Джой Филдинг
Изгубена (7)

7

Точно в седем и половина на следващата сутрин Синди се обади на Шон Бенак.

— Шон, аз съм майката на Джулия — каза, вместо „здрасти“. — Тя там ли е?

— Какво? — Сънливият глас бе дрезгав от цигари и алкохол. — Извинете, какво? — повтори той.

— Тук е Синди Карвър. Майката на Джулия — повтори Синди и си представи как Шон Бенак бавно се изправя на лакът насред намачканите чаршафи, свободната му ръка отмахва дългата руса коса от челото и разтрива уморените кафяви очи. Почуди се дали Джулия не е изтегната до него. „Няма ме“ — почти я чуваше да шепне, преди да се обърне на другата страна и да пъхне глава под възглавницата.

— Госпожо Карвър? — попита Шон, сякаш още не бе сигурен коя е тя?

— Съжалявам, че ти звъня толкова рано, но трябва да говоря с Джулия.

— Джулия не е тук.

— Моля те, Шон. Това е наистина важно.

— Тя не е тук — упорито повтори той.

— Знаеш ли къде е?

Шон издаде нещо средно между смях и плач.

— Много съжалявам, госпожо Карвър, но Джулия вече не е мой проблем.

— Какво означава това?

— Означава, че скъсахме. Означава, че представа си нямам къде е. Означава, че е седем и половина сутринта, а аз си легнах след три. Което пък означава, че все още съм малко пиян и трябва да поспя.

— Шон — извика Синди, преди той да успее да затвори. — Моля те. Джулия не се прибра снощи и аз съм твърде разтревожена. Ако имаш някаква идея къде би могла да бъде…

— Съжалявам, госпожо Карвър — каза Шон, преди да затвори. — Не съм този, с когото трябва да говорите.

— Какво искаш да кажеш? С кого трябва да… — Синди се втренчи в немия телефон в ръцете си за няколко дълги секунди, после го пусна на поставката му. — Страхотно. Направо страхотно.

Елвис се разшава зад нея, скочи от леглото и я погледна очаквателно.

— Какво значи „Не съм този, с когото трябва да говорите“? — попита тя кучето. То килна глава насам-натам, сякаш сериозно обмисляше въпроса. После изтича до вратата и излая. — Само това ли можеш да кажеш? — Елвис отново излая и взе да рие в килима. — Зная. Зная. Имаш нужда да излезеш. Дай ми минутка, става ли? — Елвис незабавно седна и търпеливо зачака Синди да си вземе душ, да нахлузи чифт дънки и една стара оранжева тениска. — Дали не се е прибрала, докато се къпех? — попита тя кучето, което покорно я последва в празната стая на Джулия.

Синди хвърли поглед към затворената врата на стаята, която Хедър споделяше с Дънкан. Безпокоеше я обстоятелството, че никой от тях не спомена нищо за разправията на Дънкан с Джулия. Тази караница явно е била толкова остра и шумна, че е излязла на улицата и е привлякла вниманието на съседа. Замисли се дали да не връхлети в стаята им и да поиска обяснение, но реши, че е по-добре подобни конфронтации да се оставят за след като се върне с кучето. А може дотогава и Джулия да се прибере.

— Хайде, момче. — Синди закачи каишката на Елвис за нашийника му и взе от кухнята една найлонова торбичка. И едва след като излезе и затвори външната врата зад гърба си, тя се сети, че си е забравила ключовете. Сега поне имаше извинение, защо се налага да събуди всички вкъщи толкова рано.

— Къде си, Джулия? — попита нашарената от слънцето улица, докато се ослушваше към бръмченето на колите, вече задръстили Авеню Роуд. Авеню Роуд, повтори си наум и се обърна в противоположна посока, докато изчакваше Елвис да се облекчи в предния двор на едни съседи. Какво странно нещо бе тази улица. Все едно че градският съвет се бе изчерпал откъм имена. — Къде си, Джулия? — повтори тя и пак спря, понеже Елвис трябваше да маркира една новопосадена ивица трева.

Обърна се наляво към „Поплър Плейнс“ и тръгна на юг, като остави Елвис да води. Очертава се хубав ден, помисли си и почувства как слънцето стопля страните й, а съвсем лек ветрец повява в листата на дърветата. След една седмица щеше да започне есенният семестър на Университета в Торонто и Хедър и Дънкан щяха да тръгнат на училище. Синди щеше да седи в претъпкан киносалон с още стотици страстни кинопочитатели, а Джулия… къде щеше да бъде Джулия?

Къде бе тя сега?

