Джой Филдинг
Изгубена (22)

22

— Видя ли тазсутрешния „Сън“? — попита Мег точно в седем часа в понеделник сутринта.

Бяха минали единайсет дни, откакто Джулия бе изчезнала.

Синди държеше слушалката и гледаше към Елвис, който я чакаше при външната врата.

— Не. Още не съм излизала. Тъкмо се канех да изведа кучето.

— Може би е по-добре да накараш някой друг да го изведе — заяви Мег.

— Защо? Какво намекваш? Какво има в „Сън“, което смяташ, че не трябва да виждам?

— Просто си мисля, че трябва да си подготвена.

— За какво? Друго момиче ли е изчезнало? — В останалите вестници не пишеше нищо за още изчезнали.

— На първа страница има снимка на Джулия — каза Мег.

— Пак ли?

— По-различна снимка. Тя е… ами, доста провокираща. Вътре има още снимки. Не зная откъде са ги намерили…

Синди пусна слушалката и хукна към вратата.

— Синди? — чу Мег да вика след нея. — Синди, там ли си?

Елвис излая в гневен протест, понеже тя затръшна вратата зад себе си и хукна по улицата. За какво говореше Мег? Каква снимка? Тя бе дала на полицията само официалната й снимка. Откъде ли са взели други?

— Какви снимки, по дяволите? — викна на глас и се спусна към автомата за вестници на ъгъла. Внезапно се отдръпна ужасено, когато съзря снимката на дъщеря си, изпълнила цялата предна страница. Джулия се взираше в нея почти безсрамно.

Тя гледаше право в обектива с провокиращи очи. Беше само по бикини с връзки, ръцете й кокетно прикриваха високите голи гърди. „ИЗГУБЕНИТЕ СКЪПОЦЕННОСТИ НА ДЖУЛИЯ“, гласеше заглавието отдолу.

Синди се залюля, като че ли я бяха ударили. Това бе една от снимките, които намери в апартамента на Шон, същите, които Том прибра в джоба на бежовите си ленени панталони. Как се е добрал вестникът до тях? Ами другите снимки вътре? И те ли бяха от същата колекция?

Тя бръкна в джоба си за монета, но не беше взела никакви и гневно стовари юмрук върху червената метална кутия. Огледа се предпазливо да се увери, че никой не я наблюдава, после ритна кутията отстрани и разтресе дръжката й, опитвайки се да я отвори. Проклетото нещо не поддаде.

— Мамка му! — кресна тя и се завъртя безпомощно.

Една жена, която разхождаше малко бяло кученце, зави откъм ъгъла с „Линуд“.

— Извинете — викна й Синди. — Дали случайно нямате дребни за вестник? Ще ви ги върна по-късно.

Жената присви очи, сякаш насреща си имаше някакъв смрадлив просяк, побърза да грабне кученцето си и пресече от другата страна на улицата.

— Страхотно — промърмори Синди и хукна обратно по „Балморал“ към къщата си. По целия път чуваше как Елвис лае. — Добре, добре — каза. Отвори вратата и се опита да удържи кучето да не я събори, докато претърсваше чантата си за дребни. — Добре де, можеш да дойдеш — каза на кучето, грабна каишката му и отново излезе.

— За какво е цялата тази врява? — викна майка й от върха на стълбите.

— Отивам само за вестник — отговори Синди. — Върни се да спиш.

Тя изтича надолу по стълбите, после по „Балморал“ към „Авеню Роуд“. Елвис обаче не позволи да го препират и непрекъснато спираше да души тревата и да повдига крак.

— Хайде. Хайде. Нямаме цял ден.

Синди рязко спря. Абсурдността на това, което току-що каза, я удари право в челото, сякаш се беше блъснала в тухлена стена. Нямаме цял ден ли? Имаше абсолютно цял ден на разположение. Както и следващия ден. И последващия. Колко дни, запита безоблачното небе. Колко още ужасни, празни дни чакаха да бъдат запълнени? Колко още безкрайни дни щяха да бъдат прекарани в безцелно, ако не паническо търсене на дъщеря й? Колко още безполезни срещи с полицията, добронамерени разговори с приятели, садистични обаждания от непознати? Колко още подобни дни можеше да изтърпи? Колко още би могла да понесе?

Колкото трябва, осъзна тя и продължи към ъгъла. Какъв избор имаше?

