Джой Филдинг
Изгубена (29)

29

Телефонът изсвистя край главата на Райън като куршум и се размина на сантиметри със скалпа му. Удари се в пианото и отчупи парченце с формата на полумесец от абаносовата повърхност. Падна на земята и се търкулна по гръб, безпомощно като мъртва костенурка.

— Синди — Господи! — какво правиш по дяволите? — Райън се залюля от крак на крак, сякаш не бе сигурен дали да се хвърли към вратата, или да се метне към Синди и да я събори на земята.

Тя взе решение вместо него, хвърли се към гърдите му, сграбчи тъмносинята му вратовръзка, усука я около пръстите си и я дръпна нагоре, като че ли го бе уловила с ласо.

— Къде е тя? Какво си направил с нея?

Райън се опита да се освободи от хватката й, но тя бе желязна. Цветът му се смени от леко розов до яростно червен. Вдигна дясната си ръка към гърлото, а с лявата напразно се опита да блокира ударите на отворената й длан.

По ръката й премина внезапна болка, като електрически удар, когато Райън успя да я хване за китката и да я извие назад. Синди отговори на това със силен ритник под коляното му.

— Синди, какво, по дяволите…?

— Къде е Джулия? Къде е?

— Не зная.

Синди отстъпи назад и силно го зашлеви през лицето.

— Мамка му! — извика той, а дланта й се отпечата на бузата му. Изглежда, че плесникът го подтикна към действие, защото той изведнъж прояви мъжка сила и ярост, ръцете му се протегнаха, хванаха я и я затиснаха. За секунди надмогна некоординираните й удари и тя само шаваше безсилно с ръце и крака, длани и пръсти.

Синди изпищя, когато усети върха на обувката му да я рита отзад по коленете и някак отстрани се видя как полита нагоре, после пада — със задник върху чайника, както би се изразила майка й — на пода. Лакътят й се удари на столчето до пианото и тя изпсува. Думата „начукам“ излетя на един дъх от устата й и в същия миг Райън падна върху нея, заковавайки ръцете й за пода над главата. Навсякъде бяха разпилени рози. Синди се помъчи да седне, да го избута, да се изтърколи изпод него, но не можеше да помръдне.

— Мамка му! Да ти го начукам! — изръмжа тя, но гласът й ставаше все по-слаб, думите й вече нямаха силата да я предпазват. След още няколко минути на безсмислена съпротива, тя се предаде, спря да се бори и остана неподвижна.

— Добре, сега — започна Райън с глас на завоевател, въпреки че се бе задъхал.

Синди се втренчи в мъжа, легнал отгоре й. Надвесеното му над нея красиво лице бе увиснало, деликатните му черти се бяха изкривили, като копринена блуза, оставена на закачалката твърде дълго време. Райън бе потен, имаше следи от удари, а тъмната му коса падаше на челото като разхвърляни парчета индиго. Гневът засилваше черния цвят на очите му; объркването го смекчаваше. Но Синди забеляза още нещо в тези очи. Сред гнева и объркването тя откриваше несъмнен проблясък на възбуда. Райън Селик се забавляваше.

— Кажи ми какво, по дяволите, става?

В отговор Синди се изплю право в лицето му. За жалост, жестът й бе повече символичен, отколкото успешен и само малка част от плюнката достигна целта си, а останалото падна обратно върху устните й.

— Полудя ли? — крещеше вече Райън. — Напълно ли си изгуби ума?

— Пусни ме.

Той стисна китките й още по-здраво.

— Не и докато не обещаеш, че ще се успокоиш.

— Само влошаваш нещата за себе си.

— За какво говориш?

— Полицията ще пристигне всеки момент.

Неочаквано той я пусна и се поизправи.

— Полицията ли?

— Те знаят всичко за авантюрата ти с Джулия — блъфира Синди.

Тогава Райън се претърколи настрани, облегна се на предния крак на пианото, а цветът се отдръпна неравно от лицето му и по него останаха само отделни червени петна, сякаш небрежно бе положил прекалено много руж.

— Това е смешно — каза той, но в думите му нямаше нужното негодувание, което да ги подкрепи и те се спукаха при досега си с въздуха, като сапунени мехури.

Синди се потътри по задник, докато почувства дивана зад гърба си. Беше вече твърде уморена, за да се изправи, твърде изтощена, за да предприеме нова атака.

— Просто ми кажи къде е Джулия — каза меко тя, а всъщност й се искаше да каже: Просто ми кажи дали Джулия е жива.

