Джой Филдинг
Изгубена (27)

27

Синди изтича нагоре по стълбите към детската стая. Докато минаваше на пръсти покрай спалнята, тя погледна към затворената врата. Надяваше се плачът на бебето да не събуди Фейт.

— Няма нищо, няма нищо — загука на пищящото дете. Личицето му представляваше стегната набръчкана топка, като кълбо яркорозова прежда. Бръкна в креватчето и внимателно вдигна бебето до гърдите си. Целуна мекото му, сладко ухаещо челце и нежно го залюля. — Няма нищо, бебчо. Недей да плачеш. Недей да плачеш.

Най-неочаквано бебето млъкна. Това беше лесно, помисли си Синди, застана до креватчето и продължи ритмично да го люлее. Прекалено лесно, даде си сметка няколко секунди по-късно, когато то се сгърчи в ръцете й, а ръчичките и крачетата му се размятаха като на скачаща жаба. Нови писъци пронизаха въздуха.

— Божичко — измърмори Синди и бутна с крак вратата на стаята. Джулия беше ли пищяла толкова силно? — Да не би да трябва да те преобуя? Това ли е проблемът?

Синди се огледа из стаята и за първи път забеляза колко е хубава. Бледосини стени, креватче от светло дърво с ръчно изрисувана тоалетна масичка, етажерки на три от стените с подредени плюшени цветни играчки, дървен люлеещ се стол до малкия страничен прозорец, пред който висяха памучни пердета на същите синьо-бели райета, както чаршафите на бебето. От полилея висеше механична играчка с танцуващи слончета, а над креватчето имаше друга с пеперуди в пастелни цветове.

— Всичко, което би могъл да си пожелаеш — каза Синди на ревящото бебе и го положи на масичката за преобличане до стената, после се пресегна към огромната кутия с памперси до краката си. — Ще те почистим целия и пак ще си щастлив. Ще видиш. — Тя разкопча чистичкото бяло гащеризонче на бебето и махна памперса му с уверено движение. — Точно като карането на колело — каза му, а то отговори с още по-силен плач. — Не се впечатли много, както разбирам. — А също така не е и влажен, видя тя, но смени сухия памперс с друг и тъкмо се наведе да го намести, когато във въздуха внезапно се изви дъга от урина и едва не я улучи в окото. Синди изумена се дръпна. — О, боже — произнесе с гласа на майка си. — Е, аз имах все момичета. Те не правеха такива неща. — Тя почисти масата и смени вече мокрия памперс с чист, после внимателно пъхна ритащите крачета на бебето в гащеризончето му, накрая го изнесе от стаята. — Ш-ш-т — предупреди го тя, докато бързаше покрай спалнята и надолу по стълбите. — Не искаме да събудим мама. Мама трябва да поспи. — На мама й трябва психиатър, помисли Синди и мина през разхвърляната всекидневна във вече чистата кухня. Или поне прислужница. Тя отвори хладилника, взе едно от шишенцата с мляко, сложи го в микровълновата фурничка, а бебето през цялото време не спираше да пищи в ухото й. — Няма нищо, миличък. Ще те оправим за нула време.

Или няма, каза си Синди, когато малкият отказа да приеме шишето.

— Хайде, миличък. Можеш. М-м-м. Топло млекце. Много вкусничко. Опитай мъничко.

Синди занесе бебето във всекидневната, приседна на зеления кадифен диван без възглавници и залюля Кайл така, както някога люлееше Джулия. Беше я кърмила в продължение на почти цяла година, припомни си с умиление, когато Кайл допря с устнички бялата й тениска в търсене на гръдта й.

— О, миличък, много съжалявам. Нямам мляко. Но имам това вкусничко шишенце. — Тя пъхна гумения биберон в устата му, макар че Кайл се опита да обърне негодуващо глава. — Хайде, миличък. Пробвай само.

Изведнъж Кайл залепи устни за биберона и плачът му секна, отдал цялата си енергия да опразни шишето.

