Джой Филдинг
Изгубена (28)

28

— Фейт. Не те чух да влизаш.

— Какво правиш тук? Къде е Райън? — Фейт пристъпваше от крак на крак, пръстите й потъваха в мекия бежов килим. Облечена беше във фланелена пижама на червено каре, твърде голяма за нея и прекалено топла за сезона, но тя сякаш не забелязваше това. Няколко косъма бяха паднали върху очите й, но Фейт не направи никакво усилие да ги махне.

— Наложи се да иде до Хамилтън. Ти спеше. Не искаше да те буди.

— И затова те е помолил да дойдеш и да станеш детегледачка на некадърната му жена.

— Не, разбира се, че не. Просто искаше да подремнеш малко.

— И по кое време стана това?

— Около осем. Изглежда, че му предстоеше важна среща…

— Те винаги са важни. — Фейт погледна към прозореца. — Колко е часът сега?

Синди си погледна часовника.

— Почти обяд.

— Значи цяла сутрин съм в несвяст. — Тя унило кимна.

— Явно си била изтощена.

— Кайл…?

— Спи като бебе — каза Синди, с надеждата да изтръгне от нея усмивка. Но не сполучи. — Нахраних го два пъти, изведох го на разходка…

— Много работа си свършила.

Синди прочисти гърлото си и се изкашля в дланта си.

— Гладна ли си? Бих могла да приготвя обяд за двете.

— Би могла да ми кажеш каква работа имаше да тършуваш из гардероба ми.

— Много съжалявам за това — взе да шикалкави Синди, с отчаяната надежда да намери правдоподобно извинение. — Просто ми стана малко студено и си помислих, че може да имаш някой пуловер, който да си наметна.

Фейт охотно прие лъжата и раменете й се отпуснаха.

— В тази къща е студено. Все повтарям това на Райън, но той упорито твърди, че температурата била каквато си трябва. Ако зависеше от мен, напълно щях да махна климатика. — Тя посочи един дълъг жълт пуловер, висящ на дебела дървена закачалка в дъното на гардероба. — Пробвай този.

Синди взе луксозния кашмирен пуловер.

— Така е по-добре — каза тя. Почувства топлата вълна като слънчево изгаряне на гърба си.

— Цветът ти отива.

— Благодаря.

— Задръж го.

— Какво?

— На теб ти отива повече, отколкото на мен. Трябва да е твой.

— О, не. Не бих могла да го приема.

— Защо не?

— Защото е твой.

Фейт сви рамене.

— Значи казваш, че Райън е в Хамилтън?

— Всъщност, той се обади току-що и каза, че ще се прибере след няколко часа.

— Марси с него ли е?

— Марси ли?

— Оранжева коса, големи цици, много зъби.

— Прилича на жената, която го взе.

Фейт кимна разбиращо.

— Марси Грейнджър. Дъщеря на старшия партньор и най-близка сътрудничка на Райън. — Тя натърти на думата „близка“. — Абсолютно съм сигурна, че имат авантюра. — Наведе се и взе сапуна. — Мислиш ли, че сапунът наистина пази от молци?

— Не зная. Никога не съм пробвала.

— Твоят съпруг те мамеше през цялото време, нали? — попита Фейт.

Синди се помъчи да не изглежда твърде шокирана от въпроса. Добре ли я чу?

— Извинявай. Предполагам, че не е моя работа.

— Кой ти каза, че съпругът ми ме е мамил?

— Ти.

— Аз ли?

Бе ред на Фейт да погледне объркано.

— Миналата седмица. Когато пихме чай у вас.

Синди се помъчи да си спомни разговора им тогава.

Смътно си припомни, че говореха за деца, за плановете на Фейт за бъдещето, тя невъзмутимо бе изброила самоубийствата в семейството им, тревогата й, че Райън вече не я обича. Помнеше, че бе обяснила, че Бисквитката е жена на Том, но нямаше спомен да е споменавала нещо за изневерите му.

— Гладна съм — обяви Фейт. — Спомена ли нещо за обяд?