— Никакъв избор, никакъв контрол — каза на кучето, което повдигна задник и изтърси няколко димящи изпражнения насред тротоара. — Направо страхотно — заяви тя и се сети, че е забравила да вземе найлонова торбичка. Огледа се безпомощно нагоре-надолу по улицата, чудейки се какво да направи. Какво би моглата направи? Нямаше намерение да ги вдигне с голи ръце. — Ще се върна по-късно — извини се на пустата улица, заобиколи грозната купчинка и задърпа Елвис след себе си, преди да е направил още пакости.

Стигна до кутията с вестници едновременно с един чистичко облечен мъж на средна възраст. Той й кимна за поздрав и пусна монета в отвора. Пръстите му несъзнателно докоснаха полуголите гърди на дъщеря й. Синди усети в гърлото й да се надига писък и се извърна.

— Приятен ден — каза мъжът на сбогуване.

Проследи го с поглед. Дали знае нещо за изчезването на дъщеря й? Явно живее някъде наоколо и може да е виждал Джулия. Бе облечен спретнато, едва ли не педантично, прекалено мил, ненужно любезен. На средна възраст. Овладян. Вероятно живее сам или с майка си. Точно от типа, за който винаги пишеха, тихите, с усмихнати устни и садистично сърце.

Мъже като него има навсякъде, помисли си Синди и пусна монетата си в процепа. Бръкна в кутията да си вземе вестника. Вече не можеше да погледне мъж и да не си помисли, дали той не познава Джулия, дали не я е виждал или говорил с нея, дали не й е причинил зло. Всеки непознат можеше да се окаже сатана, всеки приятел — предател. Доколко изобщо познаваме някого?

Доколко познаваме самите себе си?

Мислите на Синди се прехвърлиха на Нийл и събитията от последната съботна нощ. Отново почувства ръцете му около себе си, устните му върху своите, дланите му в косите си, на гърдите й, между краката й. Усети го как се движи в нея и дори в този момент това й се стори прекрасно. До такава степен да се изгуби в онзи момент, да забрави за един кратък спазъм от време какво още е изгубила. Да почувства лапите на кучето по голите си бедра, неописуемите погледи на майка си и сестра си, поверителната усмивка в очите на Нийл, докато я целуваше за лека нощ. Бог дава, улови се, че си мисли, докато се взираше в снимката на дъщеря си в сутрешния вестник, опитвайки се да осъзнае какво вижда.

И Бог взема.

Още снимки, на стр. 3.

Синди прелисти и ахна, щом видя още две познати фотографии — на едната Джулия беше по сутиен с подплънки и прашка в тон с него, на другата — Джулия в профил, извивката на лакътя й минаваше над извивката на голата гръд, а голото закръглено дупе си играеше на криеница с обектива.

Откъде в „Сън“ са намерили тези снимки? Възможно ли бе Шон да е направил дубликати или да е продал негативите на таблоида? Тя напъха още монети в кутията, измъкна последните останали екземпляри от вестника и хукна с тях по улицата. Ненадейно единият от сандалите й попадна на нещо лепкаво.

— О, мамка му! — викна и спря. Знаеше точно в какво е стъпила. — Така ми се пада — кресна Синди. — Така ми се пада, по дяволите.

Тя изрита сандала, чиято подметка бе в кучешки лайна и го метна в средата на улицата.

— Къде ти е сандалът? — попита майка й, когато няколко минути по-късно Синди влезе на куц крак в кухнята.

Тя само махна с ръка и разпростря вестниците на масата. Отиде до телефона и попита „Услуги“ за номера на „Торонто сън“.

— О, боже! — прошепна майка й, вторачена в снимките. И още веднъж: — О, боже!

— Бих искала да говоря с Франк Ландау — заяви Синди, след като провери името под статията, която придружаваше срамните снимки на дъщеря й.

— На телефона е Франк Ландау — няколко секунди по-късно се обади някакъв мъж.

— Откъде взехте тези снимки на дъщеря ми?

— Моля?

— Снимките на Джулия Карвър. Откъде ги взехте?

— Госпожа Карвър?

— Ще съдя проклетия ви вестник. Ще съдя и вас лично…

— Госпожо Карвър, почакайте. Почакайте. Успокойте се. Моля ви.

— Не ми казвайте да се успокоявам. Кажете ми как се сдобихте с тези снимки.

Настана дълга пауза. Докато репортерът отговори, Синди вече знаеше какво ще й каже.

— Взех ги от бившия ви съпруг — каза той с безизразен глас. — Вчера следобед Том Карвър ми ги предаде лично.

 

 

— Къде е той? — страховито попита Синди, след като блъсна вратата към офиса на Том малко след един часа същия следобед.

