Джой Филдинг
Изгубена (2)

2

— Срещнах един страхотен човек.

Синди погледна над градинската масичка към приятелката си. Триш Синклеър бе въплъщение на безгрижната изтънченост и неостаряващата красота. Не би трябвало да е красива, но беше — лицето й представляваше съчетание от остри ъгли, чертите й, сякаш изваяни от Модилияни, бяха допълнително подчертани от неестествено черния цвят на косата, която падаше на драматични къдрици върху слабите рамене към щедрата вдлъбнатина, надзъртаща над горните копчета на яркожълтата блуза.

— Но ти си омъжена — напомни й Синди.

— Не за мен, глупаче. За теб.

Синди наклони глава назад, вдигна лице към слънцето и вдиша едва доловимия полъх на есента. След един месец сигурно щеше вече да е твърде хладно, за да седят на градинската скамейка в задния двор на приятелката й посред бял ден, да избират филмите, които ще гледат на тазгодишния фестивал, да похапват сандвичи с риба тон и да отпиват шардоне от чашите си.

— Не представлява интерес.

— Нека ти разкажа за него, преди да правиш прибързани заключения.

— Мислех, че сме се събрали да избираме филми. — Синди погледна към приятелката си Мег за помощ.

Мег Тайлър, с вид по-скоро на петнайсетгодишна, отколкото на четирийсет, бе толкова светла и плоскогърда, колкото Триш беше тъмна и пищна. Тя седеше на другия край на дългата градинска пейка, носеше отрязани дънки и фланела на червени и бели райета и се правеше на задълбочена в застрашително дебелия каталог на тазгодишния фестивал.

— Новият филм на Патриша Розема звучи добре — предложи тя с тих и дрезгав глас, като шумолене на станиол.

— На коя страница? — с благодарност попита Синди, нетърпелива да продължат нататък. Последният път, когато Триш я бе уредила, точно преди Джулия да се върне вкъщи, бе същинска катастрофа. В края на една изпълнена с ожесточени пререкания вечер с три пъти развеждания адвокат по разводите, мъжът се бе навел за формална целувка по бузата, според Синди, но навря езика си толкова дълбоко в гърлото й, че тя си представи как викат водопроводчик да го извади от там.

— „Особено представяне“ — каза Мег. — На 97 страница.

Синди бързо прелисти страниците на своя каталог.

— „Елегантно заснет и чудесно изпълнен“ — прочете в коментара Мег, — „онова, което в крайна сметка впечатлява в новата творба на Розема…“

— Тя не беше ли онази, дето правеше филми за лесбийки? — прекъсна я Триш.

— Тя ли е? — попита Мег.

Синди зашари с поглед между двете си приятелки. Синди и Мег бяха неразделни от единайсети клас; а двете с Триш се бяха сприятелили, след като се сблъскаха на щанда на „Клиник“ в „Холтс“ преди десет години.

— „Паркът «Менсфийлд»“ не беше за лесбийки — забеляза Синди и си помисли, че нито една от двете не се бе променила особено през тези години.

— Но имаше лесбийски внушения — отсече Триш.

— „Менсфийлд парк“ е от Джейн Остин — напомни й Мег.

— Имаше недвусмислени внушения.

— Искаш да кажеш…?

— Тази година не ми се гледат никакви лесбийки.

— Не искаш никакви лесбийки?

— Писна ми от тях. Миналата година гледахме достатъчно филми за лесбийки.

Синди се засмя.

— Имаш си определена квота за лесбийките ли?

— Това включва ли и гейове? — Мег си взе една ябълка от кошницата и звучно отхапа.

— Да. — Триш отметна дебел кичур тъмни къдрици от челото си и намести сърцевидния диамантен медальон на шията си. — И от тях ми писна.

— Да, но това обхваща половината филми. — Синди отпи от виното си, задържа го в уста и се порадва на топлината на късното августовско слънце върху бузите си. Всяка година от последните шест трите жени се събираха в задния двор на Мег да похапнат, да пийнат и да изберат от стотиците филми, представени на ежегодния Международен филмов фестивал в Торонто. Дойде и си отиде още една година. Очакваше ги още един фестивал. Междувременно нищо не се бе променило кой знае колко, с изключение на завръщането на Джулия у дома.

Което означаваше, че всичко се бе променило.

— Наистина ще го харесаш — каза Триш, сменяйки внезапно темата, макар че по начина, по който се бе облегнала на масата да личеше, че само изчаква удобен момент и възможност да я подхване отново. — Той е умен, забавен и хубав.

Синди наблюдаваше как парадът на облаците се носи пред нея, няколко се откъснаха и разкъсаха по небето, подобно на паяжина.

