Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Изгубена

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Весела Люцканова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-311-013-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11138

История

  1. — Добавяне

19

В седем часа на следващата сутрин телефонът иззвъня и грубо измъкна Синди от някакъв боксов мач с невидим противник. Докато посягаше към слушалката, от превързаните й пръсти капеше кръв. Отвори очи и сънят изчезна.

— Ало — обади се тя, опитвайки се да звучи, сякаш е будна от часове, а не че сега се събужда, какъвто беше случаят.

— Синди Карвър?

Тя седна в леглото, а Елвис се намести в краката й.

— Кой е?

— Аз съм Елизабет Капица от „Нешънъл Поуст“. Първо, позволете ми да кажа, че много съжалявам за вашата дъщеря.

— Какво се е случило? — Синди грабна дистанционното и бързо превъртя каналите. Сърцето й се блъскаше в гърдите, сякаш се опитваше да избяга, преди да узнае страшната вест.

— Нищо — побърза да я увери Елизабет Капица. — Няма нищо ново.

Синди падна върху възглавниците, мъчейки се да не повърне. Челото й лепнеше, потънало в пот.

— Не зная дали сте запозната с работата ми — каза Елизабет Капица.

Синди си спомни трийсет и пет годишната жена с остра коса и златни халки на ушите, които бяха нейна запазена марка, да се усмихва от снимката си по вестникарските кутии из града.

— Зная коя сте. — Всички познаваха Елизабет Капица, дори и да не четяха статиите й. Нарастващата й популярност се дължеше на умелото комбиниране на талант и самоизява. Тя постигаше това като ненатрапчиво вмъкваше своята личност във всяка трагедия, която разкриваше, независимо дали ставаше дума за местен случай на малтретирано дете, или за проява на международен тероризъм. На теория, тя пишеше истории от общочовешки интерес. На практика, пишеше за себе си.

— Чудех се дали мога да намина и да поговоря с вас.

— Седем часа сутринта е — напомни й Синди, като погледна часовника.

— Когато на вас ви е удобно.

— За какво искате да говорим?

— За Джулия, разбира се — отговори Елизабет и името с лекота се изплъзна от езика й, сякаш цял живот бе познавала Джулия. — И за вас.

— За мен?

— Какво преживявате.

— Нямате представа какво преживявам. — Синди избърса една нежелана сълза от бузата си и усети как друга бърза да заеме мястото й.

— Точно това искам да ми разкажете — внимателно настоя жената.

Синди поклати глава, сякаш Елизабет Капица можеше да я види.

— Не мисля.

— Моля ви — меко каза репортерката. — Аз мога да ви помогна.

— Като се възползвате от дъщеря ми?

— Синди — започна Елизабет Капица и името обви раменете на Синди като ръка на любовник. — Колкото по-голяма гласност се дава на такива случаи, толкова по-голям шанс има от щастлива развръзка.

Щастлива развръзка, мълком повтори Синди. Кога за последен път бе вярвала в щастливите развръзки?

— Съжалявам. Не мисля, че мога да ви кажа каквото и да е, което да помогне.

— Вие сте нейната майка — простичко каза Елизабет.

— Да — съгласи се Синди, нямаше сили да каже нещо повече.

— Може ли поне да си помислите за това и да ми се обадите, ако промените решението си? — Елизабет Капица й продиктува телефонния си номер в офиса, у дома и мобилния си телефон, после повтори всичките още веднъж, а Синди послушно ги записа на дъното на една кутия от книжни салфетки, макар че нямаше намерение да се обажда на жената.

Едва бе свалила единия си крак от леглото, когато телефонът отново иззвъня. Този път беше един журналист от „Глоуб енд мейл“, който искаше тя да каже нещо, което той да цитира. Синди измърмори нещо, в смисъл че само иска дъщеря й да се върне вкъщи жива и здрава, после смотолеви същото и на журналистите от „Стар“ и „Сън“, които позвъниха точно след като бе излязла от банята. От колко време дъщеря ви е актриса? — питаха я те. — Кажете ни за някои от нейните успехи.

Синди причеса влажната си коса настрани от челото, после навлече чифт дънки и бяла тениска. Слезе долу с Елвис пред себе си, който взе нетърпеливо да крачи напред-назад пред вратата, когато тя я отвори.

Лицето на Джулия я гледаше от предните страници на „Глоуб“ и „Стар“. АКТРИСА, НА 21, В НЕИЗВЕСТНОСТ ОТ 6 ДНИ — пишеше под познатата черно-бяла снимка. Телефонът в кухнята почна да звъни. Синди не му обърна внимание, влезе вътре и разгърна вестника на масата.

