Джой Филдинг
Изгубена (8)

8

— Друг път правила ли е такова нещо?

— Имаш предвид да остава навън за цяла нощ?

Нийл кимна. Той седеше до Синди на единия от двата кожени дивана в хола. Зад тях цялата стена бе заета от прозорци, гледащи към просторния заден двор. Насреща висяха три картини, изобразяващи круши в различна степен на зреене. Синди не си спомняше името на художника. Том ги бе купил, без да иска нито мнението, нито одобрението й. Аз вадя парите, аз вземам решенията — това в голяма степен изчерпваше мотото на техния брак. Както и нескончаемия парад от други жени, помисли си Синди и тъжно се усмихна на красивия мъж, приседнал на другия край на дивана. Зачуди се дали той някога бе изневерявал на жена си. Прокара длан по гладката повърхност на канапето. Чудесна италианска кожа. С гаранция за цял живот. За разлика от брака й, каза си тя. Диваните също бяха решение на Том, както и карираните фотьойли пред черната мраморна камина. Защо ли никога не си даде труда да промени каквото и да било след като той напусна? Дали подсъзнателно не бе очаквала да се върне? Тръсна глава в опит да изхвърли бившия си съпруг от ума си.

— Синди? — попита Нийл и се приведе напред с протегнати към нея ръце. — Добре ли си? Имаш доста странно изражение на лицето.

— Да, и друг път е оставала за цяла нощ навън — каза Синди в отговор на въпроса му, чудейки се преди колко време го бе задал. — Но винаги се обажда. Не е било да не се обади. — Освен един път, веднага, след като се върна вкъщи, спомни си тя. Тогава се опитваше да изтъкне, че вече е голям човек и не трябва да отговаря пред майка си. Баща й, натърти тогава, никога не й бил поставял такива ограничения. А майка й, възрази Синди, имаше нужда да се убеди, че тя е в безопасност. Бе въпрос на разбиране, не на ограничение. В отговор Джулия превъртя очи и изхвърча от стаята, но повече никога не остана за цяла нощ навън, без да се обади вкъщи.

Освен един друг път, когато бе забравила, спомни си отново Синди, но пък тогава първата й работа сутринта бе да се обади и искрено да се извини.

— Не трябваше ли да си на работа? — попита тя Нийл, в опит да попречи някой друг случай да изскочи в главата й.

— През лятото почивам и в петък.

Синди смътно си припомни, че снощи й беше казал това.

— Виж, не е нужно да оставаш. Искам да кажа, много любезно бе от твоя страна да дойдеш и всичко останало. Наистина съм ти задължена, но съм сигурна, че си имаш планове за дългия уикенд и…

— Нямам никакви планове.

— … и Джулия всеки момент ще се върне — продължи Синди, без да обръща внимание на намека, съдържащ се в забележката му, — когато ще я удуша и всичко ще се оправи. — Опита се да се засмее, но вместо това се разплака. — О, боже, ами ако й се е случило нещо ужасно?

— Нищо ужасно не й се е случило.

Синди умолително се втренчи в Нийл.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — простичко каза той.

Неочаквано Синди се почувства по-добре.

— Благодаря ти.

Нийл се пресегна и взе дланите й в своите.

Внезапно по стълбите се втурнаха стъпки и се показа Хедър.

— Чух вратата. Джулия върна ли се?

Синди побърза да измъкне ръцете си от тези на Нийл и благовъзпитано ги прибра в скута си.

— Кой сте вие?

— Хедър, това е Нийл Макфърлейн.

— Счетоводителят. — Хедър предпазливо се приближи и бързешком огледа черните дънки и ризата на Нийл.

Нийл стана и й стисна ръката.

— Радвам се да се запознаем, Хедър.

Тя кимна.

— Помислих, че може Джулия да се е върнала.

— Не — каза Синди.

Хедър пристъпи от крак на крак.

— Дънкан и аз тъкмо се канехме да идем до „Куин стрийт“. Освен ако не ти трябвам за нещо.