Ирена Ръскин скочи на крака иззад отрупаното си бюро.

— Не е тук. Почакай — извика тя, като подтичваше след Синди към вътрешния кабинет на Том. — Госпожо Карвър! Синди!

Синди се обърна и огледа лоялната секретарка. Косата й още си беше във все същия неопределен русоляв цвят, но с няколко сантиметра по-дълга, отколкото я помнеше. Навярно я е пуснала, за да скрие последните следи от пластичните си операции, злобно си каза и се зачуди дали жената специално си подбира дрехите да отиват на двата тъмносини стола пред масивното дъбово бюро.

— Къде е той?

— На среща.

— От девет часа сутринта е на тази среща.

— Предадох му всичките ти съобщения.

— Трябва да говоря с него, Ирена. Много е спешно, иначе нямаше да съм тук.

— Синди…

— Можеш ли да го извикаш, заради мен? Моля те.

— Синди Карвър ли видях току-що да минава от тук? — попита от прага някакъв мъжки глас.

Синди си пое дълбоко дъх и се насили да се усмихне на един от партньорите на бившия си съпруг.

— Здравей, Алан. Как си?

— Добре. А ти държиш ли се?

— Днес не е много добър ден. — Сама се удиви на любезния си тон. Би могла дори да се засмее, ако Алан Рейнолдс нямаше толкова искрен вид. — Сигурна съм, че си видял снимките в „Сън“.

Алан Рейнолдс кимна.

— Разбрах, че чакаш Том.

— Явно е затиснат на някоя от онези срещи, дето продължават по цял ден. — Синди погледна към Ирена, която неловко кимна.

— Наистина ли? Е, изглежда са си дали почивка. Току-що го видях да говори с Майкъл Причърд. Почакай да видя дали не мога да го извикам.

— Много ти благодаря.

— Междувременно мога ли да ти предложа нещо? Чаша кафе? Или вода?

— Нищо, благодаря.

— Има ли някакви новини за Джулия? — попита Ирена, когато той излезе.

— Не видя ли публикацията в „Сън“?

— Видях я.

— Доста впечатляваща, не мислиш ли?

Ирена пристъпи от крак на крак. Имаше вид, сякаш сериозно обмисляше дали да не скочи от прозореца на двайсет и петия етаж.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб в това трудно време…

Да бе, ти ще си първият човек, на който ще се обадя, помисли Синди. Но на глас каза:

— Благодаря. — Обърна се към огромния прозорец от тавана до пода с великолепна гледка към брега и видя отражението на собствената си разстроена физиономия. Носеше обичайната си униформа от сини дънки и бледа тениска, а косата й бе мазна от това, че непрекъснато я пипаше и дърпаше. Махни си ръцете от косата, чуваше Том все да й се кара. — Колко партньори има във фирмата сега? — за да не го чува, попита тя.

— Шестнайсет партньори. Четирийсет и осем младши.

— Уау — без ентусиазъм произнесе Синди.

— Пет-шест студенти — продължи Ирена.

Синди се зачуди дали Ирена все още спи с Том. Тя скръсти ръце на гърдите си, като че ли искаше да задържи сърцето си да не изхвръкне.

— Сигурна ли си, че не искаш чаша кафе?

— Съвсем сигурна, благодаря ти.

— Е, аз определено бих искал — каза Том и се понесе из стаята, бляскав в сивия си костюм и вратовръзката с червена шарка. — Ако нямаш нищо против.

— Няма проблеми. — Ирена послушно се измъкна от помещението, затвори плътно вратата след себе си, но после я открехна едва забележимо.

— И така, какво те доведе чак тук? — попита Том, оглеждайки бившата си жена, сякаш беше неприятен документ.

Синди отиде до вратата, затвори я и се върна обратно при него.

— Ти, гадно копеле такова — започна тя.

— Добре, основни правила — заяви Том и отстъпи зад тежкото си дъбово бюро. — Без ругатни. Без обидни прозвища. Без викане.

— Без простотиите ти — допълни Синди.

Том поклати глава.

— Имаш вид на сдъвкана и изплюта.

В очите на Синди избиха сълзи. Седем години, след като я бе напуснал, думите му все още имаха силата да я нараняват.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Какво ми става на мен ли? — възрази той.

— Как можа да го направиш?

— Да направя кое?

— Не си играй игрички с мен.

— Предполагам, че си разстроена от снимките в „Сън“.