Полицията разследва изчезването на красива изгряваща актриса, Джулия Карвър, на 21, в неизвестност от последния четвъртък. Госпожица Карвър, дъщеря на видния адвокат от шоубизнеса Том Карвър, е изчезнала безследно след среща с прочутия холивудски режисьор Майкъл Кинсолвинг.

Синди прочете абзаца веднъж, после още веднъж на глас, докато телефонът продължаваше упорито да звъни.

— „Полицията разследва изчезването на красива изгряваща актриса, Джулия Карвър, на 21, в неизвестност от последния четвъртък. Госпожица Карвър, дъщеря на видния адвокат от шоубизнеса Том Карвър…“

Синди се засмя, избута „Глоуб“ и се пресегна за „Стар“. Телефонът спря да звъни, но почти веднага започна отново.

АКТРИСА ИЗЧЕЗВА СЛЕД ПРОСЛУШВАНЕ ПРИ ХОЛИВУДСКИ РЕЖИСЬОР — гласеше заглавието под снимката на Джулия. Джулия Карвър, на 21, красива актриса и дъщеря на адвоката от шоубизнеса Том Карвър, е изчезнала от дома си в Торонто от четвъртък, 29 август.

— Не — каза Синди и го препрочете отново и отново.

Красива актриса и дъщеря на адвоката от шоубизнеса Том Карвър.

Дъщеря на видния адвокат от шоубизнеса Том Карвър.

Сякаш Джулия има само един родител, помисли Синди и в стомаха й взе да се надига ярост, като злокачествен тумор. Кога бе престанала да съществува? Кога бе престанала да има значение? Сякаш и тя, като дъщеря си, изведнъж и почти незабележимо бе изчезнала от лицето на земята. Вестниците с няколко нехайни фрази я бяха изтрили от света, бяха я премахнали от живота на дъщеря й.

Том още веднъж й бе откраднал Джулия. Този път, без дори да се опитва.

Пресата бе направила всичко официално: Джулия бе дъщеря на Том Карвър.

Майка й не се виждаше никъде.

Телефонът спря да звъни.

— Аз не съществувам — каза Синди на Елвис, който в отговор повдигна крак и се изпика отстрани на стола й. Тя се втренчи във вироглавото куче на дъщеря си, разкъсвана от желанието да плаче и да се смее едновременно. — Няма нищо — каза и взе няколко хартиени салфетки от плота. Попи мръсотията, приемайки покорно отговорността за поведението на кучето. В крайна сметка, вината беше нейна. Тя трябваше да го изведе на разходка. Всичко беше по нейна вина. Бе толкова некадърна майка за Елвис, колкото беше и за Джулия. — Джулия Карвър — прошепна, взирайки се в снимката на дъщеря си на първите страници на вестниците, — дъщеря на Синди. Дъщеря на Синди, по дяволите. — И няма да позволя още веднъж да ме отхвърлят, добави мълчаливо. Няма просто да изчезна.

Не мисля, че мога да кажа нещо, което да помогне — бе казала на Елизабет Капица.

Вие сте нейната майка.

— Да, така е. — Синди се изправи на крака, отиде до телефона и бързо набра последния номер, който бе записала на дъното на кутията. Спомни си го наизуст. — Елизабет Капица? — попита тя жената, която вдигна още при първото позвъняване, сякаш бе чакала Синди да се обади. — Аз съм Синди Карвър.

— Кога мога да ви видя? — попита репортерката.

— Какво ще кажете за девет часа?

 

 

До осем и половина Синди се бе преоблякла три пъти и пиеше четвърта чаша кафе.

— Добре изглеждаш — каза майка й, когато влезе в кухнята, спретнато облечена в различни нюанси на синьото. — Тази блуза нова ли е?

Синди приглади предницата на розовата копринена риза, която импулсивно си бе купила от „Андрюс“ предното лято, но никога не бе сложила, защото не беше съвсем в неин стил. Дали сега, когато вече не беше личност от някакво значение, й отиваше повече, запита се и откопча горното копче.

— Искаш ли да закусиш?

— Засега кафето ми стига — отговори майка й и си наля. — Кой звъни от толкова рано сутринта?

— Кой ли не.

Майка й сви рамене.

— Значи няма нищо ново.

Синди побутна към нея сутрешните вестници.

— Виж сама.

Норма Апълтън прегледа първите страници на двата вестника.