— Къде си, Джулия? — отново попита Синди и подръпна каишката на Елвис, понеже той се застоя твърде дълго на ъгъла на „Поплър Плейнс“ и „Кларендън“, но после, щом завиха по „Едмънд“, влезе в крак. — Побързай и си свършвай работата — заповяда Синди и се удиви, когато кучето тутакси приклекна и положи едно голямо, изпускащо пара изпражнение насред тротоара. Синди затаи дъх, докато го прибираше в найлоновата торбичка. — Добро момче — каза тя. Нямаше да е лошо и децата ми да бяха толкова послушни, помисли си.

Какво имаше предвид Шон, когато каза, че Джулия вече не е негов проблем? Ясно, че беше разстроен от скъсването им, но въпреки това прозвуча много горчиво. „Не съм този, с когото трябвала говорите“. Какво точно означаваше това? С кого би трябвало да говори?

— По дяволите, Джулия. Къде си? — Синди кимна на един едър мъж, който скачаше на въже пред жълтата си кооперация от другата страна на улицата. Дори от това разстояние можеше да види, че той обилно се поти и се запита, дали такова интензивно упражнение е добро за него. Погледна си часовника. Малко след осем часа. Ето къде може би е Джулия — на ранен час по гимнастика. Да, това беше. Навярно се бе срещнала с приятелки след прослушването, прекарали са заедно следобеда, отишли са на вечеря със суши и вино и са празнували, докато не е станало твърде късно да се обажда вкъщи. Щом се е събудила, е отишла направо на урока си по йога. Нямаше за какво да се безпокои; нищо страшно не бе станало. Джулия не е била наранена, нападната, отвлечена, убита, насечена и частите на тялото й не са били хвърлени в езерото Онтарио. Тя бе напълно добре и щеше да се върне до един час, за да се изкъпе и да изсуши и изправи косата си за несъмнено натоварения ден, който я очакваше. Не бе позвънила, просто защото не бе свикнала да докладва всичко на майка си. Баща й никога не бе изисквал — как го бе казал точно — да му се обажда по всяко време на деня и нощта.

— Надявам се, че почиствате след кучето си — викна й някаква жена от един близък прозорец.

Синди размаха найлоновата торбичка, пълна с изпражнения, над главата си.

— Какво мислите, че е това? — солна се тя. — Чантичката ми ли?

Жената бързо се отдръпна и шумно затръшна прозореца.

Толкова много гневни хора, помисли си Синди, докато вървеше по Авеню Роуд. Пусна торбичката в едно кошче за боклук, което вече преливаше от подобни. Свърна на запад по „Балморал“ и се отправи към дома. „Винаги ми е било трудно да се справям с гнева ти“ — чу Том да казва, докато прескачаше стъпалата и звънеше на входната врата на къщата си.

* * *

— Не разбирам как можеш да излезеш без ключове — мърмореше към майка си Хедър. Прозявайки се, тя натопи канелени сухарчета в голяма купа и се пльосна до кухненската маса, заровила лице в сутрешния вестник.

— Не ми каза, че Дънкан и Джулия са се карали вчера — каза в отговор Синди.

— Не беше кой знае какво.

— Достатъчно, за да се чуе от няколко съседи — върна репликата Синди.

— Така ли? От кого?

— Не е там работата.

— Няма никаква работа.

— За какво се караха?

— За нищо. — Хедър сви рамене и пусна предната страница на „Глоуб енд мейл“ на кръглата дървена маса. — Знаеш я Джулия.

— А ти знаеш за какво са се карали Дънкан и Джулия. Кажи ми.

Хедър свали вестника, изпусна дълбока въздишка и умолително погледна към вратата, сякаш се надяваше по някакво чудо Дънкан да се появи. Но душът все още течеше и нямаше изгледи той да се появи още известно време.

— Не беше нищо. Наистина. Нейно височество закъсняваше както обикновено и искаше някой да я закара на прослушването й. Когато Дънкан каза, че е в противоположна посока и няма време да я развежда насам-натам, тя се ядоса и почна да вика. Даже го последва до колата му.

Синди се укори мълком, че не си е била вкъщи да откара дъщеря си.

— Какво толкова щеше да му стане, ако я бе закарал?

— А на нея какво толкова щеше да й стане, ако си бе изкарала шофьорска книжка? Как е възможно някой да бъде скъсан на този глупав изпит три пъти?

Понякога и Синди се чудеше същото. Дори и гледката на хипнотизиращо дългите крака на Джулия не бе повлияла на решението на инструктора.

— Не е там работата.

— Работата е там, че не на всички животът се върти около Джулия. Стига си се притеснявала, мамо. Тя е добре.

— Къде е тогава? Защо не се обади? — Синди очакваше дъщеря й безразлично да свие рамене, но за нейно учудване, тя не направи това.

— Провери ли при татко?

Синди кимна.

— А при Шон?

— Каза, че Джулия вече не била негов проблем. Намекна, че може би се среща с някой друг.

— Наистина ли?

— Имаш ли някаква представа кой би могъл да е той?

