Джон Лескроарт
Ловецът (9)

9

На вратата на офиса му се почука и вътре влезе Тамара.

— Мисля, че открих нещо ново.

Хънт седеше зад бюрото, подпрял челото си с ръце, блуждаейки с поглед над разтворената папка от делото.

— Звучи интригуващо. — Той отгърна поредния лист, вдигна глава и я фиксира с кървясалите си очи. — Давай го насам.

Тя доближи и сложи пред него една от пресниманите страници.

— Не е точно ключът към загадката, но пък и ти щеше досега да си го забелязал, ако беше.

— Не съм толкова сигурен — усмихна се леко той. — Какво е това?

Тамара го подбутна към него.

— Полицейски доклад за застрашаване безопасността на дете отпреди смъртта на майка ти, който на пръв поглед няма нищо общо със случая.

Хънт го погледна отблизо.

— Да, разбира се. Виждал съм го. Четох го един или два пъти, както и повечето останали документи. Но имаш право, той няма как да е свързан с убийството, защото е писан пет месеца по-рано.

— Отначало същото си помислих и аз. Но понеже ме помоли и понеже съм железен професионалист, го прегледах повторно и нещо ми направи впечатление. — Тя обърна страницата. — Виж последния ред.

— „Да се прати копие до Служба за закрила на детето, за сведение“ — прочете на глас Хънт надрасканото с нечетлив почерк изречение и после отново вдигна поглед към нея. — Те правят това винаги когато има жалба и когато са замесени деца. Службата посещава адреса седмица-две по-късно, за да се увери, че всичко е наред.

— Правилно. — Тя се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Хайде, Уайът, нали си умник. Кажи ми кое не е наред.

Очите му се отместиха от нея обратно към листа хартия.

— Вече бях в Службата и прегледах там досието по осиновяването си. Този доклад беше вътре, спомням си го много добре.

— Именно, защото там му е мястото. Ставало е дума за бебе, оставено в компанията на две деца, съответно на шест и осем години, които да се грижат за него. Въпросът е защо се намира в папката, която разглеждаш сега? Както сам отбеляза, той няма нищо общо с процеса за убийството. Не би трябвало изобщо да е тук.

Хънт изведнъж се изправи като наелектризиран.

— Още един свидетел. Някой от прокурорския екип е видял този доклад или е надушил за него и е решил, че може да използва показанията на подателя на сигнала… — Хънт вдигна листа срещу светлината, за да види по-добре. — Ърнест Талбот, съсед на семейството. Или пък на Еви Секрист, майката на другите две деца.

— Само че никой от тях така и не е бил призован, нали?

— Очевидно не.

Тамара го изгледа изпод вежди.

— Майка ти наистина ли те е оставяла на грижите на съседските деца?

— Отчетът на социалните работници не гласи точно това. Те само са отправили предупреждение, а впоследствие са съставили документите. Според мен, докато пристигнат, майка ми и приятелката й Еви вече са се били върнали в апартамента. Но в сигнала си Талбот твърди, че са липсвали около два часа, оставяйки децата сами.

— Ужас — рече ласкаво Тамара. — Значи затова и досега се боиш от изоставяне.

— Да не започваме сега — отвърна Хънт. — Не че бягам от темата, но ако случайно не си забелязала, имам случай за разрешаване.

— Смяташ ли, че си струва да потърсим този Талбот? Или пък Еви Секрист?

— Опитай се да познаеш от три пъти — погледна я закачливо Хънт.

* * *

— Господин Ърнест Талбот?

— На телефона.

— Казвам се Уайът Хънт и съм частен детектив.

— Радвам се за вас. Аз пък съм пенсиониран шофьор на автобус. С какво мога да ви помогна?

— Може да ви се стори малко изненадващо, но се обаждам за събитие, случило се преди четирийсет години. Вие сте се обадили в Службата за закрила на детето по повод на някакъв проблем в съседен апартамент.

— Да, спомням си. Две млади хипарки си бяха оставили децата заедно без надзор. Цяло чудо е, че никое не пострада. Разбира се, едната от тях по-късно я убиха, нали? Съпругът й, ако не се лъжа.

— Правилно, макар че съпругът й може и да не е бил виновен. Именно този случай разглеждам след толкова време. Аз съм едно от децата, които са били оставени сами, а жената е моята майка. Дали ще имате нещо против да намина за няколко минути, да поровим заедно в паметта ви?

— Разбира се, не виждам защо не, стига да е останало нещо в нея. Не мога да ви обещая, че помня много повече от това, което вече ви казах. Предполагам, че след като сте намерили телефона ми, адресът също няма да ви затрудни.

* * *

Десетина минути след пладне Хънт превали най-високата точка на булевард „Гиъри“, малко след Ван Нес Авеню, и попадна в толкова гъста мъгла, че видимостта спадна от една пресечка до не повече от десетина метра. Той натисна спирачките, включи фаровете, вдигна шофьорския прозорец и намали скоростта до трийсет километра в час. Докато примижаваше срещу млечната белота, главоболието го удари с пълна сила отново и той продължи да кара, притискайки с пръсти дясното си слепоочие.

Хънт обичайно не пиеше много и не можеше да си спомни кога за последен път е имал истински махмурлук. Този сега си го биваше — шест от щедрите двойни скочове на Теодор не бяха шега работа, — но той нямаше ясна представа защо изобщо бе продължил да се налива. Освен ако от търкалящото се в съзнанието му зрънце фактическа информация балансите му не бяха започнали да избиват.

След като паркира до бордюра, отново направи нещо нетипично — доста време остана да седи, чудейки се какво ли ще му донесе предстоящата беседа и дали изобщо има желание да го чува.

Но знаеше, че не бива да се поддава на такива настроения. Човек трябваше да гони съмненията, да стига до сърцевината, да сритва пътьом нечий задник, ако се наложи, и да продължава нататък. Каквито и резерви да имаше Тамара, в това нямаше нищо лошо — просто правилно мъжко поведение.

Накрая отвори вратата и пристъпи навън в мъглата. Температурата бе шест-седем градуса, а пронизващият вятър развяваше полите на лятното му сако. Измина пресечката, деляща го от дома на Талбот, пъхнал дълбоко ръце в джобовете и с пулсираща до пръсване глава.

Жилището се намираше на втория етаж в сграда с шест апартамента на Фултън стрийт, срещу северния край на парка Голдън Гейт. Уайът натисна звънеца до металната външна порта. Оттам по тясна бетонна пътечка покрай стената се стигаше до стъпалата пред входа.

Той се изкачи по тях и изведнъж се озова лице в лице с чернокож мъж, почти изпълващ рамката на вратата, който спокойно можеше да мине за защитник от Националната футболна лига. Носеше сив спортен анцуг и бели маратонки. Имаше късо подстригана сива коса и също такива мустаци над широката уста.

— Господин Хънт?

— Същият.

— Просто исках да се уверя. Заповядайте.

Минаха по къс коридор, покрай малка кухня и стигнаха до всекидневната — спретната и спартанска, с кожено кресло и диван, модерна лампа до него, чаена масичка от хром и стъкло и телевизор с плосък екран на стената.

Домакинът посочи на Хънт към дивана, а сам се настани в креслото.

— Мислих си за вашето обаждане — започна без всякакво предисловие — и сякаш не помня много конкретни неща около случая, за който споменахте. Знам, разбира се, че имаше дело, отначало дори щяха да ме викат за свидетел. Това е единственото убийство, с което съм имал нещо общо през живота си, и слава богу! Но понеже бях на смяна, когато е станало, в крайна сметка решиха, че няма да съм от особена полза — имам предвид нито за обвинението, нито за защитата.

— Познавахте ли добре майка ми? Или баща ми?

Мъжът не отговори веднага.

— Всъщност не. Никога не сме се събирали или нещо подобно. Поздравявахме се, като се видим, и толкова. Те бяха семейни, с дете — което явно трябва да сте вие, — а аз млад, неженен и разбира се, черен.

— Това проблем ли беше?

Талбот се засмя.

— Дали е било проблем да си черен? Предполагам не толкова, колкото по други места, но ако човек се вгледа внимателно, се усещаше. — Той махна с ръка. — Но не, с твоите родители не сме имали никакви търкания. Те се държаха учтиво, и аз се държах учтиво. А после, след онзи ден, в който викнах Службата за закрила на детето, просто не си говорехме много.

Хънт се приведе напред на дивана, облягайки лакти върху коленете си.

— А онази, другата жена, Еви Секрист? Майката на по-големите деца?

— Не бяха много по-големи от вас.

— На шест и осем години, ако не се лъжа.

— Тъкмо това имам предвид. Беше лудост да ви оставят сами.

— Няма да споря с вас. Положително не е било много умно.

— Вие всичките крещяхте, сякаш ви дерат живи. Помислих си, че някое от вас наистина може да пострада, затова се обадих в полицията.

— В полицията, а не в Службата?

— Да. Но в крайна сметка дойдоха и едните, и другите. Майките обаче се бяха върнали преди тях и ми бяха бесни, задето съм подал сигнала. Кажете ми какво според вас трябваше да направя?

— Мисля, че сте постъпили правилно.

— Във всеки случай, не седнах да си посипвам главата с пепел.

— А онази другата жена, Еви? Познавахте ли я?

— Съвсем бегло. — Моментното раздразнение на Талбот премина и в погледа му проблесна искрица. — Струва ми се, че мен достатъчно лесно ме открихте. Как така знаете името й, а все още не сте я намерили?

Въпросът беше уместен и Хънт го прие с лека усмивка.

— Човек не би казал, че вие се криете. Адреса ви го има в указателя.

— Значи ли това, че тя се крие?

— Не знам какво прави. Не знам дори дали е жива. Няма обявен телефон. Потърсих я в „Гугъл“ и излязоха четири хиляди резултата, но нито един местен. При вас беше по-лесно. И между другото, благодаря за съдействието.

— Шегувате ли се? Вие ми разнообразихте деня. Не съм имал други гости от деня, в който телевизионният техник дойде да ми инсталира сателитната чиния. Май трябва да започна да излизам повече. — Плътният смях на Талбот прозвуча отново.

Хънт си помисли, че вероятно би могъл да се сприятели с този човек. Разговорът го караше да забрави за махмурлука си.

— Идеята не е лоша — отвърна, — но на ваше място бих изчакал първо да се вдигне мъглата. Казахте, че все пак сте познавали донякъде Еви Секрист?

— Само толкова, колкото да не искам да имам нищо общо с нея.

— Защо не?

Талбот помисли за секунда.

— Най-добрият начин да го кажа е, че от нея ме побиваха тръпки. Виждал съм я само заедно с майка ви, може би десетина пъти, но това ми беше достатъчно.

— И от кое у нея ви побиваха тръпки?

— От всичко. Но най̀ вече от това, че изглеждаше като зомбирана.

— Вземала е наркотици?

Той кимна.

— Най-вероятно ЛСД. Или се е дрогирала толкова много в миналото, че мозъкът й беше изпържен. По онова време това беше като епидемия в града. От пръв поглед си личеше, че жената не е наред. На всичко отгоре беше и религиозна фанатичка. Кимнеш й за добър ден, а тя вдигне ръце и възкликне: „Слава на Бога“.

— И майка ми ли беше такава?

— Не бих казал. Никога не се е държала така пред мен.

— Защо тогава е дружала с Еви?

— Знам ли. И двете имаха малки деца, може да се е нуждаела от компания. — Той замълча за момент. — Ще позволите ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, давайте.

— Защо смятате, че баща ви не е убил майка ви?

— Сигурно ще ви се стори смешно, но ми беше оставил писмо, в което пише, че не го е направил.

— Не ми се струва смешно.

Хънт въздъхна.

— Искаше да му повярвам, и толкова. Това беше цялото съобщение. Защо? Имате ли някаква причина да смятате обратното?

Талбот поклати глава.

— Не и по онова време. Естествено, не знам какво точно се е случило, защото не съм бил там, но баща ви не беше зъл или агресивен. Чувах ги понякога да се карат, но не се е стигало до физически разправии. Просто двама борещи се, ядосани, разочаровани млади хора. Инак ежедневното им държание показваше, че се обичат.

— Освен когато я е пребил и са дошли ченгетата.

— Вижте, мен ако питате, той изобщо не й е вдигал ръка. Онези стени бяха тънки като хартия и просто като са чули скандала, съседите са повикали полицията и са казали, че има бой. Но всъщност не е било така, затова нито му повдигнаха обвинение, нито го арестуваха.

— Радвам се да го чуя. — Хънт преглътна. — А нейната приятелка Еви показвала ли е признаци на агресия?

Ново поклащане на глава.

— Явно се опитвате да откриете кой друг може да го е извършил.

— Да.

— Бих предположил, че ченгетата са огледали добре всичките й познати.

— Не знам. Допускам, че ако съпругът им се е сторил достатъчно добър заподозрян, просто са спрели да търсят по-нататък.

— Какво недоверие в родната полиция — рече саркастично Талбот. — И смятате, че след толкова години ще попаднете на нова следа?

— Не съм сигурен. Но се надявам нещо да изскочи.

— Като например Еви Секрист?

— Защо не. Може тя да е първата стъпка.

— Ако я откриете.

— Да — кимна Хънт. — Ако я открия.

* * *

Хънт се върна до колата, запали двигателя и пусна парното. После извади телефона, отвори менюто за съобщения и започна да пише.

Трябва да се срещнем. Гарантирам анонимността ви. Търся приятелката на майка ми, Еви Секрист. Чували ли сте името? Знаете ли нещо за нея? Искам да знам с кого си пиша. Познавам хора от полицията, можем да уредим свидетелска защита. Моля отговорете.

После натисна „Изпрати“ и остана да седи в затоплящата се кола, разсъждавайки какво да прави оттук нататък. Изведнъж телефонът иззвъня. Този път не есемес, а обаждане!

— Ало?

— Ало, с кого говоря? — каза женски глас отсреща. Хънт стисна ликуващо юмрук. Най-сетне бе успял!

— Казвам се Уайът Хънт. Кой се обажда?

— Британи. От ресторант „Зазу“.

Възторгът на Хънт се изпари.

— Британи?

— Вие ли сте детективът, който позвъни вчера? Във връзка с разследването за убийство?

— Да, същият. Откъде намерихте номера ми?

— Тъкмо там е работата. Снощи намерихме забравен телефон под една маса. Прибрахме го тук, на рецепцията, и преди минутка на него се получи вашето съобщение. Натиснах „Отговори“ и така се свързах с вас.

Хънт стисна устни.

— Господин Хънт?

— Да, още съм тук. Чуйте, Британи, имате ли някаква представа кой седеше на масата, под която сте намерили апарата?

— Имате предвид снощи ли?

— Не, имам предвид вчера по обяд.

— О, не, съжалявам. Може да е бил всеки. Дори не знам кой от келнерите го е намерил вечерта, просто днес, когато дойдох на работа, беше на рецепцията. Клиентите обикновено забравят по един или два на седмица, а после се обаждат или пращат есемес като вас, а ние им ги пазим, докато минат да си ги вземат.

— Британи, ще ми направите ли една услуга? Както ви споменах вчера, става дума за убийство. Ако някой се появи, за да търси този телефон, бихте ли се опитали да разберете самоличността му, да запишете номера на колата му или поне да запомните как изглежда?

В гласа й трепна неподправена уплаха.

— Нали казахте, че човекът не бил опасен.

— Вярно, не е. Но въпреки това, много бихме искали да поговорим с него. Междувременно, ако не възразявате, аз ще изпратя един от моите сътрудници да вземе телефона. Казва се Мики Дейд. Ще бъде при вас след час, най-много два.

— Ами ако собственикът дойде преди него?

— Това е малко вероятно. Ако все пак се случи, просто му го дайте, но преди това му поискайте документ за самоличност. Дори за по-убедително му кажете, че сте длъжна да видите такъв документ. Ако наистина се притеснявате, поне запишете номера на колата му, както вече споменах. Макар че бих се учудил, ако собственикът се появи. Който и да е той, според мен го е оставил при вас нарочно.

— Цялата тази работа ми звучи доста опасна. Знаете ли какво? За всеки случай ще уведомя управителя на заведението, в случай че реши да предприеме нещо.

— Разбира се. Нека и той ми се обади, ако желае. Главното е да задържите телефона, докато дойдем. Би помогнало, ако го сложите в някаква найлонова торбичка. Ще трябва да го проверим за отпечатъци, за ДНК, а също и за информация на симкартата. При вас ще дойде Мики Дейд, нали запомнихте?

— Да, запомних. Той също ли е полицай?

— Не, но ще носи документ за самоличност.

— Добре. Значи, до час-два?

— Може и малко повече, зависи от трафика.

* * *

Веднага щом приключи разговора с Британи, Хънт се обади на Мики, даде му инструкции и му каза да не жали газта. После се свърза със секретаря на Девин Джул и му остави съобщение, че Мики ще се отбие да донесе един от телефоните на тайнствения непознат, като го помоли да използва всички методи, които счете за необходимо, за да установи самоличността му.

Докато говореше в слушалката, си даде сметка, че подсъзнателно е стигнал до решение, което изглеждаше не по-малко разумно от всяко друго. И без това се намираше на половината път до църквата „Света Богородица, Звезда на моретата“. Щом Еви Секрист е била толкова набожна и приятелка на майка му, не бе изключено отец Бернард да я е познавал.

* * *

— Да, спомням си бедното момиче. — Двамата отново седяха в скромната приемна на енорийското жилище, с нейните тапицирани в жълтеникава изкуствена кожа мебели и разпятие, висящо на боядисаната в бледозелено стена. Икономката донесе кафе, което дойде като балсам за изтерзаната от махмурлука душа на Хънт. — Но името й не беше Секрист — продължи отец Бернард. Вероятно са го сгрешили, когато са писали доклада. Наричаше себе си Сий Крайст.^[1] Еви Сий Крайст. Боя се, че бе станала жертва на прекомерната употреба на наркотици.

— Същото каза и един от съседите й.

— Като гледам, май не си седял много на едно място, Уайът?

— Опитвам се да разбера докъде ще ме отведе всичко това, отче. Сега поне разполагам с още един човек освен вас и автора на съобщенията, който е убеден, че баща ми не е извършил убийството. Което, ако е вярно, означава, че го е извършил някой друг. Правя каквото мога, за да го открия.

— И къде в цялата картина се вписва Еви?

— Не знам. Била е приятелка на майка ми. Занимавала се е с наркотици. Може пък да изскочи нещо. — Той сви рамене. — Поне за момента това е единствената нишка, с която разполагам. Имате ли представа какво се е случило с нея, къде е тя сега?

— Не. Виждал съм я само един или два пъти, заедно с майка ти. Не посещаваше нашата църква, нито пък която и да е друга.

— И все пак се сетихте за името й?

— Право да ти кажа, почти нямам спомен от нея самата като личност. Основната причина да не съм я забравил е, че тя беше един от основните поводи за конфликти между майка ти и баща ти.

— И защо?

Отец Бернард вдигна поглед към тавана.

— Да ме прости господ, но от това, което разбрах за нея, бе фундаменталистка, последователка на някакъв религиозен култ. Нямаш представа колко хора по онова време се обръщаха от ЛСД директно към Исус, благословено да е святото му име.

— И какво е намирала майка ми в нея?

— Аз се питах същото. Вероятно са се познавали отпреди и й е било съвестно да я зареже, може би дори се е чувствала длъжна да я спаси. Във всеки случай, баща ти мразеше Еви, притесняваше се от влиянието й върху теб. Това беше голям проблем. — Свещеникът сключи длани. — Ето защо си спомням добре за нея, макар и да не я познавах отблизо. Името й изникваше всеки път, когато ходех да съветвам родителите ти.

— И нямате представа къде е сега?

— Не, никаква. Съжалявам.

Хънт изпъшка, пресегна се към чашата с кафе и я пресуши.

— Знаеш ли, Уайът — каза отец Бернард, — между жените с малки деца често възникват изключително силни връзки. Дори инак да не си подхождат и в никой друг момент от живота си да няма шанс да се сприятелят, докато са в това трудно, напрегнато положение, с бебета покрай тях и без мъже по цял ден, те стават много близки.

— А майка ми… била ли е склонна към религиозен фанатизъм?

— Не бих казал. Може би с една идея по-набожна, отколкото са повечето хора в наши дни, но тогава ми изглеждаше относително нормална.

Хънт пробва последен изстрел в тъмното.

— А случайно да знаете как е била истинската фамилия на Еви? Моминска или по съпруг, ако е била омъжена?

Отецът разпери ръце и поклати съжалително глава.

— Бих искал да мога да ти помогна, Уайът, но не знам никое от тези неща. Нито пък имам представа откъде можеш да ги откриеш.