най-подходящия момент да споменавам „Нашият град“.
— Сигурна съм, че си била страхотна.
— Обичам те.
— И аз те обичам. — Синди отметна една паднала къдрица от лицето на сестра си. — Казах ли ти колко ти отива този цвят на косата?
— Наистина ли? ’Щото си мислех да добавя няколко по-тъмни кичура.
— Също ще ти отива.
— Синди — викна майка й от антрето. — Ела да видиш какво пристигна току-що за теб.
— Какво?
— Прилича на някакво растение. — Докато Синди и Лий стигнат до там, Норма Апълтън вече късаше целофана.
Синди разкъса малкия бял плик отстрани на опаковката, а майка й извади един прекрасен букет от африкански виолетки.
Мисля за теб — пишеше на картичката. — Мартин Кроли
Синди се засмя, пъхна картичката в джоба на нощницата си и сякаш почувства топлината й на гърдите си.
— От кого е?
Синди се усмихна.
— От моя счетоводител — отговори тя.
— Той изглежда много мил човек — призна Лий, взе цветята от майка си и ги отнесе в кухнята. — Е, мислех да направя моя прочут специалитет от пиле с лимон, който Джулия толкова обича и да го замразя — провикна се тя. — За да може да го опита, когато се върне. Какво ще кажете?
— Ще кажа, че много ще й хареса — отговори Синди и я последва в кухнята.
— Добре. Тогава ще го направя.
— Лий?
— М-м?
Синди помълча, после дълбоко си пое дъх.
— Благодаря ти — каза тя.