Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежинка Вакрилова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021)
Издание:
Автор: Джой Филдинг
Заглавие: Изгубена
Преводач: Снежинка Вакрилова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство Весела Люцканова
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-311-013-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11138
История
- — Добавяне
26
— Какво им каза, че ги накара да си тръгнат? — попита Нийл.
— Казах „моля“ — отговори Синди. — Нещо, което твърде недостатъчно съм казвала напоследък. — Беше почти полунощ и двамата седяха голи в леглото, след като бяха правили любов за трети път, откакто той бе пристигнал два часа по-рано. Елвис лежеше отстрани на пода, сякаш усещаше нуждата им да се усамотят. А може и да се беше уморил от непрекъснатото движение и необходимостта да променя своето положение, за да се нагоди към трескавата им акробатика. — Струва ми се, че всъщност те бяха доста доволни от прекъсването. Зет ми прояви голямо търпение, но съм сигурна, че се радва да види жена си обратно, макар и само за ден-два. А майка ми е тук откакто… — Синди млъкна. Не й се щеше да споменава на глас името на Джулия, да връща безкрайната агония от изчезването й. Да бъде заедно с Нийл в леглото бе единствената й разтуха, откакто дъщеря й бе в неизвестност.
Но вече бе твърде късно. Болката й, която постепенно се бе преобразила от постоянни остри пробождания в гърдите и корема в по-продължително и тъпо, но пак непрекъсващо страдание, пронизващо всяка фибра на тялото й — както хроничното заболяване се отличава от изненадващия пристъп — тази болка вече се бе промъкнала под чаршафите и се бе настанила помежду им.
— Какво ще кажеш да погледаме малко телевизия? — Синди пусна телевизора и трескаво взе да превключва каналите.
— Какво е това? — попита Нийл и пръстите й замръзнаха на дистанционното. Екранът се изпълни с изкривения образ на шедьовъра на Едвард Мънк „Писъци“, сега преобразен в страховита маска, прикриваща лицето на безмилостен убиец, който се приближаваше към групичка апетитни тийнейджърки.
— „Писъци“ — авторитетно произнесе Синди и поклати глава, почувствала колко е нелепо такова умопомрачително произведение на изкуството да добие най-голямата си слава чрез поредица тийнейджърски филми на ужаса. После си даде сметка, че самата тя ги бе гледала и отново поклати глава.
„Не, няма да гледам «Писъци 3» с теб“ — бе възнегодувала Джулия, когато пуснаха филма. — „Предполага се, че е ужасен. Не мога да повярвам, че ти ще го гледаш. Как може да ти харесва такъв боклук?“
Преди Джулия да изчезне, Синди винаги имаше готов отговор, подобен на онзи, който даде на Нийл при първата им среща. Харесваше такъв престорен ужас, бе казала на Джулия, именно защото е престорен. Даваше й възможност да преживее тръпката от опасността, без да изпитва истинската й заплаха. Опасността бе напълно илюзорна. Самата тя бе в пълна безопасност.
Само че никой никога не е в безопасност, осъзна сега. Истинската илюзия бе идеята за безопасност, а не заплахата от опасност.
Чудовищата бяха съвсем реални.
Синди превключи на друг канал, после на следващия и на по-следващия.
— Спри ме, ако нещо ти се хареса.
Нийл нежно взе дистанционното от ръцете й и изключи телевизора.
— Късно е. Защо не се опитаме да поспим малко?
— Ти мамил ли си някога жена си? — попита внезапно тя и внимателно зачака да види реакцията му.
— Не — отговори той. — Не е в моя стил.
— Том през цялото време ме мамеше.
— Том е задник.
— Да, такъв е, нали? — Синди се усмихна. Този път усмивката й бе искрена, а не стегнатия автоматичен рефлекс, който обикновено следваше всяко споменаване на бившия й съпруг.
Разводът мина преди седем години, чу да казва Джулия. Време е да го надмогнеш.
Удивително, помисли тя и се усмихна по-широко. Надмогнах го.
— Гладен ли си? — попита, внезапно разсънена. — Жаден?
— Само ми се спи.
Синди усети тялото й да се напряга. Да заспиш, помисли си тя нервно. За да сънуваш.
— Бързо — каза. — Назови всичките седем джуджета.
— Какво?