— Не зная къде е.

— В полицията смятат, че знаеш.

— Грешат.

— Както грешат и за шантавите обаждания, които получавам ли?

— Какви шантави обаждания?

— Същите, които ми казват, че дъщеря ми е уличница и си е получила заслуженото.

— Не разбирам.

— Обажданията са от тази къща.

— Какво!

— И за това ли греши полицията, Райън?

Върху лицето му падна сянка. Също като във филмите, помисли си Синди, когато екранът бавно почернява. В очите му се появиха недоумение, приемане и тревога почти едновременно и той поклати глава и промърмори:

— Не, не е възможно. Не може да бъде.

— Какво не може да бъде? — попита Синди и в същия миг долови стъпки по стълбите. Обърна се и видя Фейт на прага. Беше в същата червена карирана пижама, която носеше цял ден и от нея като неприятен парфюм се разнасяше миризма на прокиснало мляко.

— Какво става тук? — попита тя, местейки поглед от Синди към съпруга си и обратно.

Синди остана на пода, а Райън се изправи залитайки и закуцука към жена си.

— Какво е станало с лицето ти? — Фейт докосна бузата на съпруга си. — Какво става? — попита отново с равен и отнесен глас, сякаш говореше в съня си.

— Фейт — започна Райън, после спря, приглади косата на жена си настрани от челото й с грижовна длан.

— Полицията е на път за насам — информира я Синди.

— Полицията ли? Защо?

— Мислят, че ние знаем нещо за Джулия — обясни мъжът й.

— Но ти вече говори с тях.

— Изглежда, че от тази къща са се обадили…

— За какво говориш?

— Полицията сложи подслушвателно устройство на телефона ми — каза Синди със студен глас, лишен от всякакво съчувствие. — Явно не е необичайно в такива случаи семейството на жертвата да получава шантави обаждания — продължи тя, готова да посрещне категоричните възражения на Фейт.

Но вместо тях чу:

— И ти си мислиш, че Джулия е жертвата в този случай?

— Какво? — попита Синди и скочи на крака.

— Какво? — повтори като ехо Райън и отпусна безсилно ръце.

— Повярвай ми — продължи Фейт. Тя дръпна горнището на пижамата си, вдигна го и го изхлузи от капещите си гърди. — Джулия не е някаква сладка малка жертва.

— Фейт — загрижено поде Райън. — Не мисля, че трябва да казваш каквото и да било повече.

— Да, така ти се иска, нали? Ще ти се да съм доброто малко момиче, послушната малка мишка, идеалната малка женичка, която си стои у дома, готви, чисти и се грижи за дяволското ти семе, като не спира през цялото време да се усмихва и да си придава щастлив вид. Никога да не проронва и дума за това, че съпругът й не спира да чука всичко, което шава.

— Фейт, моля те…

— Какво? Мислиш, че не зная ли? Мислиш, че нищо не зная за Брук, Елън и Марси? — Тя млъкна за малко. — И за Джулия?

— Какво за Джулия? — тихо попита Синди. Почти нямаше желание да се намесва, да прекъсва ожесточения поток от думи.

Фейт рязко премести поглед от Райън на Синди.

— Е, мразя да съм приносителят на лошите новини, особено като зная колко скъпоценна си мислиш, че е Джулия, но малкото ти момиченце беше просто една от тълпата. Не е ли така, Райън? Вземи си номерче — опашката завива надясно.

— Фейт — предупреди я мъжът й. — Достатъчно.

— Достатъчно ли? Майтапиш ли се? Че какво някога ти е било достатъчно?

— Виж. Ти си разстроена. Изтощена си. Не знаеш какво говориш.

— Казвам, че си едно лъжливо, невярно лайно, което спи с жените на клиентите си, с дъщерята на партньора си и с гордостта и радостта на съседката си. Само дето няма от какво толкова да се гордееш, нали така, Синди? Повярвай ми за едно: Джулия не е невинна малка жертва. Тя не е била подмамена на задната седалка в колата на някакъв непознат с бонбонки. Тя спеше с женен мъж и според мен, си е заслужила каквото й се е случило.

— Фейт — настоя Синди, опитвайки се отчаяно да запази самообладание, — ако знаеш къде е Джулия…

— Провери ли в „Жълтите страници“ в раздела „Курви“?

Неочаквано ръката на Райън се стрелна във въздуха и тежко се стовари върху бузата на жена му.

— Млъквай, Фейт! Просто млъкни!