— Добро момче. Да, това е. Сега вече е добре.

Джулия също обичаше да суче ожесточено и решително, отново се хвана, че мисли Синди. Спомни си колко здраво дърпаше гърдата й, когато я кърмеше. Тя целуна Кайл по главата и се опита да си припомни същата сцена с Хедър. Но Синди пазеше малко спомени от времето, когато Хедър беше бебе, пък и те повече се въртяха около Джулия, която сядаше пищяща в краката й и здраво обхващаше с ръце коленете на майка си всеки път, когато Синди се опитваше да кърми по-малкото си дете. Накрая всички оставаха с разбити нерви и Синди отби Хедър, щом стана на два месеца.

— А така, браво на теб. — Синди гледаше как млякото бързо изчезва от шишето. Когато то напълно се изпразни, тя вдигна Кайл на рамото си и нежно го потупа по гърба да се оригне. — Какво момче — мърмореше тя и го залюшка напред-назад в ръцете си, докато се унесе.

Винаги бе обичала тази част. Бебешката. Знаеше, че много жени не я обичат, че им е трудно да се привържат към децата си, докато самите деца не се привържеха към тях. Може би Фейт бе от тези жени. Може би, когато Кайл започнеше да се отзовава, тя щеше да престане да гледа на плача му като на доказателство за собствения си провал. Може би в рамките на годината, когато той почнеше да сяда, да се опитва да стои изправен, да върви, да говори, тя щеше да разбере какво чудно нещо са създали със съпруга си, невероятния дар, който са получили и щеше да бъде щастлива.

Само че не беше толкова лесно и Синди го знаеше. Следродилната депресия, ако наистина Фейт страдаше от нея, не можеше да се излекува с общи фрази, нито дори със здрав разум. Поредният случай, в който хормоните предизвикват амок, помисли си Синди и се почуди дали Райън бе послушал съвета й и бе говорил с доктора на Фейт да й предпише по-силни лекарства.

Аз определено не мога да тичам насам всеки път, когато има проблем, каза си и занесе Кайл горе в детската стая.

Защо пък не, замисли се тя. Какво друго имам да правя?

Синди усети как една сълза неочаквано се търкулна по бузата й и капна на главата на Кайл. Той се размърда и малкото му юмруче замахна инстинктивно във въздуха, сякаш се готвеше за самоотбрана. Синди го притисна по-силно до гърдите си, седна на стола и взе да го люлее напред-назад.

След няколко минути тя заспа.

(Сън: Синди върви по празния коридор на колежа „Форест Хил“, в който учи и се мъчи да намери кабинета на директора. Ей там е, казва й Райън, появил се от нищото и се разминава с нея. Внезапно Синди се озовава пред дългото бюро на рецепцията насред главния офис. Търся Джулия Карвър, казва тя на Ирена, която обаче е твърде заета да глади някакви долни мъжки гащи и не вдига поглед. Стая 113, кратко отсича Ирена. Синди хуква надолу по коридора, покрай една чешмичка-фонтан, която нахалост изхвърля вода във въздуха, после се втурва през вратата на стая 113 и погледът й преминава по редиците любопитни студентски физиономии. Къде е Джулия? — пита настойчиво подобния на джудже мъж, застанал пред класа. Майкъл Кинсолвинг сваля сценария, който чете и заплашително се насочва към нея. Коя е Джулия? — пита той.)

Синди се стресна и бебето в ръцете й се стегна и се разплака.

— Няма нищо — нежно го увери тя и напълно се разбуди. Със задоволство забеляза, че то отново заспа. Пое си дълбоко дъх, внимателно намести Кайл и си погледна часовника. Единайсет! Беше спала почти два часа! Отново провери часа, за да е сигурна, после се изправи от люлеещия се стол. Краката й трепереха, ръцете и раменете й се бяха схванали. Тези хапчета на Нийл се оказаха голяма работа.