— Снимките, които лично си предал, копеле такова. Не се опитвай да отричаш.

— Защо да отричам?

— Защо си го направил?

— Помисли за минута.

— За кое да помисля? Какво има да се мисли?

— Помисли кой е най-добрият начин да задържим Джулия на първа страница и в центъра на вниманието на всички — с равен глас произнесе Том. Той седна и се приведе напред, подпрял лакти на бюрото си. — Няма я от единайсет дни.

— Съвсем точно зная от колко време я няма.

— В такъв случай знаеш и това, че изчезването й е стара новина. Мястото й вече бе заето от друго момиче. Да не говорим, че градът е пълен с гостуващи филмови звезди и знаменитости, които изгарят от желание да бъдат снимани. Трябваше да направя нещо, за да не позволя Джулия да бъде забравена. Снимките ще преизпълнят тази задача.

— Значи целта все още оправдава средствата — каза Синди. Осъзна, че в думите му има зрънце истина, но не й се искаше да го признае.

— Синди, помисли малко. Колко време смяташ, че полицията ще разглежда случая на Джулия като приоритетен?

— А ти колко сериозно смяташ, че ще гледат на него, след тези снимки? Ще я пренебрегнат като вятърничава и глупава, може би достатъчно вятърничава и глупава, за да изчезне, без да каже на никого. Или дори по-лошо — ще си помислят, че е една малка уличница, която си е получила заслуженото.

— Ще си помислят, че е по-добре да си вдигнат задниците и да разрешат случая, преди да е получил международна гласност — заяви Том. — Вече получавам обаждания от Асошиейтед Прес и списание „Пийпъл“.

— О, господи! — Синди усети как тялото й се смачка като книжна салфетка и рухна в единия от двата сини стола пред бюрото на Том.

Том стана и предпазливо се приближи до бившата си жена.

— Синди, трябва да се успокоиш. Не можеш да продължаваш така да беснееш. Не е добре за теб.

— Искаш да кажеш, че за теб не е добре — възрази тя, без да го поглежда.

— Погледни се. — Той приглади няколко косъма настрани от челото й.

Синди запокити ръката му настрани.

— Зная. Изглеждам като сдъвкана и изплюта. Вече ми каза.

— Просто се безпокоя за теб.

Тя се изправи, отиде до прозореца и се взря към езерото Онтарио.

— Ако толкова си се загрижил за мен, защо не ми каза какво смяташ да направиш с онези снимки, по дяволите? Защо не ме предупреди?

— Защото знаех, че няма да се съгласиш. А не ми се искаше да изтърпя…

— Това?

— Именно.

— Страхливец.

Том поклати глава.

— Добре, виж. Мисля, че си казахме всичко.

— Аз не съм.

— Разбира се — видимо въздъхна той. — Добре, готов съм. Изстреляй най-доброто, на което си способна.

Синди погледна бившия си съпруг, застанал с разкрачени крака, отпуснати отстрани ръце, с красиво лице, лишено от изражение. Някога бе обичала този мъж, хвана се, че си мисли. Обичаше го от седемнайсетгодишна. Обичаше го толкова силно, че на осемнайсет избяга с него, после му роди две деца. Две деца, повтори си и долната й устна затрепери, очите й се замъглиха от сълзи.

— Как е Хедър? — попита и си даде сметка, че почти не се бе сещала за нея, откакто си отиде.

— Добре е.

— Разказа ли ти какво се случи?

— Само това, че в къщата станало малко претъпкано. — Том помълча. — Знаеш, че имам право за снимките, нали?

Синди нервно втъкна косата си зад ушите.

— Мразя, когато си прав.

— Ти мразиш всичко, свързано с мен — меко заяви той и се приближи до нея.

— В голяма степен — призна Синди и му позволи да я вземе в обятията си, да я притегли към себе си. Тя тихо заплака до гърдите му и сълзите й попиваха в копринената му вратовръзка. Как си бе позволила да се влюби в някого, когото всъщност никога не бе харесвала?

— Синди…

— Какво?

— Всичко ще се оправи — каза той и в същия момент вратата към кабинета му се отвори и Ирена влезе. Чашата кафе в ръцете й се тресеше. Кръвта се бе отдръпнала от лицето й.

— Случило ли се е нещо? — попита Том. Въпросът му бе отправен към детективите Бартоли и Гил, които също влязоха. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Детектив Бартоли излезе напред и смутено почна да мести поглед от Том към Синди.

— Намерихме тяло — бавно произнесе той. — Бихме искали да дойдете с нас.