— Не се интересувам — заяви отново тя.

— Казва се Нийл Макфърлейн и е новият счетоводител на Бил. Снощи вечеряхме заедно и той е страхотен. Кълна се. Ще се влюбиш в него.

— Как изглежда? — попита Мег.

— Висок, слаб, наистина сладък.

— Какво ще кажете за „Вятърът на промяната“? — предложи Синди, без да обръща внимание на приятелките си. — Страница 257.

Триш изпъшка, докато прелистваха страниците.

— Уф! — възкликна Мег и едва не се задави с ябълката. — Майтапиш ли се? Ирански филм? Забрави ли „Керван към небето“?

— Да не е онзи, дето камилата се заклещи в пясъка и отидоха три часа, докато я освободят? — Триш се сгърчи при спомена.

— Точно той.

— Толкова за Иран.

— Ами Франция? — попита Синди.

— Във френските филми само говорят и ядат — отбеляза Мег.

— Понякога правят секс — каза й Триш.

— Но докато правят секс, говорят — възрази Мег.

— Значи и Франция отпада? — Синди погледна от Мег към Триш и обратно. — Какво ще кажете за този? „Земни червеи“. На страница 316. Шведски. Имаме ли проблеми с Швеция?

Мег взе дебелия тежък каталог в ръце и прочете на глас, сякаш я изпитваха пред класа:

— „Филмът създава неподправено усещане за тъмната страна на живота в предградията. Безкомпроми…“

— Чакай малко — прекъсна я Триш, — какво бяхме решили, че означава „безкомпромисен“?

— Ами — започна Синди, — дай да си припомним класификацията. Лиричен означава…

— Муден — отговори Мег.

— Визуално поразителен означава…

— Отегчителен до смърт — каза Триш.

— Безкомпромисен означава…

Триш и Мег си размениха разбиращи погледи.

— Заснет с ръчна камера — единодушно заявиха те.

— Така. Добре — каза Синди. — Значи не искаме нищо лирично, визуално поразително и безкомпромисно.

— Елиминирахме също гейовете, лесбийките и Иран.

— Не забравяй Франция.

— Дайте да не избързваме за Франция — помоли Синди.

— Ами Германия?

— Никакво чувство за хумор.

— Хонг Конг?

— Прекалено много жестокости — каза Мег.

— Канада?

Жените си размениха празни погледи.

— Какво ще кажете за новия филм на Майкъл Кинсолвинг? — попита Синди. — Страница 186.

— Не е ли малко старомоден?

— Един хит няма да му е излишен, това е сигурно. — Мег отново вдигна тежката книга и зачете: — „Свеж, стилен, съвременен, злободневен.“ — Тя постави обратно каталога на масичката и отхапа от ябълката си. — „Злободневен“ е малко притеснително. Би могло да се окаже ключова дума за „упадъчен“.

— Тази сутрин Джулия имаше прослушване при Майкъл Кинсолвинг — съобщи Синди.

— Наистина ли? И как мина?

— Не зная. — Синди измъкна мобилния си телефон от чантичката с леопардова шарка и набра номера на Джулия. Иззвъня един, два, три пъти. Тъкмо се канеше да затвори, когато чу задъхания шепот на Джулия в ухото си:

„Тук е Джулия“ — с изкусителен тон започна записът. — „Много съжалявам, че не мога да ви отговоря в момента, но не бих искала да пропусна нищо от онова, което искате да ми кажете, затова, моля, оставете съобщение след сигнала и аз ще ви се обадя веднага, щом мога. Бихте могли също да ми се обадите на мобилния телефон 416 555 4332. Много ви благодаря и приятен ден.“

Синди затвори и побърза да звънне на мобилния телефон на Джулия.

— Майка ти е, миличка — произнесе тя, след като чу същото съобщение. — Обаждам ти се просто да разбера как е минало прослушването. Обади ми се, ако имаш възможност. Ако не, ще се видим в четири часа — добави, неспособна да се възпре.

— Какво има в четири часа? — попита Мег, когато Синди пъхна телефона обратно в чантата си.

— Проби за роклите на шаферките.

— Уф — изпъшка Триш. — Спомням си като бях шаферка на сватбата на сестра ми. Беше приготвила най-грозните рокли, които някога сте виждали. От всичко на света избра розова тафта. Можете ли да си ме представите в розово?

— Обожавам розово — заяви Мег.

— Толкова се срамувах. Искаше ми се да изпълзя в някоя дупка и да умра. И естествено, бракът не продължи дълго, за което и до днес обвинявам роклите. Ти имаше ли шаферки, като се омъжи за Гордън? — обърна се към Мег.

