Джой Филдинг
Изгубена (18)

18

Синди отвори очи и видя Джулия да се взира в нея от другия край на стаята.

Тя се надигна от възглавницата, затаила дъх, за да види как познатата снимка на дъщеря й изпълва екрана на телевизора. Хвърли се към апарата, мъчейки се да чуе гласа на водещия, но не долови никакви думи. Пресегна се за дистанционното, за да усили звука, но не го намери до себе си.

— Къде си, по дяволите? — Ръцете й панически затършуваха из гънките на синьо-бялата завивка на цветя. Смътно си спомняше, че го бе хвърлила в края на леглото. Преди колко време беше, замисли се, погледна часовника и видя, че е няколко минути след шест вечерта. Въпреки че небето бе тъмно, щяха да минат още няколко часа, преди да се стъмни съвсем.

Сигурно съм заспала, каза си. Опакото на дланта й се удари в дистанционното и го измете от леглото. То подскочи във въздуха и пльосна с тъп звук на килима, където се изгуби от погледа й.

Синди тутакси скочи и взе да лази по колене. Опря буза в земята и в ноздрите й се навря застоялият мирис на килима. Тя повдигна бялата кувертюра и надзърна под леглото. Опипа с ръце в тъмното и накрая попадна на злонравното нещо.

— По дяволите — измърмори Синди. Докато се изправяше на крака, си удари главата. Насочи дистанционното към телевизора като пистолет и усили звука до крайност. Гласът на коментатора загърмя в ушите й. Само че той вече не говореше за Джулия. Образът на дъщеря й бе заменен от въздушна снимка на канадския „Уандърленд“, където, с траурен глас съобщи репортерът, само часове по-рано едно малко момченце било сексуално малтретирано.

Синди смени канала. Показа се полето на някаква ферма. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че гледа стара запусната ферма сред море от полюшващи се царевични стебла.

— О, не! — Синди притисна уста с ръка, за да спре писъците си. Намерили са тялото на Джулия в изоставена плевня до „Кинг Сайдроуд“. Разказът на Шон ги е отвел до насеченото й обезобразено тяло. — Не. Не. Не.

— Синди! — изкрещя майка й, а Елвис взе да лае някъде отзад. — Синди, какво има?

Изведнъж майка й се озова зад нея, измъкна дистанционното от ръцете й, намали звука. Едва тогава Синди съумя да осмисли думите на говорителя и да разбере, че въпросната царевична нива не е до „Кинг Сайдроуд“, а по-скоро някъде в Мидлънд, че историята се отнася до изобилната реколта от царевица и няма нищо общо с Джулия.

— Помислих, че…

— Какво, скъпа?

— Джулия…

— Имаше ли нещо за Джулия? — Майка й взе да превключва каналите.

— Видях снимката й. Говореха за нея. — Дали? Или бе сънувала?

И тогава я видя отново: с леко наклонена глава, блестящи очи, права руса коса, падаща върху рамото, разбираща усмивка.

— Усили го, усили го.

Полицията търси следи относно изчезването на двайсет и една годишната Джулия Карвър, дъщеря на видния адвокат от шоубизнеса Том Карвър. Издирваната актриса е била видяна за последно в четвъртък сутринта на двайсет и девети август, когато си е тръгнала от прослушване при известния холивудски режисьор Майкъл Кинсолвинг.

Снимката на Джулия тутакси бе заменена с тази на Майкъл Кинсолвинг, обхванал с ръце две пищни блондинки.

Полицията е разпитала прочутия режисьор, който е в града за предпремиерата на последния си филм на Международния филмов фестивал в Торонто, както и за да потърси декор за следващия си филм. От полицията подчертават, че той не е заподозрян по повод изчезването на младата жена.

Образът на Майкъл Кинсолвинг бе изместен от безличната физиономия на говорителя, а снимката на Джулия се появи отново в малко квадратче в десния горен ъгъл на екрана.

Умоляват се всички, които имат някаква информация за Джулия Карвър, да се обадят в местната полиция.

— Предполагам, че сега вече е официално — каза Норма Апълтън. С пепелявосиво лице и широко отворени празни очи, тя тежко се отпусна на края на леглото.

