Джой Филдинг
Изгубена (15)

15

Полицията пристигна малко след десет часа във вторник сутринта.

Синди бе будна от три, когато скочи от леглото, потънала в пот, убедена, че е забравила да си вземе лекарствата, които я поддържаха жива. След цяла поредица небогоугодни фрази, тя отново се мушна под завивките. Но, разбира се, вече бе невъзможно да заспи. Прекалено много мисли, прекалено много страх. Прекалено много възможности, прекалено много ярост.

Как можа да постъпи по този начин с Райън? Какво й ставаше?

В пет часа се отказа напълно от съня и включи телевизора с надеждата да дават нещо достатъчно затъпяващо, че да я унесе отново. Нещо като „Среща на сляпо“, помисли си и мислите й се насочиха към Нийл.

Съмняваше се да го чуе отново. Въпреки обещанията му да звънне пак, тя смяташе, че един мъж не може да понесе прекалено много драми. На даден етап интригата преминаваше в раздразнение. Синди подозираше, че вече е преминала този етап.

В седем тя разходи Елвис из квартала. В седем и половина Том се обади да каже, че се е върнал от Мускока и попита дали се е чула с дъщеря им?

Каза му, че Джулия още я няма и трябва колкото е възможно по-бързо да си домъкне задника в къщата й. Той й отговори, че не му харесват простотиите. Тя му каза да си го начука.

Час и половина по-късно, блестящ в тъмносиния си костюм, по-светлосинята риза и вратовръзката на сини и златни райета, той пристигна заедно с Бисквитката, която пък беше в черен панталон и розова копринена риза. Тя хвърли един поглед на Синди, с нейните провиснали дънки и стара морава тениска и поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че действително някога съпругът й е споделял леглото с тази жена, да не говорим, че са си родили такова красиво и разбиращо от модата дете като Джулия.

В девет и половина Синди се обади в полицията. Няколко минути след десет часа детективите Бартоли и Гил бяха на вратата.

Синди ги покани във всекидневната, представи ги на майка си и по-малката си дъщеря, а през това време Елвис тичаше развълнувано в кръг, убеден, че всички те са дошли да видят него. Синди остана права до вратата, всички останали се настаниха в стаята, двамата полицаи си извадиха бележниците и приседнаха на края на столовете си.

— Как беше облечена дъщеря ви, когато я видяхте за последен път? — попита детектив Гил. В говора му се долавяха слаби следи от мек ямайски акцент.

В хавлия, спомни си Синди и погледна към Хедър за помощ.

Хедър седеше на дивана между баща си и баба си. Норма настоя, че няма да ходи никъде, докато не се намери Джулия. („Какво? Ще си тръгвам, когато ти непрекъснато припадаш из къщата?“ — бе попитала тя.) Слава богу, Лий си бе отишла у дома, въпреки че заплашваше по-късно да се върне.

— Беше с червения си кожен панталон и една бяла блуза с остро деколте и къси ръкави — отговори Хедър.

Детектив Бартоли си отбеляза това, после вдигна снимката, която Синди му бе дала в петък.

— Това ли е последната нейна снимка, с която разполагате?

Синди премести поглед от бившия си съпруг към Бисквитката, застанала пред камината, сякаш се боеше да не си изцапа панталоните, ако седне някъде.

— Да. — Синди се помъчи да не си представя другите снимки на дъщеря си в различна степен на голота.

— Можете ли да опишете настроението й в четвъртък сутринта? — попита детектив Бартоли. Беше задал този въпрос и в петък.

Крещеше на всички, блъскаше по вратите, държеше се абсолютно смахнато, помисли Синди. Но каза:

— Развълнувана, малко нервна. Предстоеше й важно прослушване. — Беше си Джулия, помисли тя, докато слушаше как Том обяснява що за прослушване е било.

— Ще ми трябва адреса на този Майкъл Кинсолвър — каза детектив Гил.