— О, боже! — въздъхна тя и потъна в един от кухненските столове.

— След половин час ще дойде Елизабет Капица да вземе интервю от мен.

— Мислиш ли, че е разумно?

— Обадих се в полицията — каза Синди, — казаха, че няма проблем, стига да не говоря за разследването. Заявиха, че можело даже да помогне.

Майка й бавно отпи от кафето си и прокара треперещи пръсти по хартиените страни на внучката си.

— Къде се е запътила Хедър толкова рано?

Синди недоумяващо погледна майка си. За какво говореше?

— Къде отива Хедър? — попита отново Норма Апълтън.

— Не разбирам.

Бе ред на майка й да погледне объркано.

— Когато станах, тя си стягаше багажа.

— Багажа ли? За какво говориш? — Синди се втурна в коридора и в този момент Хедър се появи отгоре на стълбите с чанта в ръце.

— Какво правиш?

— Мисля да остана при татко за няколко дни — каза Хедър и бавно заслиза по стъпалата. Щом стигна най-долу, тя пусна черната кожена чанта на пода. — Здравей, бабо — махна на жената, която я гледаше от прага на кухнята.

— Здравей, миличка.

— Защо правиш това? — попита Синди.

— Какво става? — Погледът на Норма Апълтън взе да се мести от дъщеря й към внучката й.

— Нещата тук са доста напрегнати. Помислих си, че на мама ще й бъде по-добре, ако има повече свободно пространство — обясни Хедър. — Пък и отдавна не съм оставала при татко. Само за няколко дни — повтори тя.

— Хедър, моля те, ако е заради снощи…

— Какво се е случило снощи? — попита майка й.

— Вече се обадих на татко — каза Хедър. — След няколко минути ще дойде да ме вземе.

— Знаеш колко съжалявам. Знаеш, че не исках да те ударя.

— Ударила ли си я? — повтори майка й.

— Не е заради това — каза Хедър.

— Тогава защо заминаваш?

Хедър се поколеба, очите й се напълниха със сълзи.

— Просто мисля, че за всички ни ще е по-добре, ако се откъснем за малко.

Синди поклати глава.

— Не и за мен.

Хедър отново се поколеба, тялото й се наклони към майка й.

— Вече се обадих на татко.

— Обади му се пак.

На вратата се позвъни.

— Моля те, скъпа — продължи Синди, следвайки Хедър до входната врата. — Кажи му, че си променила решението си. Той ще те разбере.

Хедър си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Сигурно сте видели сутрешните вестници — каза Лий. Косата й представляваше бойно поле от воюващи къдрици. Пусна малък куфар на пода до краката на Хедър.

— Какво е това? — Синди изгледа подозрително очукания кожен куфар.

— От един час ти звъня. Или дава заето, или никой не вдига. Накрая ми писна и казах на Уорън: стига толкова. Не мога да стоя и да не зная какво става. Ще трябва да се оправи без мен за известно време. Нанасям се при вас, момичета, докато се разбере кое как е.

— Не — бързо каза Синди. — Наистина няма нужда.

— Хедър и Дънкан могат да спят долу. Сигурна съм, че няма да имат нищо против. Гърбът ми е твърде чувствителен за дивани.

— Всъщност, аз ще остана при татко за няколко дни.

— Е, ами тогава всичко се нарежда идеално, нали? — каза Лий.

— Не — възрази отново Синди.

Отвън два пъти прозвуча клаксон.

— Сигурно е татко. — Хедър погледна през отворената врата и тъмнозеленият „Ягуар“ на Том се показа.

— Моля те, Хедър — за последен път опита Синди.

— Не се тревожи, мамо. Ще се оправя. Ще ти се обадя по-късно. — И докосна с устни страната на майка си. После изтича надолу по стъпалата, метна чантата си на задната седалка на колата и седна на мястото до баща си.

(Ретроспекция: Джулия отнася скъпия си куфар „Луи Вюитон“ до беемвето на Том, изчаква той да го сложи в багажника, после се плъзва на седалката до него.)

Синди гледа след колата на Том, докато излезе от алеята.

Все още стоеше на площадката и се взираше в празната улица, когато Елизабет Капица се появи точно в уреченото време с касетофон в ръка и един фотограф зад гърба си.

„НЕШЪНЪЛ ПОУСТ“
Четвъртък, 5 септември, 2002 г.
МЪКАТА НА ЕДНА МАЙКА

от Елизабет Капица

 

Торонто, 5 септември — Тя седи във всекидневната на просторния си, изпълнен с произведения на изкуството дом в центъра на Торонто. Бледото й лице е опустошено от несигурност и страх. Сълзите непрекъснато дебнат изразителните й сини очи; мокрят стилната й розова копринена блуза.