— Осем — с равен глас произнесе Мег. — В розова тафта.

Синди се разсмя от спомена и от изражението на лицето на Триш.

— Аз бях една от тях.

— Тя изглежда фантастично в розова тафта — отбеляза Мег и също се разсмя.

Из въздуха внезапно се разнесоха звуците на „Девета симфония“ на Бетовен.

— Моят телефон — съобщи Синди и бръкна отново в чантата си. — Навярно е Джулия. — Тя вдигна телефона до ухото си.

— Дадох му номера ти — бързо каза Триш.

— Какво?

— Дадох на Нийл Макфърлейн твоя номер.

— Ало? — Силен мъжки глас си проправи път през малкия телефон в ръката на Синди. — Ало? Има ли някой?

— Не мога да повярвам, че си дала телефона ми на някого, без първо да ме попиташ — изсъска Синди, притиснала телефона плътно към гърдите си.

— Наистина е сладък — като за оправдание каза Триш.

— Ало? — отново попита гласът.

— Извинете. Ало — каза Синди, едва потискайки желанието да запрати телефона по главата на приятелката си.

— Синди?

— Нийл? — на свой ред попита тя.

Той се засмя.

— Явно Триш ви е казала, че ще се обадя.

Синди се вторачи в Триш, която тъкмо си наливаше нова чаша вино.

— Какво мога да направя за вас, Нийл? Боя се, че вече си имам счетоводител.

— Бъди мила — прошепна Триш.

— В такъв случай — с лекота произнесе Нийл, — може би ще ми позволите да ви изведа на вечеря някой път.

— Вечеря?

— Не си го изкарвай на него, само защото си бясна на мен — каза Триш.

— Кога точно имате предвид? — чу се да пита Синди.

— Какво ще кажете за тази вечер?

— Тази вечер ли?

— Наистина е сладък — умолително произнесе Триш.

— Тази вечер става — предаде се Синди. Триш изписка от удоволствие, а Мег подскочи няколко пъти с момичешко вълнение. — Кога и къде?

— Бар „Паста“? В седем?

— Ще се срещнем там. — Синди метна телефона обратно в чантата си и се обърна към приятелката си, чиято и без друго широка усмивка, сега се простираше от край до край на лицето й.

— Не мога да повярвам, че ми погоди този номер.

— О, отпусни се. Ще прекараш чудесно.

— Не съм ходила на среща повече от година.

— Значи е време, не мислиш ли?

— Няма да зная какво да говоря.

— Не се притеснявай. Ще измислиш нещо.

— Нямам представа какво да облека.

— Нещо стилно — каза Триш.

— Нещо секси — добави Мег.

— Да бе, нещо стилно и секси. Не съм правила секс от колко…?

— Три години — едновременно се обадиха Триш и Мег.

Синди се засмя.

— Сигурно и това си му казала, а?

— Майтапиш ли се? На всички го разправям. — Триш наля на Синди пълна чаша вино и вдигна своята за наздравица. — За страхотните филми, страхотното вино и страхотния секс.

Мег отново отхапа от ябълката си.

— Прозвуча толкова френско, не мислите ли?

 

 

— Не мога да повярвам, че ми погоди този номер — мърмореше си Синди, докато чакаше да се смени светофара на ъгъла на „Балморал“ и „Авеню роуд“. — Не мога да повярвам, че му е дала моя номер. — Все по-нервна, тя поклати глава и веднага щом колите спряха, се втурна да пресече натоварената улица. — Не мога да повярвам, че му казах, че ще отида. Какво ми става?

Чу Елвис да лае, още щом стъпи на тротоара, въпреки че къщата й се намираше на другия край на пътя. Това означаваше, че у дома няма никой и кучето сигурно се бе изпикало на килима, любима негова форма на протест напоследък затова, че го оставяха сам за повече от половин час. Бе опитала да го заключва в кухнята, но той винаги намираше начин да се измъкне. Бе разбрал дори как да отключва голямата метална клетка, която Синди купи и която сега стоеше празна в гаража. Тя се засмя. Нямаше съмнение, че кучето си беше на Джулия.

Лек вятър зашушна в гъстите зелени листа на големите кленови дървета, ограждащи красивата широка улица в сърцето на града. Синди и Том бяха купили старата тухлена къща близо до ъгъла на „Балморал“ и „Поплър Плейнс“ само няколко месеца преди Том да я напусне и тя я бе задържала като част от споразумението им по развода. В замяна на това, Том запазваше апартамента във Флорида с изглед към океана и вилата край езерото в Мускока, което напълно устройваше Синди, понеже в душата си винаги се бе смятала за градско момиче.