— Кинсолвинг — поправи го Том и бавно произнесе името. — Три-две-нула Йорквил. Апартамент две-нула-четири. Мога да ви намеря телефонния му номер…

— Не е нужно, благодаря.

— И така, за последно видяхте Джулия по кое време, госпожо Карвър?

— Не съм я виждала от последния вторник — отговори Бисквитката.

— Той говореше на мен — с леден глас заяви Синди.

Бисквитката повдигна вежди и упорито сви устни.

— Беше малко след десет — каза Синди. — Канех се да изляза и отидох в стаята й да й кажа довиждане и да й пожелая успех на прослушването. — А тя ми се разкрещя да не влизам, понеже била гола. Каза, че съм я бавела. — Само надзърнах през вратата. Пожелах й успех — повтори тя.

— И после излезе, така ли? — с обвинителен глас попита Бисквитката.

— Да, пускат ме от време на време.

— Аз бях тук — обади се Хедър.

— Вие сте били тук, когато Джулия е излязла?

— Да. Беше около единайсет.

— Изглежда, че Джулия се е карала с приятеля на Хедър, точно преди да тръгне — намеси се Синди.

— Не беше нищо особено. — Хедър погледна към майка си. — Тя и на мен ми крещеше.

Детектив Гил вдигна глава от бележника си и двамата с партньора му си размениха погледи.

— Вашият приятел се казва…?

— Дънкан. Дънкан Роси.

— Адрес?

— Той живее тук.

Полицаите отново си размениха погледи, а майката на Синди се размърда от неудобство на мястото си. Бисквитката превъртя очи.

Погледът на Том говореше: Това не е моя идея.

— Къде е Дънкан сега?

— Излезе — каза Хедър. — Не зная къде — добави, понеже физиономиите на всички даваха да се разбере, че очакват повече информация.

— Ще трябва да поговорим с него — каза детектив Бартоли.

Хедър кимна и се извърна.

— Трябва ни списък на всички приятели на Джулия — каза детектив Гил.

Синди почувства толкова силен пристъп на вина, че краката й едва не се подкосиха. Що за майка беше, като не познаваше приятелите на дъщеря си?

— Може би аз мога да ви бъда от полза в това отношение — обади се Том, сякаш й четеше мислите. — До съвсем скоро Джулия живееше при мен.

Полицаите кимнаха, като че ли всеки ден чуваха подобно нещо. Но Синди знаеше какво си мислят. Питаха се, що за майка беше тя, че дъщеря й да предпочете да живее при баща си. Не можеше да ги вини. Колко пъти сама си бе задавала този въпрос?

— Сега обаче живееше с вас?

— Да — каза Синди. — Почти от година.

— Имате ли нещо против да попитам защо вече не живееше с вас, господин Карвър? — попита детектив Бартоли.

Том се усмихна, но по плътно стиснатите му зъби Синди разбра, че най-вероятно има нещо против. Не му беше приятно да го разпитват, не беше свикнал да го притесняват. В края на краищата, това бе неговата работа.

— Том и аз се преместихме в нов апартамент, след като се оженихме — вместо него отговори Бисквитката. — Няма достатъчно място.

— Четиристотин и шейсет квадратни метра — отбеляза Синди, достатъчно силно, за да я чуят.

— Как се отнасяше Джулия към новия ви брак? — детектив Гил попита Том. — Беше ли разстроена?

— Оженихме се почти преди две години и не, Джулия не беше ни най-малко разстроена. Тя обича Фиона.

Бисквитката се усмихна и гордо отметна коса от едното на другото си рамо.

— А къде бяхте вие в четвъртък, господин Карвър?

— Моля!

— Налага се да питаме — извини се детектив Гил.

— Да не би да намеквате, че бих могъл да имам нещо общо с изчезването на дъщеря ми?

— Съпругът ми е много известен адвокат — обади се Бисквитката.

Синди превъртя очи, изумена, че някой действително е в състояние да каже нещо като „Съпругът ми е много известен адвокат“ другаде, освен по телевизията.