Фейт залитна назад и се хвана за лицето.

— Няма да млъкна — изпищя тя, — не съм мълчалив съучастник в тази връзка и няма повече да мълча.

— Ако имаш някаква представа, каквато и да е, какво се е случило с Джулия… — продължи да я умолява Синди.

Фейт примижа срещу Синди, сякаш гледаше право към слънцето.

— Мислиш, че имам нещо общо с изчезването на дъщеря ти?

— Имаш ли?

Фейт издаде нисък гърлен звук, нещо средно между присмех и ръмжене и се отпусна на дивана. Над главите им се разнесе бебешки плач.

— Я, какво стана? Цели петнайсет минути, какво те забави толкова? — изкрещя към тавана тя.

— Имаш ли нещо общо с изчезването на Джулия — настоя Синди. Видя, че Райън също толкова напрегнато се взира в жена си.

Фейт също долови въпроса в очите на мъжа си и отново издаде звук. Този път той прозвуча по-скоро като хленч, отколкото нападателно.

— Наистина ли мислиш, че съм направила нещо на златното ти момиченце? — попита тя, но пренебрегна Синди и зададе въпроса си към Райън. — Кажи ми тогава, кога се предполага, че трябва да съм го извършила? Между кърменията и смяната на памперси ли? Докато се опитвам да приспя сина ти и самата аз да поспя? Или може би между свирките?

— Фейт, за бога…

— Не съм докосвала скъпоценната ти Джулия — обърна се тя към Синди. — Нямам абсолютно никаква представа къде е, нито какво й се е случило. — Тя наведе глава към дланите си и проговори между леко разтворените си пръсти. — Да, аз се обаждах по телефона. Не ме питай защо. Ти винаги си била толкова добра към мен. Беше ми приятелка. Единствената ми приятелка. — Тя вдигна крака от пода и се сви в ембрионална поза на дивана, обви главата си с ръце, сякаш искаше да се предпази от още удари. — О, господи, моля ви, някой ще накара ли това проклето бебе да млъкне?

— От колко време имаш връзка с дъщеря ми? — Синди попита Райън с нисък глас и поглед, прикован върху жена му.

— Синди…

— Моля те, не ме обиждай като продължаваш да отричаш. — Тя бавно се обърна към него.

Райън кимна.

— Два месеца. Може би малко повече.

— Защо излъга?

— А какво друго трябваше да направя? Кажи ми, Синди. Какво можех да направя?

— Можеше да кажеш истината.

— И каква щеше да бъде ползата? Кой щеше да има полза от това, да се разбере за връзката ми с Джулия? Щеше ли да помогне да я намерим?

— Не зная. Щеше ли?

— Честна дума, Синди. Ако дори за един миг си бях помислил, че като кажа на полицията за връзката ми с Джулия, това щеше да помогне да я открият, щях да го направя. Аз само се опитвах да я предпазя.

— Да я предпазиш ли? Единственият човек, когото се опитваше да предпазиш в цялата тази каша, си самият ти.

— Не зная къде е Джулия — повтори Райън. — Да, излъгах за връзката си с нея, и да, аз съм едно подло лайно, което мами жена си. Но имаш ли някаква представа какво е да си женен за някоя, която постоянно е в депресия, която се държи така, сякаш е единствената родилка на света и гледа на собствения си син, сякаш е инфекциозно заболяване? Така че, да, отнасям се благосклонно, когато някоя красива жена ме погледне с възхищение, вместо с презрение. Но това само показва, че съм нормален човек. Не означава, че имам нещо общо с изчезването на Джулия. Моля те, Синди, трябва да ми повярваш. Никога не бих я наранил.

— Обичаш ли дъщеря ми? — попита Синди. Тя чу полицейската кола да спира в алеята отпред и тряскането на врати.

Райън погледна настрани и не каза нищо.

Избра кога да не излъжеш, помисли си Синди.

— Ти наистина си глупак — каза му тя. По външните стълби се понесоха тежки стъпки и нетърпеливи ръце заудряха по вратата.

 

 

Наближаваше девет часа вечерта, когато най-накрая от полицията се обадиха на Синди и й казаха, че са приключили с разпита на семейство Селик, първо в дома им, а после в участъка и са решили да ги освободят.

— Как така сте ги освободили?

— Няма за какво да ги задържим — обясни детектив Гил.

— Как така няма за какво? — Колко ли пъти напоследък започваше изреченията си с „Как така“? — Райън Селик призна, че е излъгал за връзката си с Джулия. Жена му си призна, че е звънила у нас.