— От „Снежанка“. Нали се сещаш, Сънливко, Срамежливко, Сърдитко, Докторът, Щастливко…
— Синди, какво има?
— Да има ли? Защо мислиш, че има нещо?
— Защото е полунощ, а ние си говорим за „Снежанка и седемте джуджета“. Какво има? Да не би да искаш да си тръгна?
— Не, разбира се, че не искам да си тръгваш.
— Сигурна ли си? Защото, ако не се чувстваш удобно…
— Не е това. — Синди се пресегна за халата си, стана от леглото, отиде до прозореца, отвори капаците и се взря през двора към покривите на просторните къщи по „Кларендън“. Разсеяно се замисли какви ли тайни се крият под тези покриви.
— Какво има? — попита Нийл, застана зад нея и я обви с ръце.
— Просто напоследък нещо не мога да спя.
— Това е разбираемо.
— Не съм толкова убедена, че ще проявиш разбиране, когато след няколко часа писъците ми те събудят.
— Кошмари ли сънуваш?
— Не зная как да ги нарека. Толкова са глупави. — Синди разказа на Нийл как се буди, потънала в пот, нощ след нощ, убедена, че умира, понеже е забравила да вземе някакви несъществуващи хапчета. — Майка ми казва, че било от хормоните. Сестра ми казва, че било естествена последица от тревогите ми. Каквото и да е, то ме подлудява.
— Мисля, че бих могъл да ти помогна — предложи Нийл.
— Наистина ли? Как?
— Ела тук. — Нийл я заведе обратно до леглото и я сложи да седне, после изчезна в банята.
Няколко секунди по-късно Синди го чу да тършува в аптечката. До нея достигна звукът от течаща вода.
— Не искам никакви приспивателни — заяви тя, когато той се върна в стаята с чаша вода в ръка.
— Нуждаеш се от сън, Синди.
— Не всичко може да се излекува като се пият хапчета.
— Опитай тези. — Нийл приседна на ръба на леглото и отвори ръка. В нея нямаше нищо.
Синди се взря в празната му длан.
— Какво е това — новите хапчета на царя?
— Вземи колкото ти трябват.
Тя се засмя и се вторачи в дълбокия син цвят на очите му.
— Наистина ли мислиш, че това ще свърши работа?
— Няма да навреди. Хайде. Предписание на доктора.
Пръстите на Синди се поколебаха над невидимите хапчета. Взе едно, вдигна го до устата си, сложи го на езика си и го глътна с малко вода. После се пресегна и взе още едно.
— Защо не изпиеш още едно за късмет?
— За късмет — съгласи се тя, глътна и третото невидимо хапче и върна чашата на Нийл. — А сега какво?
Нийл постави празната чаша на нощната масичка до леглото, качи се до Синди, плъзна се под завивките и я взе в ръце.
— Лека нощ, Синди — каза той и нежно я целуна. — Спи спокойно.
Когато в седем и половина на следващата сутрин Синди се събуди, Нийл вече беше под душа.
— Е, какво знаеш ти? Проклетите хапчета наистина свършиха работа. — Тя се засмя на глас и тъкмо мислеше дали да не отиде при него под душа, когато телефонът иззвъня.
— Синди, Райън Селик е — проехтя в ухото й. — Зная, че е рано и сигурно съм последният човек на света, когото би желала да чуеш при създалите се обстоятелства, но…
Нийл се подаде от банята. Подсушаваше косата си с хавлия.
— Случило ли се е нещо? — попита Синди. С изражението си Нийл задаваше същия въпрос. — Моят съсед — прошепна тя с ръка на слушалката.
— Повярвай, не бих ти се обадил, ако не бях напълно отчаян.
— Какво има, Райън?
Нийл прекоси стаята, целуна Синди по челото и почна да си събира дрехите.
— Само защото ти винаги си била толкова мила с Фейт и аз не зная към кого друг да се обърна.
— Фейт добре ли е?
— Прекара няколко доста тежки дни. Снощи стоя будна почти цяла нощ и едва преди петнайсет минути заспа. За беда, аз трябва целия ден да прекарам в Хамилтън.
— Искаш да я наглеждам?