— Бях си в офиса — отговори Том с тон на засегнат. — Може да проверите при колегите ми, ако искрено вярвате, че това е необходимо.

Детектив Бартоли кимна, отбеляза си информацията в бележника и се обърна към Синди, която тайно се забавляваше от неудобството на бившия си съпруг. В края на краищата, колко пъти бе имала възможността да вижда Том да се гърчи?

— Дъщеря ви взимаше ли някакви лекарства?

— Лекарства ли?

— Успокоителни, антидепресанти…

— Джулия не беше депресирана — заяви на полицаите Синди, както вече пет-шест пъти им бе казвала. — Защо продължавате да настоявате, че е била потисната?

— Госпожо Карвър — търпеливо обясни детектив Бартоли, — трябва да разберете, че ние получаваме подобни жалби за изчезнали хора всеки ден и в половината от случаите въпросният човек се оказва някой, който се е почувствал малко скапан и просто е решил да се махне за няколко дни.

— А другата половина от случаите?

Детектив Бартоли погледна към партньора си. Детектив Гил затвори бележника си и доброжелателно се приведе напред.

— Откровено казано, с хора на възрастта на дъщеря ви, самоубийството е най-голямата ни грижа.

— Самоубийство — тъпо повтори Синди.

— Джулия никога не би се самоубила — възрази Хедър.

— Самоубийството отпада — каза Синди, сещайки се за разговора си с Фейт Селик. — За какво друго се притеснявате?

— Ами, разбира се, остава вероятността от насилие…

Синди закри уста с ръка, за да заглуши писъка си.

— Но нека не избързваме, госпожо Карвър. Няма причина да подозираме, че дъщеря ви е пострадала по някакъв начин.

— Само дето никой не я е чувал от пет дни — напомни му Синди.

— Това необичайно ли е?

— Разбира се, че е необичайно.

— Синди — обади се Том с тона, който използваше, когато усещаше, че тя почва да губи самообладание. Често по време на брака им бе чувала този тон. Изпита някакво извратено удоволствие от това, че отново го чува.

— Тя има ли приятели, които да живеят извън града?

— Има няколко познати в Ню Йорк — отговори Том.

Синди невиждащо се взря през задния прозорец. Целият този разговор беше абсурден.

— Не мислите ли, че ако имаше намерение да пътува до Ню Йорк, щеше да ми каже?

— Може да ти е казала и ти да си забравила — каза Бисквитката.

— Възможно ли е да ти е казала и да си забравила? — повтори Том, сякаш Бисквитката не бе казала нищо.

(Ретроспекция: Джулия, на тринайсет години, става от масата в кухнята след вечеря и излиза от стаята. Майка й я вика обратно и й напомня да си постави съдовете в миялната машина. Баща й тутакси повтаря тази молба: „Джулия, сложи си съдовете в миялната“. Джулия неохотно се помъква обратно към масата и прави каквото й е казал баща й.

„Защо винаги правиш така?“ — пита го Синди, след като Джулия е излязла.

„Как?“

„Аз й казвам да направи нещо, после ти го повтаряш, сякаш моите думи нямат достатъчно тежест.“

„Аз те подкрепям, по дяволите.“

„Не. Подронваш ми авторитета.“)

Хубаво е да се види, че някои неща никога не се променят, дори и съпругите да се сменят, помисли си Синди сега и без да иска се засмя.

— Не ми е казвала — заяви на бившия си съпруг тя. — И аз не съм забравяла.

— Сигурна ли си?

— Не ми каза — повтори Синди, дъвчейки всяка дума. — Не съм забравила.

— Добре. Няма защо да се разстройваш.

— Да не се разстройвам ли? — сопна се Синди. — Никой нито е виждал, нито е чувал Джулия от четвъртък сутринта. Бих казала, че има огромна причина за разстройване.

Том погледна към детективите, сякаш искаше да им каже: Виждате ли с какво трябва да се справям? Сега разбирате ли защо се махнах?

— Значи останахте с впечатлението, че след прослушването Джулия ще се върне право вкъщи? — попита детектив Бартоли.