— Да и ги разпитвахме повече от четири часа. Това е всичко, което признаха.

— Четири часа? Дъщеря ми е в неизвестност от две седмици!

— Госпожо Карвър — внимателно я прекъсна детектив Гил. — Разбира се, че ще продължим да изясняваме всички подробности тук, но алибито на Райън Селик се потвърди, освен това е твърде невероятно Фейт Селик да има нещо общо с изчезването на Джулия, помислете логично. Това би означавало тя да я проследи до прослушването й, да я причака…

— Не е било нужно да я причаква — възрази Синди, но съзнаваше, че се хваща за сламки. — Трябвало е само да се престори, че случайно пазарува наоколо и небрежно да й предложи да я откара…

— А бебето?

— Може да го е оставила вкъщи. Може да е било на задната седалка. Може да го е използвала да подмами Джулия в колата си. — Като да предложи на дете бонбонки, спомни си думите на Фейт тя. Отново настана мълчание. Синди почти видя как детектив Гил свива рамене. — Ще издействате ли заповед за обиск?

— Няма да е нужно.

— Как така няма да е нужно? Защо не?

— Семейство Селик вече дадоха разрешение да претърсим колите и жилището им.

— Наистина ли? Какво означава това?

— Означава, че надали ще намерим нещо.

— Така ли мислите наистина? — Защо му зададе този въпрос? Явно така мислеше.

— Мисля, че трябва още да изчакаме и да видим дали ще се намерят пръстови отпечатъци, които да свържат семейство Селик с вашата дъщеря.

— А ако не се намерят? Не можете ли въпреки това да ги арестувате?

— Трябват ни улики, за да арестуваме хората, госпожо Карвър — търпеливо й напомни детектив Гил. — Можем да отправим обвинение срещу госпожа Селик за онези обаждания, но не мисля, че има смисъл, особено като се има предвид деликатното й емоционално състояние.

Синди си пое дълбоко дъх и преглътна писъка, който се надигаше в гърлото й. Елвис, легнал на пода в кухнята, се претърколи на крака и се упъти към нея, после положи глава в скута й. Синди се хвана, че се усмихва, въпреки отчаянието си и с благодарност го потупа по главата.

— А какво става с Шон Бенак?

— Алибито му в голяма степен се потвърди.

— В голяма степен?

— Не изглежда много вероятно да е свързан с изчезването на Джулия.

— Ами Майкъл Кинсолвинг? Дънкан Роси? Някоя от приятелките на Джулия?

— Нищо засега.

— Значи изобщо не сте напреднали отпреди две седмици. Всъщност, ако сте се придвижили нанякъде, то е далеч назад. — Не беше ли чела някъде, че колкото по-дълго се проточва едно разследване, толкова повече изстива следата? — Какво точно правите вие, хора, да намерите дъщеря ми?

— Вършим си работата, госпожо Карвър — простичко отговори детективът. — А вие изобщо не ни помагате, като се навирате в чуждите къщи и пречите на разследването.

— Не съм се навирала в къщата на Селик. Извикаха ме там.

— Знаете какво имам предвид.

— Значи очаквате просто да си седя и да не правя нищо?

— Точно това се очаква от вас.

— Не мисля, че мога да постъпя така.

— Нямате никакъв избор, госпожо Карвър.

Синди стисна юмруци и преглътна нов писък. Елвис тутакси навря влажния си нос в дланта й, изисквайки да го погали. Синди разсеяно се подчини, повтаряйки си мълком думите на детектив Гил — Нямате никакъв избор. Почуди се колко ли още важни събития в живота й бяха решени без нейното одобрение. Не съществува такова нещо като избор, помисли си тя. Бе илюзия, удобна, но напълно измамна идея, възприета от хората, за да се самозалъгват, че имат някаква власт над своите съдби.

Власт — друга илюзия.

— Госпожо Карвър — обади се детектив Гил. — Схванахте ли какво казах току-що?

— Схванах, детектив Гил. Не съм идиотка.

— Тогава, моля ви, престанете да се държите като такава — неочаквано рязко заяви той с мекия си ямайски акцент. — Накрая ще стане така, че ще провалите цялото разследване — продължи по-меко. — Или по-лошо. Може да пострадате. И каква полза ще има от това?

— Прав сте. — Синди се огледа из кухнята. Каза си, че ако не се махне от този телефон, от тази къща, ще полудее. — Извинете, детектив. Това няма да се повтори.