— Чудех се дали няма да можеш да гледаш Кайл, докато Фейт се събуди. Зная, че е адски нагло от моя страна да искам такова нещо. Особено, след като си мислиш, че бих могъл да имам… — Той помълча. — Обаче след по-малко от половин час ще минат да ме вземат и…
— Добре — съгласи се Синди. Тя гледаше как Нийл се облича.
— Добре?
— Ще бъда там до петнайсет минути.
— Благодаря ти. Синди…
— Какво?
Тишина. После:
— Моля те, повярвай ми, нямам нищо общо с изчезването на Джулия.
— Скоро ще дойда. — Синди затвори.
— Сигурна ли си, че това е добра идея? — попита Нийл.
Тя сви рамене. Вече в нищо не беше сигурна.
— Може би, ако се заровя в нечии чужди проблеми за няколко часа, ще се отвлека от моите.
— Ти си удивителна — заяви Нийл.
— Спах добре.
Нийл нежно я целуна по устните. Косата му миришеше на шампоан от зелена ябълка.
— Най-добре е да се прибера и да се преоблека за работа.
— Благодари на Макс от мое име затова, че е пуснал баща си за цяла нощ — каза няколко минути по-късно Синди, докато го изпращаше до вратата.
— Ще ти се обадя.
Тя го гледа как тръгва с колата, после изтича нагоре да се облече. Осъзна, че се чувства по-добре — по-позитивно — отколкото от дни наред. Дали защото наистина за първи път от седмици насам бе спала цялата нощ? Или защото за първи път от години бе правила секс? Или защото си мислеше, че се влюбва?
— Как мога дори да си помисля за влюбване в такова време? — попита тя притихналата къща, свали си хавлиения халат и застана гола в коридора със съзнанието, че е съвършено сама. Майка й я нямаше да я предупреди, че може да настине; нямаше я и сестра й да подчертае, че и тя би могла да има такъв стегнат корем, ако би имала време като Синди да спортува; нямаше я Хедър да ахне притеснено и да се удиви какво ли още може да се случи; нямаше я Джулия да й каже, ако обича, да си сложи нещо…
Джулия я нямаше.
— Аз съм сама — произнесе Синди. В този миг кучето се втурна към нея и й облиза пръстите на краката. — Е, може би не съвсем сама — поправи се, изненадващо благодарна на животното за присъствието му. Наведе се да го погали и той се претърколи да изложи за милувки корема си. — Благодаря ти, че си тук — каза му и го почеса няколко пъти. Елвис изръмжа от удоволствие, изтегна се в цялата си дължина и размаха лапи за още.
Не спирай, сякаш казваше той. Не спирай.
Не спирай, чу се отново да вика самата тя, преливаща от удоволствие, докато Нийл заравяше глава между бедрата й.
— Пак го правя — каза на глас. Как може да съм щастлива? Как мога да храня надежди за бъдещето, когато настоящето е толкова неуредено?
И все пак, тя изпитваше именно надежда. Дали не е някакво предчувствие, питаше се Синди, докато се къпеше и обличаше. Дали интуицията й не й подсказваше, че нещата ще се променят, че не всичко е загубено, че наистина има причина да е изпълнена с оптимизъм?
Може би в същия този момент освобождават Джулия, представи си Синди и изтича надолу по стълбите към кухнята. Може би всеки миг полицията ще дойде при вратата й с добрите новини.
— А аз няма да съм тук — каза тя и реши да говори с детектив Бартоли и да му каже къде ще бъде. Просто за всеки случай. Остави телефонния номер на семейство Селик на полицая, който прие обаждането, после затвори Елвис в кухнята и бързо излезе.
Пристигна при вратата на Селик едновременно с един бял каприс.
— Бихте ли предали на Райън, че шофьорът му е тук? — викна една привлекателна млада жена от колата.
Синди й се усмихна. Дългите й обли обеци в коралов цвят стигаха до раменете. Беше с къса блуза на цветя. Синди кимна в знак на съгласие и позвъни на вратата.
— Синди, слава богу — каза Райън, щом отвори.
— Чакат те. — Тя посочи към алеята и влезе в антрето.
Райън направи знак на жената с показалец и затвори вратата.
— Бебето спи — каза той, затегна тъмносинята си вратовръзка и бързо заговори: — Фейт събра млякото си и в хладилника има няколко шишенца. Трябва само да затоплиш някое за една минута в микровълновата…
— Райън — внимателно го прекъсна Синди. — Всичко е наред. Зная какво да правя.