Синди незабавно се озова до нея.

— О, мамо — каза тя. — Толкова съжалявам. Толкова съм затънала в собствената си скръб, че и не помислих как би могло да ти се отрази на теб.

— Последното нещо, което искам, е да почнеш да се притесняваш и за мен.

— Ти си й баба.

Майка й наведе глава.

— Първото ми внуче — прошепна тя.

— О, мамо. Ами ако не се върне? Ако никога не разберем какво се е случило с нея?

— Ще се върне — заяви майка й със силен глас, сякаш със силата на волята си би могла да опази внучката си и да я върне у дома.

Синди кимна. Боеше се да я разпитва повече. Двете жени седяха на крайчеца на леглото, хванати здраво една за друга, в очакване на нови вести за Джулия.

 

 

Бе почти десет часа, когато Синди чу входната врата да се отваря и затваря. Приведе се напред в леглото, изключи звука на телевизора и зачака, докато по коридора се чуха стъпки.

— Хедър? — викна тя. Хедър се бе обадила да предупреди, че няма да се прибере за вечеря. Щяла да се среща с приятелки, но нямало да закъснява.

Елвис скочи от леглото и изтича навън от стаята.

— Хедър? — викна отново Синди.

— Аз съм — отговори Дънкан и се показа на прага. Елвис скочи върху краката му с такъв ентусиазъм, че едва не го събори.

— Дънкан — каза Синди. — Хедър с теб ли е?

Дънкан поклати глава. Тъмната му коса падаше върху челото. Изглеждаше уморен, сякаш не беше спал от дни. Обикновено гладката му кожа бе посърнала и бледа. От дрехите му се разнасяше застояла миризма на твърде много цигари.

— Сигурно скоро ще се прибере — каза той, поклащайки се. Облегна рамо на стената, сякаш имаше нужда да се подпре.

— Добре ли си? — После добави: — Пиян ли си?

Веждите на Дънкан се събраха при носа му, като че ли сериозно размишляваше над въпроса.

— Не. Е, може би. Само малко.

— Защо?

— Защо ли? — повтори той.

— Защо си пил?

Той се засмя с дразнещо момичешко кискане, което Синди не бе чувала преди.

— Трябва ли да има някаква причина?

— Не мисля, че някога преди съм те виждала пиян.

— Е, да…

— От кога си започнал да пушиш? — продължи Синди.

— Какво?

— Пушене и пиене — това не си ти.

— Не го правя много често — почна да се оправдава Дънкан. — Само от време на време. Знаете как е.

— Не зная.

— Госпожо Карвър, малко ме изнервяте.

— От какво си изнервен?

— Аз разстройвам ли ви с нещо?

— Защо да се разстройвам от теб?

— Не зная. Просто изглеждате…

— Разстроена ли?

— Да.

— Не мислиш ли, че имам основателна причина да бъда разстроена?

Дънкан погледна надолу по коридора към стаята, която споделяха с Хедър.

— Не съм казвал това. — Той млъкна, оттласна се от стената и се заклати на пети. Направи две крачки, спря и се втренчи право в Синди. — Има ли някакви новини? — попита предпазливо. — За Джулия?

— Не. Дънкан… — викна Синди, понеже той се накани да се обръща.

— Да?

— Какво става помежду ви с Хедър?

Дънкан преглътна и се почеса по носа.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Явно нещо не е наред помежду ви…

— Просто изживяваме малко тежък момент, госпожо Карвър. Това е всичко. Наистина, не ми е удобно да говоря за това.

— Ще ми кажеш, нали, ако има нещо, което трябва да зная?

— Не разбирам.

— Знаеш нещо, нали?

— Зная, че съм по-пиян, отколкото си мислех. — Опита се да се засмее, но вместо това се закашля.

— Знаеш нещо за Джулия — надвика кашлицата му Синди.

Кръвта се отдръпна от бездруго бледото му лице. Сякаш на секундата изтрезня.

— За Джулия ли? Не. Разбира се, че не.

— Карал си се с нея…

— Да, но…

— А после тя изчезна.

— Госпожо Карвър, не е възможно да си мислите, че имам нещо общо с изчезването на Джулия.