Синди взе сапуна от ръцете й, върна го обратно сред купчината пуловери, затвори вратата на гардероба, а умът й през цялото време препускаше. Ако самата тя не бе казвала нищо на Фейт за изневерите на Том, тогава кой й е казал?

Джулия ли?

Въпросите почнаха да се въртят в ума й като куче, което гони опашката си. Възможно ли бе Джулия да е разказала на Фейт за забежките на Том, въпреки че двете жени почти не се познаваха? Или бе по-вероятно Джулия да е доверила тази информация на Райън по време на някоя романтична връзка помежду им? И в такъв случай Райън без да иска е изпуснал пикантерията пред жена си?

— Мисля, че в хладилника има останала малко риба тон — каза Фейт и вече вървеше по коридора. Тя спря пред вратата на детската стая. — Май трябва да погледна Кайл — отбеляза видимо неохотно, но не направи опит да влезе.

— Защо просто не го оставим да поспи? — Синди поведе Фейт надолу по стълбите. Искаше й се да остане повечко време насаме с нея. Кой знае какво можеше да каже.

По лицето на Фейт се изписа облекчение.

— Той създаде ли ти проблеми? — попита тя, докато се настаняваше удобно до кухненската маса.

Синди потърси рибата в хладилника.

— Не. Беше чудесен, макар че едва не се изпишка в окото ми.

— Мисля, че го прави нарочно.

Синди щеше да се засмее, но си даде сметка, че всъщност Фейт говори сериозно. Гласът й беше странно равен и не предполагаше никакъв майтап. Объркана, Синди прегледа още веднъж съдържанието на хладилника, накрая се отказа да търси рибата и взе няколко яйца. Надяваше се да са достатъчно пресни.

— Какво ще кажеш да направя малко омлет?

— Със сирене ли?

— Имате ли?

— Обожавам сирене — каза Фейт, сякаш този отговор бе достатъчен.

— Омлетът със сирене идва. — Видя голяма бучка старо сирене „Чедар“ в дъното на хладилника, както и няколко пакетчета масло и неотворена кутия мляко, на която й оставаше един ден до крайния срок на годност. Солта и пиперът се виждаха на плота, но трябваше да прерови няколко шкафчета, докато открие средно голяма купа и тиган. — Мисля, че това е всичко — обърна се към Фейт, но тя не каза нищо. Мълчеше и докато Синди счупи яйцата, смеси ги с млякото и ги разбърка в тигана. Едва когато прибави сиренето, Фейт прояви слаб интерес към това, което правеше.

— Обожавам сирене — повтори тя.

Нахраниха се мълчаливо. Фейт режеше омлета си на спретнати малки залчета, бавно ги дъвчеше и поглъщаше. Синди я наблюдаваше как яде. Искаше й се да хване младата жена за петите и да я разтърси, като клон на някое от кленовите дървета отвън. Колко ли жълъди щяха да изпаднат, мина й през ума, докато си мислеше: Дали знае нещо? Нещо, което не ми казва?

Нещо за Джулия?

— Има ли нещо ново около разследването? — внезапно попита Фейт, сякаш четеше мислите й. Тя остави вилицата си, избута чинията по средата на масата и се облегна назад с нож в ръка.

— Не — отговори Синди. — Нищо ново.

— Сигурно е ужасно за теб.

— Така е.

— Толкова много ужасни неща стават на тоя свят. — Фейт повдигна ножа до лицето си и погледна отражението си в тясното острие от неръждаема стомана. — Изглеждам като парцал — отбеляза тя.

— Не, не изглеждаш така.

— Искало ли ти се е някога да си легнеш в леглото и никога да не се събудиш?

— Фейт… — започна Синди, но не знаеше какво да каже.

— Уморена съм. — Фейт дръпна стола си назад и с мъка се изправи. — Струва ми се, че трябва да полегна за малко. — И без да каже нищо повече, тя се обърна и бавно излезе. Едва когато чу вратата на детската стая да се отваря, Синди си даде сметка, че ножът все още бе в ръцете й.

 

 

Тя хукна към стълбите. Омлетът тежеше в стомаха й като голям камък и затрудняваше достъпа на кислород до дробовете й. Защо не внимаваше повече? Ами ако вече бе твърде късно?