Бавно и предпазливо сложи Кайл да легне по гръб в креватчето си и излезе тихичко от стаята, като затвори вратата след себе си. Мина по коридора и отиде до спалнята, като стъпваше на пръсти. Залепи ухо за вратата, чудейки се дали Фейт още спи. След няколко секунди я открехна и пристъпи навътре.

Стаята бе тъмна и задушна, носеше се някаква миризма, почти като лека мъгла. Синди бавно премина по килима, с разхвърляни по него дрехи и приближи огромното чугунено легло до отсрещната стена. Фейт лежеше по гръб по средата на леглото, едната й ръка небрежно бе метната над главата, кракът й се подаваше изпод тежката завивка, а разрошената й коса бе полепнала по челото. Тя лежеше с отворена уста и хъркаше, сухите й устни леко помръдваха. Синди приглади настрани от лицето й влажната коса и й зави крака. Колко пъти бе правила същото за Джулия? Колко пъти бе завивала крака и приглаждала коси?

Не прави това, протестираше Джулия и шляпваше майка си по ръката, дори и в съня си.

Синди бе слязла на средата на стълбите, когато чу силен лай и осъзна, че той идва от съседната къща. Елвис! Напълно го бе забравила. През цялото време докато я нямаше ли бе лаел?

— Трябва да изтичам до вкъщи и да го пусна — съобщи на въображаема съдийска колегия тя. — Ще отнеме само две минути. — Само че нямаше да е така. Човек не можеше просто да пусне Елвис навън. Трябваше да го разходи из квартала, да го чака, докато подуши всяка тревичка и си намери най-подходящата, на която да си свърши работата, а после отново трябваше да премине през целия ритуал. И още веднъж. И още веднъж. Нямаше такова нещо като две минути, когато ставаше въпрос за Елвис. Двайсет бе по-близо до истината. А тя не би могла да остави Кайл самичък за двайсет минути, независимо че майка му спеше в съседната стая. Фейт на практика бе в безсъзнание. Не можеше просто да си тръгне. Кой знае какво би могло да се случи? Колко пъти бе чела статии за деца, които загиват в пламъците, докато онези, които е трябвало да се грижат за тях, са били излезли от къщата? Оставих го само за две минути!

— Добре, какво да правя тогава? — попита празния коридор тя.

Не трябваше толкова да бързаш да се отърваваш от мен, направо чуваше да казва майка й.

Моля те — чуваше и сестра си. Ти наричаш това проблем? Трябва да прекараш само един ден в моята къща.

Бебето започна да плаче.

— Е, това решава въпроса. — Синди надраска една бележка за Фейт, в която й съобщаваше, че е извела Кайл на разходка и я сложи на пода в спалнята. — После ще те преоблечем — каза на бебето, отнесе го надолу по стълбите и взе ключа, който висеше от един гвоздей до входната врата.

Намери голямата количка, английски модел, сбутана отстрани до къщата и сложи Кайл вътре. Пронизителните писъци на бебето допълваха гневния лай на Елвис. Отиде до алеята пред дома си, остави количката там, изкачи на бегом стъпалата и отключи вратата. Елвис се метна към нея, сякаш изстрелян от оръдие и едва не я събори.

— Как излезе от кухнята? — удиви се Синди. Той изтича надолу по стълбите и се изпика срещу колелото на количката. — Страхотно. Направо страхотно. Добре, чакай. Чакай да ти взема каишката. — Синди отвори килера и заопипва с ръка да намери каишката на кучето. — Къде ли е? По дяволите, къде си? — Къде бе оставила това тъпо нещо? — Добре де, стой тук — заповяда тя на кучето, което в отговор само излая четири пъти силно и хукна към тротоара. — Къде е тази каишка? — викна към празната къща Синди, изтича в кухнята, провери по плотовете, опитвайки се да не се взира много-много по пода.

Най-накрая намери каишката в едно чекмедже, в което държеше стари поздравителни картички за рождени дни и покани от различни благотворителни дружества, които я приканваха да направи дарение.

— Елвис — викна Синди, излезе с каишката и в същия миг видя кучето да завива зад ъгъла. — Върни се. — Синди избута количката до тротоара и изведнъж спря със замряло сърце.