— Съжалявам — извинява се непрекъснато и извива вече разпокъсаната салфетка в скута си.

Предлага ми кафе и кифличка, пита ме за здравето ми, интересува се дали ми е удобно. Типична майка, мисля си, без да искам. Само че, за жалост, Синди Карвър е всичко друго, но не и типична майка.

Защото Синди Карвър е майката на Джулия Карвър, зашеметяващата двайсет и една годишна актриса, която изчезна преди една седмица и чийто баща е известният адвокат от шоубизнеса Том Карвър, с когото Синди е разведена от седем години. При споменаването на бившия й съпруг Синди се усмихва и става очевидно, че каквито и да са били разногласията им в миналото, изчезването на дъщеря им ги е сближило.

Очевидно е също така, че красотата е семейна черта, тъй като Синди Карвър, независимо от мъката си, на четирийсет и две години все още е много красива жена. Така, както е приседнала на крайчеца на единия от двата изящни кожени дивана, в нейното лице се откриват чертите на Джулия: в леко наклонената глава, в меката пълнота на устните, в решителния поглед.

— Дъщеря ми ще се върне у дома — казва тя и на мен болезнено силно ми се иска да й повярвам.

Шансовете, естествено, не са добри. Младите жени, които изчезват, рядко се връщат у дома. Веднъж изчезнали, трудно ги намират. А дори и да ги открият, това обикновено става в плитки гробове след седмици, месеци и дори години на самоунищожителни издирвания. Да си спомним например за зловещите разкрития в онази омразна свинска ферма в Британска Колумбия или за скорошния бум в отвличанията южно от границата. Достатъчно е да споменем имената на Амбър и Чандра. Остава ни да се молим името на Джулия да не се нареди до тях.

— Какво мислите, че се е случило с вашата дъщеря? — питам внимателно и си мисля за собствената си дъщеря, на пет годинки, която е на сигурно място у дома.

Синди поклаща глава и отронва няколко нови сълзи, неспособна да отговори, да изкаже на глас онова, което най-вероятно минава през ума й: че скъпата й първородна дъщеря е станала жертва на онази безсмислена жестокост, която се е превърнала в съществена част от градския живот, че милата усмивка на детето й може да е била погрешно възприета от някой побъркан от алкохол и наркотици ум, че естествената й пищна хубост може да е подействала като червен байрак, развян в лицето на лудостта.

— Джулия е толкова жизнена — с любов произнася майка й. — Тя притежава огромна енергия и мотивация. Щом веднъж я погледнете, вече знаете, че ще постигне успех с каквото и да се захване.

Тя, разбира се, е решила да се захване с актьорско майсторство. Джулия, според жената, която е нейния най-голям фен, е изключително надарена актриса, чийто талант и красота се съизмерват само с решимостта й да успее. Наистина, според известния холивудски режисьор Майкъл Кинсолвинг, видял много красиви и талантливи жени (на прослушване при него Джулия се е явила сутринта, преди да изчезне и навярно той е последният човек, който я е виждал), Джулия носи знака на звезда.

— Изключителен талант — споделя на коктейл по-късно той. — Красива, разбира се. Но и нещо повече. Тя притежава онова допълнително нещо, което определя звездата.

Какво мисли майката на Джулия относно клюките, обгръщащи известния женкар, намекващи за възможна романтична връзка между застаряващия Донжуан и изгряващата звезда?

— Абсурдно — лаконично изразява презрението си към тези инсинуации Синди. — Те са се срещнали за първи път в онази сутрин. — Дали вярва на предположенията, че Майкъл Кинсолвинг би могъл по някакъв начин да е замесен в изчезването на дъщеря й? — Не мога да си представя… — започва тя, но гласът й секва.

Майка й и сестра й, които са се преместили при нея, докато Джулия се прибере у дома, незабавно се втурват към Синди, отмятат няколко кичура от лицето й и грижовно я подкрепят. Какво нещо е семейството, удивлявам се аз и вървя към вратата, нетърпелива да се прибера у дома при дъщеря ми и тригодишния й брат. Излизам и вече си представям чудните им усмивки, палавите им ръчички, протегнати към мен за добре дошла. Тази нощ, когато ги сложа да си легнат, ще ги помоля да кажат по една молитва за Джулия.

А също и една за нейната майка.