Твърде късно за какво?

— Фейт! — Синди изтича по коридора. Пуловерът на Фейт се изхлузи от раменете й и се свлече на гърба й. — Фейт, почакай!

Въздухът се процепи от бебешки писъци, примесени с мъчителните викове на Фейт. Врявата разтърси пода под краката на Синди като мощно земетресение.

— Не! — Синди се хвърли в детската, после се закова на място при ужасяващата гледка, разкрила се пред очите й.

Фейт Селик се бе надвесила над креватчето на сина си, с една ръка скубеше косите си, лицето й представляваше изкривена маска на тъга и ярост, другата й ръка лежеше върху гърдичките на бебето, а мъничкото му телце мъчително се тресеше.

— Фейт, не! Какво си направила? — Синди я изблъска настрани толкова силно, че Фейт изгуби равновесие и се стовари върху люлеещия се стол, който й попречи да падне на земята. Синди грабна бебето и панически потърси кръв по бялото му гащеризонче. Но там нямаше кръв. На чаршафите му също. Никъде нямаше кръв, облекчено осъзна Синди и видя ножа невинно да лежи в края на креватчето. — Какво стана? — попита тя сред неспирния рев на Кайл. — Какво му направи? Кажи ми!

— Нищо не съм му направила — безпомощно проплака Фейт. — Само го гледах, а той отвори очи и почна да пищи.

— Убоде ли го с ножа?

— Какъв нож? — объркано попита Фейт.

— Не си ли го докосвала?

Фейт поклати глава и закри ушите си с ръце да не чува плача на бебето.

— Той ме мрази — изхлипа тя. — Не може да ме понася.

— Не те мрази. — Синди положи отново ревящото дете в креватчето му и седна на пода до Фейт.

— Чуй го само.

— Бебетата плачат, Фейт. Това им е работата.

— Не мога да търпя когато плаче.

— Зная. — Синди взе Фейт в ръцете си и я залюля напред-назад, както преди това бе люляла невръстния й син. — Зная.

— Понякога, като се разплаче, имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Зная — повтори Синди. Какво друго би могла да каже? Това бе истина. Тя наистина знаеше. Нямаше нищо по-лошо, нищо не късаше сърцето по-силно, от това да чуваш нещастието на детето си. — Нужен ти е лекар — внимателно добави тя. — Ще поговоря с моите приятелки. Ще потърся някой добър психиатър.

— Мислиш ли, че съм луда?

— Не. Мисля обаче, че се нуждаеш от по-добра помощ, отколкото мога да ти дам аз.

Фейт поклати глава.

— Мислиш, че съм луда — промълви тя.

 

 

Райън влезе в дома си малко след четири. Носеше голям букет кървавочервени рози.

— За теб са — подаде ги на Синди. — Заедно със сърдечните ми извинения за това, че толкова закъснях.

— Срещата ти продължи повече, отколкото беше предвидил — по-скоро заяви, отколкото попита тя. В края на краищата, тя добре познаваше тази територия. Том отдавна я бе разходил из нея.

— Наистина много съжалявам. Когато ти се обадих, действително си мислех, че сме приключили.

Синди се постара да изобрази съчувствена усмивка.

— Най-накрая решихме всичко — продължи той, сякаш искаше да я накара да повярва.

— Получи ли комисионата?

— Точно навреме, за да изпреваря пиковия час в трафика. Беше жестоко.

— Сигурно си изтощен.

— Да ти кажа право, по-скоро съм пресушен. Бих пил едно питие. Ти какво ще кажеш?

На Синди й се стори, че вече долавя слаб мирис на алкохол в дъха му.

— Наистина трябва да се прибирам, да натопя тези цветя.

— Само по едно малко. Да отпразнуваме успеха ми. — Райън изчезна в трапезарията и след няколко минути се върна с бутилка червено вино и две чаши. — Червено става ли?

— Добре.

Той измъкна тапата, а Синди сложи цветята на малката масичка.

— За теб — каза той и чукна чашата си в нейната. — С безкрайната ми благодарност.