— Не, но аз не съм първата довереница на Джулия. Би могла да попиташ Линдзи.

— Линдзи ли?

— Линдзи — последната, най-голямата, най-добрата приятелка на Джулия за всички времена. Запознали се миналия месец. Оная, с огромните имплантанти.

Пред очите на Синди се мерна огромен бюст, несигурно люлеещ се върху мършаво тяло. Имплантантите се лашкаха във въздуха като балони с хелий и скриваха лицето на младата жена.

— Знаеш ли й номера?

— Сигурно е в тефтерчето на Джулия.

Няколко минути по-късно Синди вече беше в стаята на Джулия и гузно тършуваше из нещата й. Но ако Джулия имаше тефтерче, явно го бе взела със себе си. Синди надзърна под всяка дреха и претърси всяко чекмедже. Сред морето от дреболии тя откри петдоларова банкнота, един свой пуловер, който търсеше цяла зима и няколко кутийки с кондоми, но никакво тефтерче. Имаше ли значение? Тя не си спомняше фамилията на Линдзи. Синди гневно се шляпна по бедрата. Що за майка е, като не знае как се казват приятелките на дъщеря й?

— Напълно съм сигурна, че е добре — заяви Хедър, когато Синди се върна в кухнята. — Но може би трябва да се обадиш в болниците — тихо добави тя. — Просто за всеки случай.

 

 

Синди прекара следващия един час в звънене до всички болници в града. Започна с тези в центъра — „Маунт Синай“, „Болница Торонто“, „Женския колеж“, „Западния“, „Сейнт Майк“, дори „Болница за увредени деца“, после се обади във филиалите: „Сънибрук“, „Норт Йорк Дженеръл“, „Хъмбър Мемориал“ и даже на „Скарбъроу“. Всички й казаха едно и също нещо. Никой с името Джулия Карвър не е бил приет в болницата; никой с нейното описание не е бил докаран в спешното отделение през последните двайсет и четири часа.

Обади се в полицията и попита дали не е имало някакви произшествия или катастрофи, в които евентуално да е била въвлечена дъщеря й, но отговорът беше не и тя затвори, с чувство на облекчение и благодарност, но и тревога в същото време.

Погледна часа на микровълновата печка. Десет. Цял ден бе изминал, откакто за последен път бе видяла Джулия.

Синди се огледа из вече празната кухня. Хедър и Дънкан бяха горе, въвлечени в тих, но безспорен скандал. Опитваха се да се правят, че няма нищо, но Синди усещаше напрежението помежду им. Дали Джулия не бе отговорна по някакъв начин за това напрежение? Хвана се, че си припомня колко често двамата с Том бяха заставали на същите позиции, усмихваха се приятно за пред децата, а после се оттегляха в спалнята си и разменяха гневни думи през плътно стиснати зъби, а враждебността им бе толкова по-силна, поради усилието да я потискат. Синди се пресегна за телефона и набра служебния номер на Том. Усмихваше се напрегнато, докато чакаше секретарката му да вдигне.

— Тук е кабинетът на Томас Карвър — изчурулика с момичешкото си гласче секретарката, въпреки че жената бе почти на възрастта на Синди.

— Господин Карвър, моля.

— Синди? — попита секретарката. — Ти ли си?

— Ирена — позна я и Синди и се удиви, че след толкова време отсреща все още разпознаваха гласа й. — Как си?

— Чудесно. Скъсвам се от работа, както обикновено. Не съм те чувала от цяла вечност. Как я караш?

— Много добре, благодаря ти — излъга Синди. — Той там ли е? — попита, без да е сигурна точно как да назове бившия си съпруг. Не би могла все пак да помоли да я свържат с „онова лайно“.

— Не. Почти цял ден е на среща и не мисля, че възнамерява да се върне в офиса. Петък, следва дългия уикенд и прочие. Знаеш как е.

Синди кимна, макар че не знаеше. Докато двамата с Том бяха женени, всеки ден бе почти същият като следващия. Нямаше такива неща като уикенди, да не говорим за дълги. Той винаги бе в офиса. Както и Ирена.

— А ще се отбие ли сутринта?

— Сигурно.

— Би ли му казала, моля те, да ми се обади колкото е възможно по-скоро? Много е важно.

— Аз мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ирена.

— Не мисля. — Синди си представи атрактивната жена на средна възраст, приведена напред в стола си, преметнала крак връз крак, с трапчинки в коленете как втъква късата си руса коса зад дясното ухо. Знаеше за продължителната авантюра на Ирена и съпруга си почти от самото начало. Тя се влачеше с известни затишия между другите му авантюри като нишка в голямо пано. Синди се зачуди дали и сега не продължава или пък бе престанала с идването на Бисквитката. Ето как една бисквитка троши всичко наоколо, хвана се, че мисли, докато затваряше телефона.