Това бе една от причините да харесва Торонто. Харесваше го от мига, в който баща й бе преместил семейството си от предградията на Детройт тук веднага след тринайсетия й рожден ден. Отначало се бе притеснявала да се мести в нов град, нов район — Там постоянно вали сняг; хората говорят само френски; ако видиш мечка, стой абсолютно неподвижно! — но само след няколко дни всичките й страхове бяха разсеяни от приятната среда на Торонто. Встрани от интересната архитектура, многоликите квартали, изобилието от художествени галерии, модни бутици и театри, онова, което най-много допадаше на Синди в този град, бе фактът, че хората действително живееха в него, а не просто да работят там през деня и вечер да изчезват в далечните предградия. Целият център на града бе населен. Великолепни стари имения с плувни басейни в задните дворове се нареждаха на едни улици с високи нови офис сгради и всичко бе само на минути разстояние от метрото — станциите му бяха чисти, улиците безопасни, хората учтиви, макар да трябваше да признае, че са по-резервирани от съседите си на юг. Град с повече от три милиона души — пет милиона, ако броите и прилежащите селца — а рядко се случваха повече от петдесет убийства на година. Невероятно, помисли си Синди сега и протегна ръце във въздуха, сякаш да прегърне града, прощавайки му дори лятната влага, от която и бездруго къдравата й коса получаваше спазми.

След като баща й почина, майката на Синди се колеба известно време дали да не се върне в Детройт, където все още живееха нейните брат и сестра, но дъщерите й, и двете вече омъжени и със собствени семейства, я разубедиха. В интерес на истината Норма Апълтън не се нуждаеше от голямо убеждаване. За няколко месеца тя продаде фамилния дом на „Уембли авеню“ и се премести в чисто нов жилищен комплекс на „Принц Артър“, само на една пресечка от меката на търговията, каквато представляваше „Блуър стрийт“ и на по-малко от пет минути с кола до всяко от децата й.

(„Трябваше да я оставим да се върне в Детройт“ — нерядко се жалваше Лий. — „Подлудява ме.“

„Прекалено насериозно я взимаш. Не й позволявай да ти се меси.“

„Лесно ти е да го кажеш. Ти си тази, която никога не греши.“

„Доста грешки правя.“

„Не е нужно да ми го казваш.“)

От устните на Синди се откъсна смях и потъна в безлюдната улица. Винаги се бе удивлявала колко често не се разбират майка й и сестра й, когато всъщност толкова си приличаха — и двете носеха чертите на своя род.

Синди си погледна часовника. Имаше време точно колкото да разходи кучето и да смени с нещо друго късите си гащета, преди да се отправи към ателието на Марсел за пробите. После щеше да се наложи да препуска към къщи, да се къпе и преоблича за глупавата среща с Нийл Макфърлейн. И все още нямаше идея какво да си сложи. Нямаше дрехи, които да са едновременно стилни и секси. Какво я бе прихванало, че каза да? Необходим ли й беше този вид стрес в живота? Тя кръстоса пръсти и отправи мълчалива молитва Джулия да дойде на пробите точно в четири часа.

Удивително, помисли си, колко време и енергия прахосваше да се безпокои за по-голямата си дъщеря. Докато Джулия живееше с баща си, Синди се тревожеше за нея всяка минута от всеки ден. Дали се храни правилно, дали си ляга навреме, дали си пише домашните? В безопасност ли е? Дали е щастлива? Дали детето не плаче всяка нощ, докато заспи, както често правеше самата тя, упреквайки се за решението, което бе взела? Дали не й се искаше да си е у дома с майка си и сестра си, където, в сърцето си знаеше, че принадлежи? Дали криворазбраната гордост не бе тази, която упорито я задържаше при баща й година след година?

Изглеждаше, че дори отсъствайки, Джулия бе заемала прекалено голямо място в къщата на „Балморал авеню“. Постоянна част от живота на Синди бе станало това Джулия да й липсва, натрапчива болка под лъжичката, цирей, който отказваше да се излекува, дори и след като Джулия бе решила да се върне у дома.

Някакво леко движение привлече погледа на Синди и тя обърна глава към съседската къща. Фейт Селик, млада майка на трийсет и една години, се клатеше напред-назад на стълбите пред вратата им, с несресана дълга кестенява коса, която покриваше лицето й.

— Фейт? — Синди внимателно се приближи до входната им алея и видя как обикновено общителната и приятелски настроена млада жена бавно повдига глава от коленете си, а по облото й, симпатично и напълно лишено от изражение лице се стичат сълзи. — Фейт, какво става? Добре ли си?

Фейт хвърли поглед назад към къщата и отново се обърна към Синди. Тя видя, че предницата на бялата блуза на младата жена бе на петна от млякото, изцеждащо се от измъчените й гърди. По тънката материя се бяха образували кръгове колкото монети.

— Какво има, Фейт? Къде е бебето?

Фейт се втренчи в нея с тъжни и празни очи.

Синди погледна покрай жената в опит да долови признаци на живот от вътрешността на къщата, но единственото, което чу, бе лаят на Елвис откъм своя дом. През ума й минаха хиляди неща: че Фейт и мъжа й са се скарали жестоко; че той ги е напуснал двамата с бебето; че нещо ужасно се е случило с Кайл, двумесечния син на младата двойка; че Фейт е излязла да вдъхне малко свеж въздух и без да иска се е заключила отвън. Но нищо от това не обясняваше празнотата в очите й и факта, че се взираше в Синди, сякаш никога в живота си не я беше виждала.

— Фейт, какво става? Кажи ми.

Фейт не каза нищо.

— Фейт, къде е Кайл? Да не се е случило нещо с него?

Фейт се втренчи в къщата и по бузите й потекоха нови сълзи.

В следващия миг Синди се втурна покрай младата жена и влезе в къщата. Вземаше стъпалата по две наведнъж, препускайки към детската стая и отвори вратата, а стаеният й дъх разкъсваше гърдите като ловен нож. Сълзите напираха в очите й, когато се хвърли към креватчето, ужасена от онова, което можеше да види.

Бебето лежеше по средата на чистите синьо-бели памучни чаршафи. Беше в жълто гащеризонче и жълта шапчица, красивото му личице бе гладко и обло като на майка му, съвършените му устнички събрани в розова пъпчица, червените малки юмручета свити в миниатюрни топчици, а мъничките кокалчета побелели. Дишаше ли?

Синди се приближи до креватчето и се надвеси над преградата. Допря бузата си до устата на бебето и вдиша сладкия му аромат. Внимателно докосна с хладните си устни топлите му гърдички и задържа дъх, докато усети как телцето му трепна от дълбока въздишка. После още една. И още една. „Слава богу“ — прошепна Синди и го целуна по челото да види дали няма температура. След това се изправи, бавно излезе от стаята и притвори вратата зад гърба си. Краката й трепереха и трябваше да си напомни да диша. — „Слава богу, добре си.“

Фейт още седеше на входната площадка и ритмично се клатеше насам-натам, сякаш имитираше движението на клоните на клена в средата на предния им двор. Синди излезе и седна зад нея.

— Фейт?

Тя не каза нищо и продължи да се клати.

— Фейт, какво има?

— Съжалявам — произнесе жената толкова тихо, че Синди не бе сигурна дали изобщо е казала нещо.

— Съжаляваш ли? Случило ли се е нещо?

Фейт погледна объркано.

— Не.

— Какво има тогава? Какво правиш тук вън?

— Бебето плаче ли?

— Не. Спи дълбоко.

Фейт прокара треперещи длани по гърдите си.

— Сигурно е гладен.

— Той спи — повтори Синди.

— Аз съм ужасна майка.

— Не, не си. Ти си чудесна майка — увери я искрено и си припомни вълнението, с което Фейт бе почукала на вратата й да съобщи, че е бременна и колко мило бе поискала съветите й, колко невероятно нежна и търпелива бе тя към бебето си. — Мисля, че е по-добре да влезем вътре.

Фейт не се възпротиви и Синди й помогна да се изправи. Главата й стигаше до брадичката на Синди. Тя я поведе през просторното входно фоайе в правоъгълната всекидневна в дъното на къщата. На дървения под до минирояла лежеше светлосин пуловер, Фейт се наведе да го вдигне, рязко провря ръце през ръкавите и забързано закопча трите бели копчета. После потъна в зеления кадифен диван и облегна глава на възглавниците.

— Какъв е служебният телефон на Райън?

— Райън е на работа — каза Фейт.

— Да, зная. Трябва ми номерът му.

Фейт се взираше с празен поглед в бледозелената стена отсреща.

— Няма значение. Ще го открия. Ти стой тук. Легни си.

Фейт се усмихна, послушно вдигна крака от пода и сви колене до гърдите си.

Синди бързо намери служебния номер на Райън в бележника до кухненския телефон и го набра. Отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.

— Райън Селик — вместо ало каза мъжът.

— Райън — ясно произнесе тя, — аз съм Синди Карвър. Мисля, че трябва да си дойдеш вкъщи.