— А имаш ли?

— Не!

Синди падна назад върху възглавницата си. Наистина ли смяташе, че момчето, което прие в дома си, този млад мъж, любовник на по-малката й дъщеря, по някакъв начин е отговорен за изчезването на по-голямата? Можеше ли наистина да мисли така? Поклати глава. Вече не знаеше какво да си мисли.

Дънкан стоеше безмълвно на прага, ръцете му висяха отпуснато отстрани.

— Май е по-добре да прекарам нощта при Мак — каза накрая. — Ще се почувствате по-удобно, ако не съм тук.

Синди не отвърна нищо.

— Само ще си взема някои неща.

Тя го чу как се тътри по коридора. Помисли си дали да не хукне след него, да го събори на земята и с бой да го принуди да си признае. После се сети, че майка й спи в леглото на Джулия. Какъв смисъл имаше да я буди с такива сцени? Дънкан не би си признал каквото и да е. Наистина ли смяташе, че има какво да признава?

Синди го чу да тършува из гардероба. Няколко секунди по-късно зърна сянката му забързано да минава покрай стаята й. Тръгна си, без да каже довиждане.

 

 

— Как сте, госпожо Карвър? — попита докторът, чието лице ту се размазваше, ту се избистряше. Той беше едър мъж, с гъста брада, пухкави вежди и отъняла сива коса.

— По-добре съм — отговори Синди и намести белия чаршаф, наметнат над гърдите й.

— Взимахте ли си лекарствата?

Синди потри очи. Чертите на доктора се изкривиха и се свлякоха от лицето му.

— Какви лекарства?

— Много е важно да си вземате лекарствата, госпожо Карвър — каза той. — Ако не ги вземате, ще умрете.

— О, не! — Синди скочи от леглото. — Забравих. Забравих. — Беше наполовината път за банята, с разтуптяно сърце, когато спря. — Какви лекарства? — попита на глас. Погледна към телевизора и си даде сметка, че още е включен. Беше заспала по някое време преди полунощ, докато повтаряха „Ред и законност“. Сега стоеше гола насред стаята си, посред нощ, насред нескончаемия кошмар на нейния живот. — Какви хапчета? — запита се отново и се срина на земята. На екрана някакъв красив мъж в оранжев гащеризон премина с отчаяна стъпка. Камерата се наведе, за да покаже ръцете му, закопчани в белезници. Главата му, с къдрава кестенява коса, бе грубо вкарана в полицейска кола.

Цяла минута й трябваше, за да разбере, че мъжът е Тед Бънди, известен сериен убиец на десетки, може би дори стотици млади жени. Тя потръпна, неспособна да се извърне, хипнотизирана от дълбокия глас на говорителя и бездънния поглед на убиеца.

„Стойте на нашия канал, за да видите дръзкото бягство на Тед Бънди — мрачно каза говорителят. “Американска справедливост" продължава след съобщенията."

Това ли се е случило и с Джулия, не можеше да спре да се пита Синди. Дали не се е натъкнала на някой, чиято красива момчешка външност прикрива сърце и душа на ненормален убиец? Дали не я е примамил да се качи в колата му, а после я подлъгал да отидат у тях? Дали не се е мъчила да се бори с него? Дали не е използвал наркотици или вериги, за да я подчини? Дали не я държи затворена в някоя тъмна подземна пещера?

Толкова смахнати има, помисли си Синди. Толкова луди хора. Дали някой от тях не бе излял яростта си върху малкото й момиченце?

Стана на крака, точно когато усмихнатото лице на Тед Бънди отново изпълни екрана. Налудничавите му очи се забиха в нея, предизвикваха я да се изправи срещу него.

„Съседското момче“ — взе да обяснява говорителят и тя затърси пипнешком дистанционното. За канал, посветен предимно на изкуството и забавните предавания, изглежда, че отделяха ужасно много време за подробности около зловещи убийства. Изключи го и стаята незабавно потъна в мрак, като че ли самият телевизор бе погълнал светлината. Изяжда малките си, помисли си и отиде до прозореца. Дръпна завесите и се вторачи в задния двор. Луната бе тънка и се скриваше зад високия клен в средата на неравната и подраснала ливада на семейство Селик. Наистина трябва да направя нещо за дървената ограда, която ни дели, помисли разсеяно. В долния край бе започнала да хлътва навътре под натиска на близката смрадлика. Трябваше й само някой по-дебел сняг и цялата щеше да се срути.