— Ще поддържаме връзка.

— Благодаря. — Синди затвори и скочи на крака. Елвис скочи след нея.

— Трябва да се махнем оттук — каза му тя. Той буквално помъкна каишката си към вратата, схванал намерението й, ако не и думите й.

Няколко секунди по-късно двамата тичаха надолу по улицата към „Авеню Роуд“.

 

 

Изтичаха надолу по стръмния наклон между „Едмънд“ и „Котингъм“. Дори и след девет часа вечерта „Авеню Роуд“ бе все още натоварен. И по трите ленти движението се точеше бавно във всяка посока, а по двата тротоара се движеха пешеходци — някои тичаха за здраве, други извеждаха кучетата си, двойки се разхождаха след вечеря. Толкова приятна вечер, в крайна сметка. Все още беше топло. Лятото се бе проточило, по-упорито от друг път.

След няколко месеца хълмът щеше да стане опасен като ледена планина. Синди помнеше зими, в които пътят ставаше почти непроходим, колите спираха и се лашкаха, воланите им се въртяха безпомощно, накрая се предаваха на силата на гравитацията и се плъзгаха обратно надолу, блъскаха се в други автомобили, неспособни да се отместят и по целия път до „Куинс парк“ ставаха верижни катастрофи.

Синди мина покрай една възрастна двойка. Те се разхождаха, хванати за ръце. Жената се държеше за парапета отстрани, за да се справи с наклона. После подмина един младеж в яркооранжеви шорти и последен модел маратонки. Какво правя, запита се Синди. Тя не беше нито бегач, нито маратонец, и все пак тичаше прекалено бързо надолу по стръмния склон, облечена в прекалено тесни дънки и сандали, които изобщо не й бяха удобни, с един непослушен и непредвидим териер по петите си. Сутринта щеше да е схваната като дъска, помисли си бегло и се засмя на глас. Смехът й изскърца в тъмното като кирка по лед. О, чудесно. Това поне ще й попречи да не се навира в хорските къщи и кабинети и да не пречи на полицейското разследване. Ха, каза си и отново се засмя.

Щом слезе от хълма, тя зави надясно и хукна по „Котингъм“. От време на време хвърляше поглед към тухлените къщи-калкани от двете страни на широката улица, чудейки се какви ли мрачни тайни се крият зад венецианските им щори и завесите от стари дантели. Наближи две млади жени, които разговаряха зад ниска бяла ограда и забави крачка. И двете бяха руси. Никоя от тях не бе Джулия.

— Кой филм най-много ти хареса досега? — попита едната.

— Чудя се между „Сестрите Магделин“ и „L’Homme du Train“. И двата бяха прекрасни.

— Само на мен ли така ми се струва, или наистина тази година филмите са по-добри?

Синди възвърна предишната си скорост, отмина двете жени и зави наляво. После пак наляво и бързо премина надолу по „Ратнели“, странен малък булевард, чиито още по-странни обитатели някога бяха обявили улицата си за самостоятелна република. Отново зави наляво, а Елвис я следваше по петите. Той някак разбираше, че не бива да спира, че трябва да продължава да тича, да завива наляво, надясно, пак наляво, пак надясно, докато познатите улици се преливат една в друга. Синди продължаваше напред, с надеждата, че ще изчезне, ще се стопи в благотворната тъмнина.

Тя пробяга покрай железопътните линии по „Дюпон“, подмина миниатюрния театър „Тарагон“ на „Бриджмън“, където някога си бе платила абонамент, покрай величествената стара „Каза Лома“, където Мег бе направила сватбата си, после по моста над „Спадина“, обратно до „Сейнт Клеър“ и накрая пак обратно по „Поплар Плейнс“ до „Балморал“.

Стигна до ъгъла навреме, за да види Райън и Фейт Селик да спират в алеята си, да слизат от колата си и да качват бебето си нагоре по стълбите. После се скриха в дома си.

У дома, помисли си тя и рязко спря.

Всичкото това тичане и докъде я бе довело? Пак там, откъдето бе тръгнала.

Не можеше да се изгуби, дори и да искаше.

 

 

Малко след два часа сутринта телефонът на Синди звънна.

— Синди Карвър ли е? — попита някакъв глас и тя напълно се разсъни.

— Кой се обажда?

— Полицай Медавой от Трийсет и трети участък. Дъщеря ви е при нас, госпожо Карвър — започна той.

Полицаят продължаваше да говори нещо, но Синди метна телефона и хукна към вратата.