Бебето го нямаше.

Разбра това, още преди да погледне надолу.

Беше го оставила само за не повече от шейсет секунди и през тези шейсет секунди някой лунатик бе изскочил иззад близкото кленово дърво и бе изчезнал с бебето на нейните съседи. Похитителят сигурно вече беше в колата си и бързаше в неизвестна посока. Беше изгубила още едно дете. Семейство Селик никога вече нямаше да видят своето бебе.

— Не — помоли се Синди и страхливо сведе поглед надолу. Коленете й се разтрепериха, когато видя Кайл да се взира в нея с огромните си сини очи. Беше изплезил езиче и правеше балончета.

Беше там. Беше в безопасност.

Синди едва се дотътри до тротоара, сякаш краката й бяха от хартия, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите.

— Ако продължаваш така, ще получиш инфаркт — прошепна в потната си длан. Внезапно Елвис се озова до нея, облиза я по лицето, навря глава в каишката и почна нетърпеливо да тупа с опашка по количката.

Какво се мотаеш тук? — сякаш я питаше той.

Синди закачи каишката за нашийника му и се изправи на крака. Кайл лежеше по гръб, риташе с крачета във въздуха и щастливо гукаше.

— Благодаря ти, Господи — прошепна Синди и се понесе към „Поплар Плейнс“, после към „Едмънд“. Толкова усилено строителство кипи, помисли си разсеяно тя, като забеляза новата ограда, изникнала около просторна къща в стил „Тюдор“ на ъгъла на „Кларендън“, а после и една бетонна порта, издигната пред модерна градска къща точно отсреща на улицата. Навсякъде се виждаха големи камиони. Работници с каски и прилепнали дънки мъкнеха тежки плочи и високи стълби и й кимаха, когато минаваше покрай тях. От колко ли време бяха в квартала? Дали достатъчно, за да забележат Джулия?

Никой не върви по улицата като Джулия — бе забелязал Райън.

На „Едмънд стрийт“ Синди зави наляво. Очите й напрегнато се местеха по просторните къщи-близнаци на северната страна на улицата и по еднофамилните къщи и големите блокове с апартаменти на южната. Дали Джулия не беше в някоя от тези сгради?

Синди винаги бе намирала областта около „Авеню Роуд“ и „Сейнт Клеър“ за твърде безопасна.

Така ли беше наистина?

Нима Джулия не беше стъпила по самите тези улици — малко след единайсет часа сутринта, почти по същото време като сега — и не бе изчезнала безследно?

Синди потръпна, почувства хлад, независимо от необичайната за сезона горещина и ускори крачка. Едва не се сблъска с жена с накъдрена коса, която крепеше празна количка и същевременно стискаше несигурната ръчичка на прохождащото си детенце. Точно така, мълчаливо я насърчи Синди. Стискай го здраво. Не е толкова безопасно, колкото си мислиш.

Никъде не е безопасно.

Щом свърнаха обратно по „Балморал“, Елвис се закова на място. Явно чувстваше, че разходката е към края си.

— Съжалявам, момче — каза му Синди и го помъкна нагоре по стълбите на дома си, после го вкара през вратата. Очевидно нямаше смисъл да се опитва да го заключва в кухнята. — Когато Райън се върне, ще те изведа на истинска дълга разходка. Обещавам. Моля те, не пикай на пода.

Бебето се разплака почти в мига, в който се върнаха в тяхната къща. Синди го занесе в кухнята и извади още едно шише с кърма от хладилника, което сложи в микровълновата фурничка. Нахрани бебето, качи го горе, взе недокоснатата бележка, която бе оставила на Фейт и смени памперса на Кайл, като този път внимаваше да стои встрани от огневата линия. Пови го плътно с мека синя памучна пелена, положи го по гръб в креватчето и се надвеси над него, галейки го нежно по коремчето, докато заспи.