„Добра ограда — добри съседи“, спомни си стиха на Робърт Фрост. Помисли за наближаващата зима, опита се да си представи себе си след три месеца. Щеше ли още да стои до прозореца на стаята си, да се взира в тъмното и да чака дъщеря й да се прибере?

И тогава я видя.

Седеше на най-долното стъпало към задния двор откъм кухнята. Не можеше да види лицето й, но на мига разбра, че е Джулия.

— Джулия. Боже мой — Джулия! — Навлече хавлиения си халат и препусна надолу по стълбите. Елвис тичаше по петите й. Втурна се в кухнята, с едно движение отключи и отвори плъзгащата се стъклена врата и се хвърли навън. Студеният нощен въздух я блъсна по лицето като мокра кърпа. — Джулия! — изкрещя, а момичето на най-долното стъпало скочи на крака и отстъпи назад в нощта.

— Мамо, не. Аз съм.

— Хедър?!

— Изплаши ме. Какво правиш?

— Какво правя аз ли? Ти какво правиш? — попита на свой ред Синди. — Минава три часа през нощта.

— Не можах да заспя.

— Видях те от прозореца си. Помислих те за Джулия.

— Съжалявам — каза Хедър. — Това съм само аз. — В гласа й имаше нещо странно гъргорещо.

— Плачеш ли? — Синди пристъпи полека надолу, сякаш дъщеря й бе някакво улично коте, което всеки миг ще побегне, ако го наближи твърде бързо.

Хедър поклати глава, но слабата лунна светлина огря бузата й и разкри все още влажните следи от сълзи.

— Какво има, миличка? И моля те, не ми казвай, че няма нищо — добави, понеже Хедър вече се опитваше да го каже. — Свързано ли е с Дънкан?

Хедър се извърна.

— Ние скъсахме — призна тя след дълга пауза.

— Скъсахте ли? Кога?

— Тази нощ.

— Защо? — попита Синди с нисък глас.

— Не зная. — Хедър въздъхна дълбоко и вдигна ръце. — Напоследък доста се карахме.

— Заради Джулия ли?

Хедър погледна объркано.

— За Джулия? Не. Какво общо има Джулия с това?

— За какво се карахте, миличка? — пренебрегна въпроса й Синди.

Хедър поклати глава.

— Не зная. За всичко. За нищо. Толкова е глупаво.

— Кое?

— Преди няколко седмици бяхме на един купон — бавно започна Хедър. — Говорех с едно момче. Просто си говорехме. Беше съвсем невинна работа, но Дънкан каза, че съм флиртувала и имахме голям скандал. Мислех, че сме го надмогнали, но миналата седмица пак се започна. Исках да ида в един клуб с Шери и Джесика, но Дънкан много се разстрои от това. Каза, че не бивало да ходя на такива места без него, а аз го попитах: защо? Не правя нищо лошо. Защо да не мога просто да изляза с приятелки и да се позабавлявам? А той каза, че ако искам това, мога всяка вечер да си излизам с приятелките. Тази нощ пак се скарахме много, Дънкан се напи, аз избухнах и си тръгнах с Джесика, а когато си дойдох вкъщи, видях, че нещата му ги няма и го потърсих у Мак. Той беше там и ми каза, че няма да се върне и между нас е свършено.

— О, миличка, не го е мислел.

— Напротив. Каза, че не искал да има повече нищо общо с никоя от нас и че всички сме били луди. Защо каза това?

— Не зная — излъга Синди, припомняйки си разговора им от по-рано.

— Ти видя ли го, когато се е върнал вкъщи?

— Да — призна Синди.

— И?

— Беше доста пиян.

— Ти какво му каза?

— Нищо. Просто му зададох няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— Попитах го само… дали има нещо, което трябва да зная.

— За кое?

— За Джулия.