— Не знаех със сигурност какви са й плановете, но я очаквахме да дойде на едни проби в четири часа.

— Внучката ми Бианка се жени — намеси се Норма Апълтън. — Джулия и Хедър са шаферки.

— Значи не се е появила на пробите. — Детектив Гил си отбеляза този факт в бележника. — Беше ли в стила й да не си спазва уговорките?

— Не — каза Синди.

— Да — поправи я Том. — Понякога Джулия е много своенравна.

— В какъв смисъл?

— В смисъла на повечето жени на двайсет и една години. — И Том разбиращо се усмихна на двамата полицаи.

— Но не се сещате за никаква причина, поради която дъщеря ви би се махнала за няколко дни, без да каже на никого?

— Не — каза Синди.

— Да — възрази Бисквитката.

— Моля?

— Защо, госпожо Карвър?

— Защото е идиотка — отговори Синди.

— Мисля, че детектив Гил говореше на мен — натърти Бисквитката.

— Смятате, че Джулия би могла да отиде някъде, без да каже на никого?

— Смятам, че е възможно.

— Защо?

— Защото винаги се оплакваше, че й се месят, че майка й все й виси над главата…

— Простотиите ти край нямат — каза Синди.

— Синди, моля те — предупреди я Том.

— Какво точно се опитва да направи тази патка, Том?

— Как ме нарече?

— Опитва се да попречи на разследването ли? Опитва се да го изкара не толкова спешно, колкото всъщност е?

— Извинявай, но аз съм тук — каза Бисквитката и размаха ръка във въздуха. Огромният диамант на пръста й проблесна като илюминация в очите на Синди.

— Може да не е толкова спешно, колкото изглежда — каза Том.

— Много умно — констатира Синди, отвратена от гладката му реч. — Дъщеря ни е изчезнала от пет дни.

— Зная това.

— Тогава какво ти става? Защо не си по-загрижен? Защо не си скубеш косите?

— Защото не ми даваш възможност. — Том скочи на крака и взе да крачи напред-назад. Елвис се разлая към него. — Защото ти си паникьосана за всички ни. Някой трябва да запази самообладание. Някой трябва да се държи като разумно човешко същество. Млъкни, Елвис.

— О, боже!

— Да не припаднеш пак? — попита майка й и се втурна към дъщеря си.

— Припадала ли си? — попита Хедър. — Кога?

— Онзи ден — отговори баба й. — Добре че сестра й беше тук да я хване.

— Добре съм — увери ги Синди. — Няма да припадна.

— Ще направя кафе — предложи Норма Апълтън и се отправи към кухнята. — Ти седни.

— Не искам да сядам.

— Не бъди такъв инат — каза Том.

— Не ми казвай какво да правя.

Том отново погледна към полицаите, сякаш искаше да каже: Виждате ли с какво трябваше да приключа? Разбирате ли защо трябваше да се махна?

— Госпожо Карвър — каза детектив Бартоли.

— Да? — отзова се Синди.

— Да? — попита Бисквитката.

Синди стисна зъби, пое си дълбоко дъх, стисна едната си ръка с другата, за да не стисне Бисквитката за гърлото.

— Можем ли още веднъж да преговорим събитията от последния четвъртък сутрин? — попита детектив Бартоли.

— Няма какво да преговаряме — натърти Синди. — Джулия се приготвяше за прослушването си. Беше развълнувана, нервна. Към десет и петнайсет аз излязох да купя вино. Явно тя е закъснявала, затова е помолила Дънкан да я откара. Скарали се — обясни Синди. — Толкова голяма караница, че се е чувало на улицата и е привлякла вниманието на съседите.

— За какво са се карали?

— Джулия се ядоса, когато Дънкан й каза, че няма време да я кара на прослушването й — търпеливо обясни Хедър — и тя изля обичайната си ярост. С всеки се караше онази сутрин. — Тя виновно погледна към майка си.