— Не, миличка. Добре съм.

— Сигурна ли си? Щото мога да остана, ако искаш.

— Не, скъпа. Върви. Ще се оправя.

— Ще ми се обадиш ли веднага щом Джулия се прибере?

Синди кимна и нетърпеливо погледна към входната врата.

— Знаеш ли номера на мобилния ми телефон?

— Разбира се. — Синди си припомни няколко номера, но осъзна, че всичките са на Джулия. — Може би е по-добре да го запишеш.

Хедър влезе в кухнята.

— Оставям го до телефона — провикна се тя, а в това време Дънкан се спусна по стълбите.

— Джулия дойде ли си? — попита той.

— Не още.

Той недоумяващо се взря в Нийл и вдигна ръце, сякаш да се защити. — Вие да не сте ченге?

Синди пребледня. Защо зададе този въпрос?

— Счетоводител е — обясни Хедър, която отново влезе в стаята. — Трябва да тръгваме. — Тя побутна Дънкан към входната врата. — Не забравяй да ми се обадиш, когато Джулия се прибере.

Синди кимна и ги проследи с поглед.

— Мислиш ли, че трябва да се обадя в полицията?

— Ако се притесняваш, да — отговори Нийл.

— Минали са едва двайсет и четири часа.

— Това е достатъчно дълго.

Тя се замисли за Том. Трябваше навярно да почака той да й се обади и да обсъдят въпроса заедно, преди да предприеме по-решителни действия.

— Може би трябва да почакам още известно време.

— Провери ли на мястото, където Джулия е била на прослушване, дали се е появила?

— Не зная към кого да се обърна — призна Синди. — Искам да кажа, известно ми е, че прослушването е било на Майкъл Кинсолвинг, но той вероятно просто е наел някое място, а аз не зная нито телефона, нито адреса. — Нищичко не зная, проплака вътрешно. Що за майка съм, като нищо не зная? — Том сигурно знае — добави. — Бившият ми съпруг. Бащата на Джулия. Той е уредил прослушването. Няма как да не знае. — Още една причина да изчака, докато говори с него, преди да се обади в полицията, каза си тя.

Нийл отиде до камината и вдигна една плексигласова рамка от етажерката.

— Това ли е Джулия?

Синди се втренчи в снимката й. Беше направена няколко дни след нейния осемнайсети рожден ден. Усмивката й разкриваше два реда идеални, професионално изправени и избелени зъби. Елегантните рамене бяха гордо изпънати в новото млечнобяло кожено сако „Гучи“ — подарък от баща й. На ушите на Джулия блестяха диаманти, също подарък от тати. В нощта, когато бе направена тази снимка, Синди подари на дъщеря си тънко златно синджирче с името й на него. Не беше минал и месец, когато Джулия го скъса, докато се мъчеше да изхлузи едно поло през главата си. Забравих, че е на мен, небрежно подхвърли тя и го върна на майка си, за да го отнесе на поправка. Синди покорно го занесе, само за да може Джулия да го изгуби няколко седмици по-късно.

— Тази снимка е стара — каза тя сега и я взе от Нийл. Сложи я обратно на етажерката, при което погали с пръст бузата на дъщеря си през квадратното стъкло.

— Много е красива.

— Да.

— Също като майка си.

Телефонът звънна. Синди хукна към кухнята, препъна се в килима в коридора и удари едното си бедро в рамката на вратата.

— По дяволите — изруга, докато вдигаше слушалката. — Ало?

— Я, ти върви по дяволите — отвърна майка й. — Какво има, скъпа? Забрави да се гримираш или какво?

Синди докосна бузата си и се сети, че наистина бе забравила да се гримира. И въпреки това, Нийл бе казал, че е красива, помисли с благодарност. Той се зададе и тя му направи знак, че не се обажда Джулия.

— Добре съм, мамо. Само че съм малко заета в момента. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Няма нужда. Обаждам се просто така. Всичко наред ли е? Сестра ти каза, че си й се сторила бясна, а трябва да призная, че съм съгласна с нея.

Синди затвори очи и прокара длан по косата си.

— Всичко е наред, мамо. Ще ти се обадя по-късно. Става ли?

— Добре, скъпа. Умната.

— Майка ми — каза Синди, затвори телефона и веднага провери дали междувременно не е звънял някой друг. — Сестра ми й казала, че съм й се сторила бясна, когато ми се обади по-рано.

— Сигурен съм, че е искала да каже „неясна“ — допусна Нийл.

Синди се засмя.

— Благодаря ти, че дойде. Наистина съм ти задължена.

— Ще ми се да можех да направя нещо повече.

Нещо прещрака в ума й.

— Можеш да ме откараш до Шон Бенак — заяви неочаквано тя.

— Кой?

— Ще ти обясня по пътя. — Синди грабна един лист и надраска бележка за Джулия. Остави я по средата на кухненската маса, в случай че дъщеря й се върне, докато я няма. Докато излизаше, отново набра номера й и остави друго съобщение. Когато говори с Шон, в гласа му имаше нещо, помисли си Синди и си повтори разговора им дума по дума. Нещо повече от алкохол и цигари. Нещо повече от умора, раздразнение и наранени чувства.

Гняв, осъзна тя.

Той й се бе сторил бесен.

 

 

— Шон вкъщи ли е?

— Няма го — отговори младият мъж, застанал на прага и препречил достъпа на Синди към тесния апартамент на втория етаж, разположен над стар смесен магазин от южната страна на „Дюпонт“ близо до „Кристи“. Мъжът бе висок и черен, с атлетично тяло и лъскава гола глава. На лявото му ухо висеше сребърна халка. На врата му бяха окачени слушалки, сякаш му бяха метнали ласо. Беше в бяла тениска без ръкави и черно долнище на анцуг, а в лявата си ръка държеше голяма пластмасова бутилка с вода.

— Вие сигурно сте Пол. — Синди измъкна името на съквартиранта на Шон някъде от гънките на подсъзнанието си. Тя протегна ръка и внимателно си проправи път в разхвърляния, непроветрен апартамент. Нийл я последва.

Младежът предпазливо се усмихна.

— А вие сте?

— Това е Нийл Макфърлейн, а аз съм Синди Карвър. Майката на Джулия.

Изражението на лицето му тутакси леко се измени.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Карвър, господин Макфърлейн. Извинете ме за бъркотията. — Той глуповато погледна към всекидневната-трапезария зад гърба си.

Очите на Синди проследиха неговите. Светлият дървен под и кафявият кадифен диван по средата бяха покрити с книги и листи. Силно издраскана дървена врата, подпряна на четири трупчета от тухли, служеше за масичка. Върху малката кухненска маса бяха разхвърляни няколко стари броя на „Торонто стар“ като покривка. „Съпруг телефонирал на жена си, след като я обезглавил“, крещеше едно от заглавията. „Мъж следил жертвата си три дни, преди фаталното нападение“ — съобщаваше друго.

— Шон изследва анормалното поведение — обясни Пол, щом забеляза накъде гледа. — За един сценарий, който пише.

Синди кимна и си спомни как веднъж Джулия се бе похвалила, че Шон пише сценарий специално за нея. Доколкото Синди знаеше, Шон трябваше тепърва да намери режисьор за която и да било от творбите си. Засега се издържаше като барман във „Флуид“, известен градски клуб.

— Идвала ли е Джулия наскоро? — попита тя, опитвайки се да звучи нехайно.

— Не съм я виждал от… — Настана неловко мълчание. — Най-добре е да говорите с Шон.

— Имаш ли някаква представа кога ще се върне?

— Не. Не бях тук, когато е излязъл.

— Имаш ли нещо против да го почакаме? — Синди тутакси седна на дивана, като премести една изпомачкана книга на възглавницата до себе си. Книгата се казваше „Смъртна молитва“.

Пол се поколеба.

— Там е работата, че… Трябва да съм някъде до обяд и тъкмо се канех да взема душ…

— О, ти си действай — каза Синди. — Ние ще се оправим.

— Шон може и да се забави.

— Ако не се върне, докато си готов да тръгваш, ще си идем.

— Добре. Предполагам, че става — промърмори младежът. Вероятно долавяше решителността й и не искаше да прави сцени. — Няма да се бавя.

— Не бързай.

Веднага, щом чу водата от душа, Синди скочи на крака.

— Какво правиш? — попита Нийл. — Къде отиваш?

На втория въпрос бе по-лесно да се отговори.

— В стаята на Шон — каза тя, опитвайки се да прецени коя от двете стаи в дъното бе негова. Отвори първата врата и със задоволство видя редицата футболни купи от гимназията с името на Шон, изложени пред отворения прозорец.

Стените бяха облепени с плакати от известни филми: „Човекът-паяк“, „Крадци на тела“, „От ада“, „Тексаското клане“. Синди трепна от образа на ужасна фигура с кожена маска, размахала автоматична резачка пред себе си, като огромен фалос. На стената зад него бе прикована безпомощна млада жена. Тя си спомни филма и сега се намрази за това, че й бе харесал. Какво й имаше, та да харесва подобни неща?

— Това не ми се вижда добра идея — отбеляза Нийл с напрегнат шепот, след като я последва в тясната стая.

— Може би не е — призна Синди, докато оглеждаше неоправеното легло и зацапаното с петна бюро до отсрещната стена. По средата му имаше яркосин компютър, до който стоеше празна рамка за снимка; от другата му страна бе струпан куп празни листи.

— Какво търсиш?

— Не зная. — Синди отстъпи крачка назад и срита кошчето за боклук на пода. Вниманието й тутакси бе привлечено от накъсаните и смачкани останки от снимка. Тя се наведе и събра с треперещи ръце късчетата от снимката на дъщеря си. — Това е последната снимка на Джулия. Направи си я едва преди няколко седмици. — Безуспешно се опита да изглади гънките на черно-бялата снимка и да събере парченцата от усмивката на дъщеря си. Очевидно в изблик на ярост Шон я бе изтръгнал от рамката. Възможно ли бе със същата ярост и да я е нападнал?

— Може би е по-добре да я оставиш така — посъветва я Нийл и взе снимката от ръцете й.

— Какво още има тук? — попита Синди, без да обръща внимание на предупреждението му. Тя преобърна кошчето и на пода се изсипаха парчета хартия, използвани салфетки, изрезки от моливи и потъмняла обелка от ябълка. — Боклуци, боклуци, боклуци — промърмори тя. Пръстите й се отпуснаха и бялото пластмасово кошче се изплъзна от тях. Взе да отваря чекмеджетата на бюрото и да тършува вътре. В първото нямаше нищо интересно и тъкмо се канеше да затвори и второто, когато пръстите й напипаха нещо на дъното. Плик, осъзна, измъкна го и ахна, когато го отвори.

— Какво е това?

Устата на Синди се отвори, но никакви думи не излязоха. Тя прехвърли малките цветни снимки. Всичките бяха на Джулия и всичките в различна степен на разсъбличане: Джулия по прозрачен бледосин сутиен и прашки; Джулия само по черни бикини, ръцете й закачливо прикриват очевидно голите гърди; Джулия в профил, очертанието на едната й гола гръд се вижда зад извивката на лакътя, а голото й дупе излиза извън снимката; Джулия, провокативно загърната с чаршаф; Джулия на високи токчета, по разкопчана мъжка риза и вратовръзка.

— Защо го е направила? — запита се на глас Синди и показа снимките на Нийл, после ги пъхна в джоба на зелените си памучни панталони. Какво й ставаше на Джулия? Напълно ли си бе загубила ума?

Синди прехвърли още няколко неща и тъкмо се канеше да затвори чекмеджето, когато погледът й се спря на един гъсто напечатан лист.

„Мъртвото момиче“, прочете тя.

От Шон Бенак.

Синди измъкна листа и го отнесе до леглото, седна и зачете страницата, а устните й безмълвно се задвижиха.

МЪРТВОТО МОМИЧЕ

От Шон Бенак

 

Първа глава

 

Тя го гледа с отвращение, въпреки че ръцете и краката й са завързани зад голото й тяло и знае, отвъд всяко съмнение, че той ще я убие. Трябваше да завърже и очите, както устата й, мисли си той; тогава нямаше да му се налага да гледа добре познатото му презрително изражение. Но иска тя да го вижда. Иска да знае какво ще й се случи, да види ножовете и другите средновековни инструменти за мъчения, разпръснати по пода и да разбере що за ад й е подготвил. Вдига най-малкия, но най-остър нож, внимателно го обхваща с пръсти, същите, за които тя твърди, че са безнадеждно непохватни. Педерастки пръсти, в лицето му го казва. Ръце на педал.

Той прокарва тънка линия по стегнатата плът от вътрешната страна на ръката й. Очите й се разширяват, когато вижда червената струйка да потича надолу по бялата й кожа. Той бавно взима втори нож и описва с него изящна дъга във въздуха. После рязко го забива отстрани в тялото й, като внимава острието да не достигне до жизненоважни органи, гледа да не натиска много силно, за да не я убие, понеже какво ще му е забавното на това?

Ще свърши твърде скоро, твърде бързо, преди да е успял истински да се наслади, преди тя да има време истински да страда за греховете си. А трябва да страда. Както той бе страдал толкова дълго.

Какво правиш? Махай се от мен, бе креснала тя, когато й се метна изотзад, а после я напъха в багажника на колата си. Тя, това порочно привилегировано дете, което твърдеше, че ако отидела по̀ на север от магистрала 401, щяло да й потече кръв от носа, сега щеше да кърви до смърт в една изоставена колиба южно от „Кинг Сайдроуд“ насред проклетото нищо. Така ти се пада, кучко, казва той и реже по краката й, а после я мята по гръб и забива най-големия нож между бедрата й.

Зелените й очи се разширяват от ужас, когато ножът прониква и се забива по-дълбоко. Сега не се смееш, а, кучко? Къде отиде всичкото ти презрение? Със свободната си ръка грабва друг нож и я намушква в гърдите. Кръвта й е навсякъде: по нея, по него, по пода, по дрехите му, в очите му, под ноктите му. Педалските му нокти, мисли си и се наслаждава, докато забива ножа надълбоко, после зверски изтръгва лепенката от устата й, за да чуе последните й писъци.

— О, мили боже — изплака Синди и се заклати напред-назад.

Нийл издърпа хартията от ръцете й.

— Какво е това?

— Не, моля те, не.

Едва тогава тя чу шум зад тях.

— Какво става тук? — от прага попита Пол. — Госпожо Карвър? Какво правите тук?

Синди скочи на крака и се хвърли към изумения млад мъж, който беше гол, с изключение на увитата около кръста му кърпа.

— Къде е дъщеря ми? Какво сте й направили?

Пол отстъпи крачка назад, притискайки хавлията към бедрата си.

— Не зная. Честна дума, нямам представа къде е.

— Лъжеш.

— Наистина смятам, че трябва да си идете.

— Никъде не отивам, докато не говоря с Шон.

— Вече ви казах, че не зная кога ще се върне.

— Той с Джулия ли е?

— Няма начин. Джулия му изтръгна вътрешностите, човече. Вижте, ще се наложи да се обадя в полицията, ако още сега не изчезнете от тук.

Нийл вдигна глава от страниците, които четеше и рязко взе телефона от масичката до леглото на Шон. Метна го към Пол.

— Обади им се — каза той.