— За благополучното завръщане на Джулия. — Синди вдигна чашата си и отпи голяма глътка. В устата й остана вкус на плодове.

Райън трепна.

— Държиш ли се?

— Едва.

— Иска ми се да можех да направя нещо.

— И на мен.

— Честна дума, Синди, казах на полицията всичко, което знам. — Той отпи още една глътка от виното си и вдигна поглед към тавана. — Много е тихо.

— Всички спят.

— Не е за вярване. Явно ти притежаваш магически способности.

— Жена ти мисли, че имаш любовна авантюра — безстрастно заяви Синди.

— Какво?

— Жена ти…

— Напоследък въображението на жена ми преиграва — раздразнено я прекъсна той.

— Обикновено жените разбират тези неща. — Синди видя как цветът се отдръпна от лицето му със същата скорост, с която той пресуши чашата си.

— Жена ми е депресирана…

— Това не означава, че не е с всичкия си.

— Ти знаеш също толкова добре, както и аз, че напоследък тя се държи доста странно.

Синди трябваше да признае, че има право.

— Какво казва нейният лекар?

Райън поклати глава.

— Мислех да му звънна. Обаче бях толкова дяволски зает.

— Жена ти се нуждае от помощ, Райън.

— Съгласен съм — кратко отвърна той и довърши виното в чашата си. Изглежда вече съжаляваше, че я накара да остане на питие. — Първата ми работа утре сутринта ще бъде да му се обадя.

Сякаш по даден знак, телефонът иззвъня.

Синди отнесе чашата си в кухнята и я остави в мивката. Зачуди се колко ли време щеше да мине, преди някой да се сети да я измие.

— Трябва да тръгвам — каза тя и махна за довиждане на Райън, който тъкмо вдигаше телефона.

— Не си забравяй цветята — прошепна той с длан върху слушалката.

— О, да. — Синди се върна във всекидневната, взе двайсетината рози от масичката и си убоде пръста на някакъв бодил. Лапна пръста и засмука кръвта. Стори й се по-сладка от виното.

— Един момент — чу Райън да казва. После се приближи, протегнал слушалката към нея. — За теб е.

— За мен ли? — Изведнъж Синди си спомни, че бе оставила номера на семейство Селик на дежурния полицай, в случай че поискаха да се свържат с нея. Дали не се бе случило нещо? Нима предишното й предчувствие се бе оказало вярно? Намерили ли са Джулия? Синди вдигна телефона към ухото си, а Райън дискретно се отдалечи. — Ало?

— Госпожо Карвър, детектив Бартоли е.

— Случило ли се е нещо?

— Вие добре ли сте?

— Да. Разбира се. Да не би да сте намерили Джулия?

— Не. — Последва пауза и после: — Райън Селик в стаята при вас ли е?

Синди усети, че пулсът й се ускорява. Хвърли потаен поглед към Райън, застанал до прозореца. Правеше се, че се взира в късното следобедно небе.

— Да.

— Добре, искам да ме послушате и да не правите нищо глупаво. Разбирате ли?

— Да, но…

— Никакво но. Искам да намерите някакво правдоподобно извинение и колкото е възможно по-бързо да напуснете къщата. Ние идваме.

— За какво говорите?

— Просто направете каквото ви казвам.

— Не разбирам.

— Проверихме онези шантави обаждания, които получавахте. Няколко от тях са дошли от къщата на Селик.

— Какво?

— Чухте ме.

— Какво означава това?

— Не знаем какво означава, но имаме намерение да разберем. А сега се махайте по дяволите от тази къща и ни оставете да се оправяме.

Синди изключи телефона и Райън се обърна.

— Проблеми ли? — попита той.

— Трябва да вървя.

— Това полицията ли беше?

Не казвай нищо, сама се предупреди Синди. Не прави нищо глупаво. Просто послушай детектив Бартоли и се махай по дяволите от тук. Остави полицията да се оправя.

— Синди?

Синди пусна розите на земята.

— Какво си направил с дъщеря ми? — попита тя и метна слушалката по главата му. — Какво си направил с Джулия?