Той мигновено звънна.

— Джулия? — Синди почувства как сърцето й се блъска в гърдите, а кръвта се втурва в ушите й.

— Не, Триш е. Обаждам се само да видя как е минало снощи.

— Снощи ли?

— Срещата ти с Нийл Макфърлейн.

— Срещата ми с Нийл — повтори Синди, докато се опитваше да се овладее.

— Не мина ли добре?

— Не, мина страхотно.

— Искам подробности — настоя Триш с момичешко кикотене. — Трябват ми детайлите. Разкажи ми всичко.

— Триш, може ли да ти се обадя по-късно? — помоли я Синди. — Очаквам важен разговор.

— Всичко наред ли е?

— Да.

Настана кратка пауза.

— Добре. Обади ми се после.

Синди остави слушалката и се втренчи в телефона. Защо не каза на Триш за Джулия?

— По дяволите, Джулия. Обади ми се. — Сякаш подаден знак, телефонът иззвъня. — Джулия?

— Не. Аз съм — каза сестра й.

Синди почувства как раменете й се сринаха надолу.

— Лий, мога ли да ти се обадя по-късно?

— Майтапиш ли се? Телефонът ти дава заето цяла сутрин. Няма да стоя и да чакам да ме включиш в натоварената си програма.

— Просто очаквам Джулия да ми се обади…

— Да, и когато го направи, би ли й казала, че съм пренасрочила пробите й за следващата сряда в два часа, а ако не се появи и тогава, няма начин Марсел да успее с роклята й навреме, което означава, че няма да присъства на сватбата.

— Ще й кажа. — Имаше ли смисъл да казва нещо друго?

— Кажи й, че Бианка разчита на нея — вместо дочуване каза Лий.

Веднага щом Синди затвори, телефонът отново звънна.

— Ало? Джулия?

— Мег е. Как мина срещата ти снощи?

Синди почувства как коленете й омекват. Хвана се за облегалката на един стол за опора.

— Добре.

— Само добре?

— Страхотно. Беше страхотно.

— Той оказа ли се толкова готин, колкото Триш твърдеше?

— Много е готин — отговори Синди.

— Добре ли си? Не ми звучиш съвсем нормално.

— Всъщност, не се чувствам много добре.

— О, не. Не можеш да се разболееш сега. Фестивалът започва следващата седмица.

— Сигурна съм, че ще се оправя.

— Е, няма да рискуваме. Не идвай днес следобед. Ще се оправя сама с магазина.

— Нямаш ли нищо против?

— Разбира се, че не. Просто се оправяй.

Синди затвори, чудейки се защо ли не бе казала на двете си най-добри приятелки, че снощи Джулия не се бе прибрала у дома и че не я бе виждала и чувала от предната сутрин? Много й се искаше да им каже, но нещо я въздържа. Какво ли? Притеснение? Срам? Страх? Страх от какво по-точно? Че ако изрече думите на глас, те ще станат истина и Джулия ще изчезне завинаги?

Сети се за Линдзи, последната, най-голямата, най-добрата приятелка на Джулия за всички времена. Коя ли бе тя все пак? За разлика от Синди и Хедър, Джулия все завъждаше приятелства, които бяха толкова краткотрайни, колкото и дълбоки. Мъже и жени кръжаха в периферията на живота й, ту влизаха, ту излизаха от него, като от време на време пресичаха границите на вътрешния кръг, но по-често се поддаваха на силата на гравитацията и свободното падане и неочаквано изпадаха от непрестанно менящата се крива. Някои се оказваха ненаранени и благодарни за екскурзията, колкото и кратка да е била. Други оставаха възмутени и яростни, и лекуваха тежките си рани, които не искаха да зарастват.

Защо не я бе държала под око? Що за майка беше?

Синди отиде до плота в другия край на стаята, стиснала ръце под мишници, за да не треперят. За щастие, все още имаше малко кафе в машината и тя си наля една чаша. Беше горчиво, но все пак го изпи, като непрекъснато поглеждаше към телефона и отправяше мълчаливи молитви Джулия да се обади, да я увери, че е жива и здрава.

— Това е глупаво. Полудяваш — произнесе на глас. — Просто се успокой. Дишай дълбоко. Повтаряй след мен: няма за какво да се безпокоиш, няма за какво да се безпокоиш.

Телефонът иззвъня.

Синди се метна към него, сякаш бе изстреляна от оръдие.

— Ало? Джулия?

— Нийл Макфърлейн — обяви гласът. — Синди, ти ли си?

Синди преглътна сълзите си.

— Да. Нийл. Здравей.

— Моментът неподходящ ли е?

— Дъщеря ми не се прибра снощи — чу се да проплаква. — Толкова съм уплашена.

— Веднага идвам — каза той.