— За Джулия ли? Защо ще го питаш за нея?

— Не зная.

— Защо винаги всичко трябва да е свързано с Джулия? — внезапно попита Хедър. — Омръзна ми винаги всичко да е за нея. Това не е свързано с нея. Отнася се за мен. Хедър. Другата ти дъщеря. Помниш ли ме?

— Хедър, моля те. Сестра ти изчезна…

— Джулия не е изчезнала.

— Какво?

Хедър погледна надолу.

— За какво говориш? Да не би да искаш да кажеш, че знаеш къде е?

— Не.

— А какво искаш да кажеш?

Хедър неохотно погледна майка си.

— Не мислех, че го казва сериозно. Не мислех, че наистина ще го направи.

— Какво говориш? — повтори Синди с нисък гърлен глас. — Кажи ми.

— Цялата работа е толкова глупава — започна Хедър. — Джулия беше бясна на Дънкан, защото не искаше да я закара. Обиждаше го, обвиняваше го, че бил егоист и неблагодарник. Каза, че ако искал да живее тук безплатно, най-малкото, което можел да направи, било да бъде полезен с нещо. Той й каза, че не й е шофьор; тя му каза да се маха по дяволите от къщата. Аз й казах тя да се маха по дяволите, че на всички е омръзнала с глупавите си избухвания, а тя отговори, че нямала търпение да се махне, че ме мразела, че съм била „проклятието на нейния живот“. И тогава каза, че може би няма да чака, докато спести достатъчно пари да си вземе свое жилище и незабавно ще се махне. Още днес, така каза. Можело дори да не си даде труда да се връща след прослушването.

Думите се стоварваха върху съзнанието на Синди като боксови удари.

— Какво?

— Не мислех, че говори сериозно.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Кога? Когато полицията беше тук ли? Ти толкова се ядоса, когато Фиона предположи, че Джулия може да е имала нужда да остане насаме. Каза, че се опитвала да провали разследването. Не исках… Искам да кажа, просто за всеки случай… Не знаех…

Синди се мъчеше да осмисли думите на дъщеря си. Възможно ли бе Джулия просто да е заминала в пристъп на ярост? Да бъде толкова отмъстителна, безотговорна и жестока? Да изчезне, просто за да им го върне?

Не. Не беше възможно. Без значение колко ядосана е била на сестра си, независимо колко егоистична и самовлюбена би могла да бъде, Джулия никога не би причинила на семейството си този продължителен тормоз. Можеше да отсъства няколко часа, за да даде урок на сестра си, може би дори цяла нощ. Но не и толкова време. Не толкова време.

— Не — каза на глас Синди. — Джулия никога не би ни извъртяла такъв номер. Знае колко ще се разтревожим.

— Мамо, събуди се — насила произнесе Хедър. — Единственият човек, за който Джулия някога се е тревожила, е Джулия. Тя…

Каквото и да се канеше да каже Хедър, остана неизказано, понеже дланта на Синди се стовари на бузата й. Хедър ахна, политна назад и се препъна на земята.

— О, детенцето ми, толкова съжалявам — тутакси проплака Синди и се пресегна в тъмното към дъщеря си. Слабата луна освети струйка кръв, която се размаза по устните й, като нехайно положено червило.

Хедър се дръпна от майка си.

— Не, не съжаляваш. — Изправи се на крака и изтича нагоре по стъпалата. — Погледни истината, мамо — каза тя и се хвана за плъзгащата се стъклена врата. — Единственото, за което съжаляваш е, че тук стоя аз, а не Джулия. — Простичкото изречение се търкулна надолу по стълбите, рикошира във влажната трева и удари Синди точно между двете очи.

Тя стоеше там, твърде слаба, за да помръдне, твърде вцепенена, за да падне. Сигурно така се чувства човек, когато го застрелят, мина й през ума. Хедър изчезна в къщата. Мигът, точно преди да се строполиш.

Синди вдигна глава и потърси звезди в покритото с облаци небе. Но и да имаше звезди, те се криеха. Погледът й се отмести към вратата на съседите.

Фейт стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше в нея. Беше твърде тъмно, за да различи изражението на лицето й.