— И вие ли сте се карали с дъщеря си, госпожо Карвър? — попита детектив Гил.

— Едва ли би могло да се нарече караница.

— За какво се карахте? — попита том.

— За нищо. — Синди махна към кучето. — Помолих я да изведе Елвис на разходка. Тя каза, че трябвало да вземе душ. Блъскаше по вратата на банята, за да накара Дънкан да побърза. Казах й да престане. Такива неща. Нищо важно.

— Нищо друго?

— Тя не искаше да ходи на пробите — добави Хедър.

— Щеше да отиде — настоя Синди. — Не би допуснала изобщо да не се появи. Не би допуснала да не се прибере у дома пет дни. Не би допуснала да не се обади.

— По-спокойно — предупреди я Том.

— Не искам да съм спокойна. Искам тези полицаи да спрат да задават въпроси и да отидат да намерят дъщеря ми. Говорихте ли с Шон Бенак?

— Какво общо има Шон с това? — попита Норма Апълтън, след като се върна в стаята. — Кафето ще е готово след минута.

— Говорихме накратко с него в петък. Тази сутрин отново ще разговаряме.

— За какво? — попита майката на Синди.

— Мамо, моля те. После ще ти кажа.

— Разбирам, че това е много тежко време за вас, госпожо Карвър — започна детектив Гил, като гледаше право в Синди, за да няма съмнения на кого говори. — Но колкото повече знаем за Джулия, толкова по-големи шансове имаме да я намерим. Можете ли да ми кажете още нещо за нея? Някакви хобита, какво обича да прави, местата, които посещава…

— Харесва „Риволи“ — отговори Бисквитката, преди още Синди да е успяла да формулира отговора си.

— „Риволи“?

— Един театрален клуб на „Куин стрийт“ — обясни Хедър.

Не знаех това, помисли си Синди. Защо не го знаех?

— Ами дискотеки?

Том се усмихна.

— Тя се отказа от тези неща още преди години.

— Дъщеря ви пие ли?

— Не — каза Синди.

— От време на време — поправи я Том.

— А някакви наркотици?

— Какво за тях? — попита Синди.

— Мина през обичайната фаза, през която минават всички млади хора — каза Том.

Така ли, смая се Синди. Защо не са ми казали? Защо не го знаех?

— Но аз я върнах в правия път — продължи Том. — Разговарях надълго с нея, казах й, че ако иска да има успех като актриса, трябва да стане по-сериозна, че ще й помогна, колкото мога, но само ако престане да се излага и се стегне. За щастие, тя ме послуша.

Ти си я върнал в правия път, помисли си Синди. Ти си поговорил с нея. Ти си й казал, че трябва да стане по-сериозна, че ти ще й помогнеш, доколкото ти можеш. Ти, надут задник такъв. Тя потри чело.

— Какво ще правим сега? — попита.

— Ние ще се върнем в участъка и ще изготвим доклад за изчезнал човек.

— Журналистите ще се нахвърлят на това. — Детектив Гил вдигна снимката на Джулия. — Такова красиво момиче. Актриса. Дъщеря на известен адвокат. Ще попадне на първа страница.

— Това добре ли е, или не? — попита Синди.

— По малко и от двете. Обществеността понякога е от голяма полза, но не се изненадвайте, ако след като това излезе наяве, почнете да получавате един куп смахнати обаждания. Ако се наложи, ще сложим подслушвателен апарат на телефона ви, за да пресяваме ненормалните.

— Помъчете се да не се тревожите, госпожо Карвър — каза детектив Бартоли. — Ще се намери.

Синди се втренчи в полицаите и очите й бързо взеха да се пълнят със сълзи.

— Благодаря — каза тя.

— Междувременно, ако се сетите за още нещо…

— Има нещо — прекъсна го Синди. През замъглените си от сълзите очи тя видя лицето на Райън и отново се зачуди дали наистина е толкова невинен, колкото твърдеше.

— Какво?

— Нашият съсед. Райън Селик. Може би не е зле да поговорите с него.