Собственият й корем почна да курка и тя се сети, че е забравила да закуси. Колко ли пъти през последните няколко седмици бе забравяла да се храни, независимо от настойчивите подканяния на майка й и сестра й? Лицето й бе станало по-изпито и напрегнато. Усещаше сутиена си малко хлабав. Жените трупат килограми от долу нагоре, а ги свалят от горе надолу, бе забелязала веднъж Джулия.

И сигурно бе така. Джулия разбираше от такива неща.

Синди се отби при Фейт да види дали не се е събудила и дали не е гладна, но тя все още спеше дълбоко и голите й крака отново се подаваха изпод завивките. Синди затвори вратата и се загледа надолу по тесния коридор на етажа към стаята в предната част на къщата. Какво ли има в тази стая, запита се тя. Защо вратата беше затворена?

Ами ако Джулия е вътре, мина й внезапна мисъл и тя се спусна нататък. Пресегна се към бравата със съзнанието, че това е глупаво, но не беше в състояние да продължи да се измъчва с подобни мисли. Ами ако семейство Селик бяха двойка смахнати перверзници, които са отвлекли Джулия и сега изпитваха садистично удоволствие да държат майката и дъщерята едновременно под един покрив?

(Представа: Джулия, завързана и със запушена уста, се мъчи да се освободи от въжетата, не може да издаде нито звук, а майка й, без да знае за присъствието на дъщеря си, сменя памперси в съседната стая.)

Възможно ли беше?

Бе чела, че убийците често посещават погребенията на своите жертви и продължават безумното си наслаждение като се потапят в семейната трагедия.

Възможно ли бе подобни майки да живеят в съседната къща?

Вратата се отвори и Синди пристъпи вътре, едновременно облекчена и разочарована от съвършено обикновената стая, която се разкри пред очите й. Тя бе практично и неинтересно мебелирана. Явно това е домашният кабинет на Райън, сети се Синди, като забеляза разхвърляното бюро, купищата книги, архитектурните чертежи, разтворени върху голямата чертожна маса пред прозореца. Черно-бели снимки на местни сгради красяха стените. Погледът на Синди обходи всеки ъгъл на стаята, но не откри никакви следи от дъщеря й. Действително ли бе очаквала да открие нещо?

Звънът на телефона я прободе в гърба като обвинителен пръст.

Синди се стресна и грабна слушалката от апарата на бюрото, преди да е звъннал втори път.

— Ало?

— Синди, Райън е — равно произнесе гласът. — Много съжалявам, но от цялата сутрин едва сега ми се удаде възможност да ти се обадя. Как са нещата?

— Всичко е наред. — В далечния край на стаята Синди забеляза вграден гардероб. Какво ли държат там? — Фейт и бебето спят.

— Това е добре. Виж, ние почти свършихме тук, няма да се бавим много и след това направо си тръгваме. Мислиш ли, че ще можеш да останеш още няколко часа?

Синди си погледна часовника. След още няколко часа щеше да е почти два часа. Очите й се върнаха на затворения гардероб.

— Няма проблеми.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.

— До скоро. — Тя затвори телефона, отиде до гардероба и отвори вратата.

(Представа: Джулия, с уста, залепена с изолирбанд, със завързани зад гърба ръце, с крака, пристегнати в глезените, седи гола и трепереща в дъното на гардероба.)

Гардеробът беше пълен със зимни дрехи, всичките изпрани и окачени в дълги найлонови торби. Синди разгледа всяка дреха — тежко мъжко кафяво палто, лилаво дамско кожено яке, вълнени мъжки костюми в кафяво, сиво и морскосиньо, черна дамска рокля, дълга тъмносиня пола. Тя прерови рафтовете, отрупани с пуловери и сред пластовете мека вълна откри един силно ароматизиран сапун. Докато разбере, че някой я наблюдава, вече беше твърде късно. Синди се обърна, сапунът изхвръкна от ръката й и падна до краката на Фейт Селик.

Фейт погледна към Синди, после към гардероба и пак към Синди, а очите й бяха студени като стомана.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя.