Джой Филдинг
Изгубена (13)

13

Веднага щом напусна студиото, Синди подкара на север по „Спадина“ към „Дюпон“ с намерението да се прибере у дома. Но вместо да завие надясно към „Поплър Плейнс“, тя зави наляво и продължи на запад до „Кристи“, където спря от другата страна на улицата срещу стария магазин за домашни потреби, изключи двигателя и се взря към апартамента на Шон Бенак. Какво правя тук, зачуди се и притисна чело към кожения волан. Нима от полицията не й казаха да остави на тях да се оправят?

Само дето полицията щеше да чака до вторник.

А във вторник можеше да е твърде късно.

Синди вдигна глава и погледна през улицата. Шон Бенак стоеше пред магазина и се взираше в нея.

В следващия миг Синди изскочи от колата и изтича отсреща.

— Шон, Шон, почакай — викна към него над преминаващите коли. — Трябва да поговоря с теб.

Шон Бенак отстъпи няколко крачки назад, когато тя се приближи и вдигна мускулестите си ръце пред себе си, сякаш да я предупреди да стои надалеч от него. Той беше със среден ръст и тегло, красив по един небрежен начин, обикновено дългата му руса коса сега бе ниско подстригана, сините му дънки — твърде тесни, а светлокафявите му очи я гледаха предизвикателно.

— Не мисля, че има за какво да разговаряме, госпожо Карвър.

— Аз пък мисля.

— Значи… няма значение какво искам аз? — Шон вдигна длани нагоре, сякаш вече се признаваше за победен. — Сега разбирам откъде го е наследила Джулия.

— Кое?

— Нейната — как да се изразя по-учтиво — нейната себичност.

Синди се усмихна при мисълта, че дъщеря й би могла по какъвто и да е начин да прилича на нея.

— Къде е Джулия?

— Не е тук.

— Къде е тогава?

— Нямам абсолютно никаква представа.

— Не ти вярвам.

Шон Бенак отстъпи още една крачка назад и буквално се залепи за тухлената стена на магазина.

— Госпожо Карвър, какво става?

— Дъщеря ми е изчезнала, Шон. От два дни не се е прибирала.

— И това ви дава правото да влизате в апартамента ми и да тормозите съквартиранта ми? Да ми тършувате из нещата? Да казвате на полицията, че имам нещо общо с изчезването на Джулия?

— Твърдиш ли, че нямаш?

— Разбира се, че твърдя.

— Прочетох разказа ти.

Шон погледна към тротоара, пристъпи от крак на крак и се почеса по главата.

— Това е само разказ. Аз съм писател. Това ми е работата.

— Беше отвратителен, ужасен разказ.

— Не съм казвал, че съм добър писател. — Той глуповато погледна в краката си, сякаш засрамен от жалкия си опит да се пошегува. — Вижте, госпожо Карвър, виждам, че сте наистина разстроена и разбирам, че разказът ми ви е изплашил в светлината на случилото се…

— Какво се е случило? — прекъсна го Синди. — Какво си й направил?

— Нищо не съм направил.

— Моля те, просто ми кажи къде е тя.

— Не зная къде е.

— Написал си, че си я завързал в някаква изоставена колиба…

— Това, което написах, е само един проклет разказ! Разказ, който няма нищо общо с Джулия. За бога, госпожо Карвър, аз обичах дъщеря ви. Никога не бих могъл да й сторя нещо лошо.

Две малки момчета внезапно изскочиха от магазина, като се хилеха и посбутваха.

— Какво се случи помежду ви? — настоя Синди и отстъпи настрани, за да направи път на една възрастна двойка. — Защо скъсахте?

— Това наистина не ви влиза в работата.

— Моля те, Шон. Просто ми кажи.

Шон се засмя, но смехът му бе кух и безрадостен.

— Искате да знаете защо дъщеря ви и аз скъсахме, така ли, госпожо Карвър? Добре, ще ви кажа. Джулия и аз скъсахме, защото тя ме мамеше. Открих, че от месеци се е срещала с друг зад гърба ми.

— Кой беше той?

— Не зная.

Синди почувства как краката й се разтреперват и поддават. Тя се срина на тротоара, като смачкан къс хартия, изпаднал от нечия ръка.

Шон Бенак тутакси се озова на колене до нея.

— Госпожо Карвър? Госпожо Карвър, добре ли сте?

— Моето малко момиченце изчезна — безпомощно проплака тя.

— Ще ви донеса вода — предложи Шон. — Стойте тук. Веднага се връщам. — И се изгуби в магазина.

Но когато се върна, Синди я нямаше.

* * *

— Къде беше? — попита сестра й, когато Синди влезе. Елвис незабавно скочи на крака. — Телефонът ти цяла сутрин звъни.

— Джулия…? — попита Синди и се втренчи в сестра си, боейки се да каже нещо повече.

— Не — отвърна Лий и я последва в кухнята. — Никой не я е чувал. Не мога да повярвам, че я няма от два дни и ти нищо не си ми казала. Трябваше да го науча от мама.

Норма Апълтън сви рамене от мястото си до кухненската маса, а Лий прекоси стаята.

— Направих прясно кафе — каза тя. — Искаш ли?

— Благодаря. — Синди се отпусна на стола до майка си. Чувстваше се не на мястото си, като неканен гост в собствения си дом. Възхищаваше се на безгрижния начин, по който сестра й бе поела контрол над нещата. Елвис се просна върху краката й.

— Кога пристигна тук?

— Преди няколко часа. — Лий сложи чаша черно кафе на масата пред Синди. — Къде беше? Вече е почти един.

— Говорих с една приятелка на Джулия.

— И?

— Нищо.

— Ще изпия още една чаша кафе — каза майка й.

— Днес вече достатъчно пи.

— Лий…

— Мамо, не спори с мен, ясно ли е? Време е за обяд. Ще ти направя супа.

— Не искам супа. Каква супа?

Лий отиде до шкафа и прегледа рафтовете.

— Кремсупа от гъби, кремсупа от аспержи, сушен грах.

— От сушен грах.

— Къде е отварачката за консерви?

Синди посочи в единия край на претъпкания рафт до поставката за подправки, която се бе откъснала от стената, зад куп неотворена поща и стари модни списания, които Джулия събираше.

— Нямаше те цяла сутрин. Къде още ходи? — Лий отвори консервата със супа и изля съдържанието й в една тенджера.

Синди прехвърли през ума си всички улици, по които беше минала, след като си тръгна от Шон. На север по „Поплар Плейнс“, на изток по „Сейнт Клеър“, на север по „Йонг“, на изток по „Еглинтън“, на юг по „Маунт Плезънт“, на изток по „Елм“. Обикаляше сляпо по скъпия лабиринт, наречен „Роуздейл“, построен от стари пари, излезе сред цъфтящата зеленина на „Шърборн“, отправи се на юг към центъра, после на запад, пак на север, нагоре-надолу, напред-назад, очите й оглеждаха всеки пешеходец от двете страни на улиците, надничаха в паркираните коли, примижаваха на слънцето с надеждата, че сянката на другия ъгъл ще се окаже на Джулия.

— Кой се обажда? — попита тя, без да си дава труда да отговаря на въпроса на Лий. Помисли си, че сестра й изглежда много по-мила без обичайния си наслоен грим, много по-хубава с прибраната от лицето си коса.

— Мег. Интересуваше се как се чувстваш. Каза, че ще ти се обади по-късно. И Триш. Помоли да ти предам, че е взела билетите за фестивала. Схващам, че не знаят за Джулия.

Синди кимна, изпитвайки едновременно чувство на вина и облекчение. Виновна, че все още не е споделила с двете си най-добри приятелки, облекчена, че сестра й знаеше това.

— И съседката ти. Фейт? Така ли се казваше? Трудно беше да се разбере какво говори с това бебе, ревящо на заден фон.

Синди отново си представи Райън и видя номера му, надраскан на листчето в стаята на Джулия. За какво й е на Джулия служебният му телефон? Възможно ли бе той да е мистериозният мъж, с когото се бе забъркала дъщеря й? Или пък някой друг в „Грейнджър Макалистър“?

— Какво искаше?

— Само да ти каже, че се чувствала сто процента по-добре. Двамата със съпруга й отивали на езерото „Симко“ днес, щяла да ти се обади утре, не искала да се притесняваш.

Значи Райън трябваше да почака до утре.

— О, обади се и Хедър да разбере дали Джулия се е прибрала.

Синди погледна към коридора.

— А Дънкан? Тук ли е?

— Не съм го виждала. Искаш ли малко супа?

— Не.

— Трябва да хапнеш — отбеляза Лий. — Важно е да си пазиш силите, мама каза, че не си спала много снощи.

— Сънува кошмар — обясни майка им. — Помислила, че е забравила да си вземе лекарствата.

— Какви лекарства?

— Беше само сън — отговори Синди.

— Ще ми се лошите сънища да ми бяха проблема. — Лий внимателно наля супа в две купички. — Аз пък имам нещо, което се нарича лек позиционен световъртеж.

— Какво е това? — попита майка й.

— Оказва се, че имам нарушения в калциевото съдържание на вътрешното ухо, откъдето в мозъка ми се изпращат фалшиви сигнали, че се движа. Щом легна по гръб или се обърна на една страна — само на дясната забележете, добре че спя на лявата — и стаята започва да се върти около мен, сякаш съм на онези ненормални влакчета в парка. Докторът казва, че било лек позиционен световъртеж. — Тя сложи купичките със супата на масата. — Побързайте да не изстине.

— Ти няма ли да ядеш? — попита Синди.

— Не. Мразя супа от консерва. Ако ми остане време утре, ще ви направя истинска.

Утре, помисли си Синди, с отчаяната надежда дотогава Джулия да е на мястото, където сега беше сестра й.

Утре, мислено повтори думата като молитва.

Утре.

* * *

Когато на следващата сутрин Синди се събуди, Лий вече беше в кухнята и приготвяше закуска.

— Бекон с яйца — възторжено обяви Хедър, усмихвайки се на майка си от мястото си до кухненската маса. Беше по една стара розова пижама, която Синди не бе виждала от години. Елвис седеше до нея в очакване и с очевидната надежда няколко заблудени късчета храна да поемат в неговата посока.

— Рано си станала. — Синди целуна дъщеря си по бузата и потупа Елвис по главата.

— От миризмата на бекона.

— Нямаше нужда да правиш това — каза Синди, когато сестра й подаде чиния с хрупкави резенчета бекон и две потискащо съвършени яйца на очи.

Лий пъхна в тостера две филийки ръжен хляб.

— Как спа?

— Добре — излъга Синди, седна и взе да разкъсва яйцата. — А ти?

— Не много. Този матрак долу е убийствен. Но какво можеш да очакваш от един разтегателен диван? Мама още ли спи?

Синди кимна.

— Ами Дънкан? — попита тя Хедър.

Познатото свиване на рамене.

— Не зная.

— Не знаеш ли?

— Той остана да спи у Мак снощи.

— Мак? — повтори Лий, превъртайки името в устата си. — Това име ми е… О, боже мой. — Тя се обърна към Синди. — Вчера се обажда Нийл Мак-някой си. Много съжалявам. Не му знаех името и не можах да намеря къде да го запиша, така че съвсем го забравих. Обезателно трябва да държиш тефтерче с химикалка до телефона. Така няма да се случват подобни неща.

— Няма нищо, Лий — каза Синди и лицето на Нийл изплува пред очите й, но после се размаза, потъна в мъгла и бе изместено в периферията на съзнанието й. В лошо време, помисли си отново и напълно заличи образа. В момента достатъчно й се беше струпало. Когато Джулия се върне у дома, може би…

— Защо Дънкан е останал да спи у Мак?

— Че защо да не остане там? — някак твърде бързо дойде отговорът на Хедър.

— Ами, защото е дългият уикенд. Мислех, че имате някакви планове.

— Проблеми в Рая? — попита Лий и хвана филийките хляб, щом изскочиха от тостера.

— Всичко е наред — каза Хедър. — Аз не искам хляб, благодаря. — Тя лапна последния остатък от бекона си и отнесе чинията си в мивката. — Трябва да се преоблека.

— Няма още осем часа — каза Лий. — Къде ще ходиш?

— Благодаря за закуската — мило благодари Хедър. — Беше истинско изкушение.

— Винаги ли е толкова любезна? — попита Лий, след като Хедър излезе.

— Не е свикнала да е в трети курс.

— Не си ли любопитна къде отива? Кафе? — с един и същи тон попита Лий.

— Да и не — отговори Синди. — Да за кафето.

— Винаги си била малко мека с тях.

— Моля?

— Казвам само, че нищо няма да навреди, ако зададеш няколко прости въпроса. — Лий наля на сестра си чаша кафе и я сложи на масата до хляба. — Честно, Синди, просто не те разбирам. Искам да кажа, едно е да уважаваш личния живот на децата си, но ти винаги отиваш прекалено далеч.

— Отивам прекалено далеч ли? — недоумяващо повтори Синди.

— Ти си почти патологично честна.

— Патологично честна? Какво означава това?

— Значи, че не можеш да бъдеш едновременно тяхна майка и тяхна приятелка.

— За какво говориш?

— Моля те, не ми дръж този тон.

— Тогава не ми говори, сякаш съм едно от твоите деца.

— Просто се опитвам да ти помогна.

— Е, страхотна новина — това не ми помага.

— Виж, зная, че си разстроена, но не се опитвай да ми изкараш лошо, само защото любезно съм попитала нещо.

— Лоша — изстреля Синди.

— Какво?

— Не се опитвай да ме изкараш лоша — продължи Синди, усещайки как в нея се надига гняв. — Не казваш „Аз съм тъжно“, нали? Не. Казваш: „Аз съм тъжна“. По същия начин не бива да казваш „Изкарваш ми лошо“. Трябва да кажеш „Изкарваш ме лоша“. Ти си каква, не как. Това е прилагателно, не наречие.

Лий зяпна.

— Поправяш ми граматиката?

Синди наведе глава. Още нямаше осем часа сутринта, а тя вече се чувстваше изтощена. Може би трябваше да прекара деня в леглото. Или да иде на църква и да се помоли. Или пък да досажда на полицаите, макар да знаеше, че те ще чакат до края на уикенда, убедени, че тогава Джулия сама ще се върне.

Щеше ли наистина?

Сигурно имаше нещо, което би могла да направи. Нещо, което да я предпази да не полудее. Не можеше просто да си седи и да чака да дойде вторник, особено с тази Супермама, която кръжи наоколо и с всеки свой поглед и дума заявява неодобрението си.

— Виж, и сама мога да се оправя тук — каза Синди на сестра си. — Не е нужно да оставаш.

— Не ставай глупава, разбира се, че ще остана.

— Имаш си свое семейство, за което да се грижиш.

— Ти си моето семейство.

Очите на Синди се напълниха със сълзи.

— Къде е тя, Лий? — попита и зарови лице в шепите си.

— Провери ли гласовата й поща?

Синди незабавно скочи и отиде до телефона. Защо не се бе сетила да провери гласовата поща на дъщеря си? Какво й ставаше?

— Не й зная кода — прошепна, подозирайки, че Лий знае наизуст кодовете от пощата на своите деца.

По стълбите се чуха стъпките на Хедър.

— Всичко наред ли е? — попита тя, вече преоблечена в дънки и лек син пуловер.

— Хедър — каза Лий, — знаеш ли кода от гласовата поща на сестра си?

Хедър набързо изрецитира четирите цифри.

— Трябва да вървя. — Тя целуна майка си по бузата. — По-късно ще ти се обадя. Опитай се да не се тревожиш.

Още преди да се затвори вратата след нея, Синди набра кода с чувството на вина, че се бърка в личния живот на дъщеря си. Когато Джулия се върне, ще й се извини, реши Синди, а думите на сестра й все още звучаха в ушите й. Почти патологично честна, бе казала тя.

— Имате седем нови съобщения — изчурулика записът в ухото й.

— Седем нови съобщения — повтори Синди и напразно се огледа за молив и хартия.

Сестра й вдигна ръце. Какво ти казах, говореше изражението на лицето й.

В крайна сметка, нямаше нужда от хартия и молив. Пет от съобщенията бяха от Синди, пренасочени от мобилния телефон на Джулия, едно от Линдзи, а при последното бяха затворили. Синди остави слушалката, усещайки как отвътре в нея се надига отчаяние като див глад.

— Добре ли си? — чу да пита Лий през звъненето в ушите си. — Не изглеждаш много добре.

Стаята несигурно се разклати насам-натам, сякаш танцуваше, земята се отдръпна от краката й. Лек позиционен световъртеж, мина й през ума, после таванът се спусна към нея като гигантска птица. Той я вдигна във въздуха, замята я насам-натам, тя се почувства куха и безпомощна и накрая рязко падна. Синди усети как се стоварва на пода. Точно преди да падне, чу как Елвис изскимтя, видя как очите на сестра й уплашено се разширяват.

— Какво правиш? — викна тя с ръце на бедрата.

Последната мисъл на Синди, преди да потъне в тъмнината, бе, че се надява Лий да може да се придвижи достатъчно бързо и да я хване, преди главата й да се е ударила в пода.