— Разбира се, че знаеш. — Очите му пометоха пода като метла. — По дяволите. Къде си оставих куфарчето?
— Това ли? — Тя посочи към едно черно кожено куфарче, оставено до стената на кухнята.
— То е. — Той направи две гигантски стъпки до куфарчето, вдигна го, притисна го до сивия си костюм, а очите му се стрелкаха от кухнята към всекидневната. — Извинявай, че е такъв хаос.
— Ще се опитам малко да пооправя.
— О, не, моля те. Не е нужно да правиш това.
— Няма нищо. Тъкмо ще имам какво да правя.
Отвън се чу клаксон.
— Трябва да вървя.
— Отивай.
— Добре ли изглеждам?
— Страхотно.
— Много важен потенциален клиент, иначе щях да пратя някой друг.
— Разбий ги.
— Ти си божия благословия, Синди. Не зная как да ти се отблагодаря.
Можеш да намериш малкото ми момиченце, помисли си тя.
— Чакат те — каза вместо това.
Райън отвори вратата.
— Оставих номера на мобилния си телефон на кухненския плот, в случай че има някакви проблеми.
— Няма да има.
— Щом имам свободна минутка, ще ти се обадя.
— Опитай се да не се безпокоиш.
Райън изтича надолу по стъпалата до колата, после спря, с ръка на вратата.
— Има ли някакви новини? — провикна се той, явно чак сега се беше сетил.
Синди поклати глава.
— Карайте внимателно — посъветва тя нетърпеливата млада жена зад волана.
— Ще ти се обадя по-късно.
Помаха им с ръка, докато излизаха на заден ход на улицата, после завиха на запад към „Поплар Плейнс“. Не им завиждаше за задръстванията, в които щяха да попаднат. Хамилтън бе достатъчно близо да го смятат за предградие, но пиковият час в движението щеше да прибави поне още двайсет минути към иначе едночасовия път.
(Типично пререкание:
„Стана случайно, за бога“ — Джулия, на тринайсет и вече по-висока от майка си, гледа, без да се извинява, към счупената ваза, която нехайно бе бутнала от етажерката над камината.
„Зная, че е станало случайно“ — с равен глас произнася Синди. — „Просто казах, че би трябвало да внимаваш повече.“
„Това е само една проклета ваза. Не разбирам какво толкова се превъзнасяш.“
„Беше ми подарък за рождения ден от Мег. И те моля да внимаваш какъв език използваш.“
„Че какво толкова казах? Проклета? Това ли наричаш език?“
„Джулия…“
„Чувала съм те да казваш доста по-лоши неща.“
„Това не означава…“
„Означава, че си лицемерка.“
„Джулия…“
„Майко…“
Патова ситуация.)
Синди затвори вратата и облегна глава на нея. Помъчи се да не чува ехото от обвиненията на Джулия, което достигаше до нея през годините. Трябва да престана с това, каза си тя. Трябва да престана да си представям Джулия във всеки сценарий, да не чувам гласа й във всяка случайна фраза.
И как да го постигна, запита се, докато се отдръпваше от вратата. Как да престана да мисля за собствената си дъщеря? Как да свикна да живея без нея?
Влезе във всекидневната. Надеждата, която бе изпитала малко по-рано, се изпари, щом съзря хаоса. Възглавници от дивана се въргаляха по дървения под. Навсякъде имаше използвани чаши от кафе. Нещо залепна за подметките й. Върху лекьосаната масичка по средата на стаята стоеше поднос с почти недокоснати остатъци от „Кентъки фрайд чикън“. Синди го отнесе в кухнята, изхвърли храната в кошчето под мивката, която беше пълна с мръсни съдове.
— Каква кочина. — Тя нареди чиниите в съдомиялната, после изми на ръка пет-шест чаши от вино, оставени на плота.
Дали Фейт пиеше? Или Райън?
Дъщеря ви пие ли? — бе попитал детектив Гил.
Не, отговорила бе Синди.
От време на време, беше я поправил Том.
— Престани — каза Синди на глас. Не всичко се върти около Джулия.
Образът на Джулия й намигна от големия прозорец към задния двор. „Разбира се, че се върти“, каза тя и в същия миг на горния етаж бебето се разплака.