Джон Лескроарт
Ловецът (24)

24

В Сан Франциско, Тамара прекарваше един не особено ведър ден.

Седнала в тясната кухничка посред мрачния следобед, тя пиеше четвъртото си кафе от сутринта. Дядо й, както в повечето съботи, бе отишъл да играе петанк^[1] с приятелите си, а Мики бе излязъл още призори да обикаля пазарите за продукти, тъй че тя бе останала сама в апартамента, борейки се с новите си грижи и тревоги.

При телефонния им разговор Уайът бе звучал ужасно, почти като друг човек. Вманиачен, трескав, нуждаещ се от помощ. Откак го помнеше, а това бе почти през целия й живот, никога не го бе виждала да губи контрол. Това определяше самата му личност — силна, непоклатима, уверена, самостоятелна.

Но сега психологическото сътресение покрай търсенето на убиеца на майка му го бе накарало да се усъмни в себе си, в инстинктите си, в самата си природа. Или поне така изглеждаше отстрани. За нея постепенно ставаше очевидно, че наглед естествената му издръжливост до голяма степен се е дължала на отричане на основни истини за ранното му битие.

Той бе изгубил майка си. Баща му го беше изоставил. Няколко приемни семейства бяха вдигнали ръце от него. И всеки път бе намирал сили да продължи напред, да повярва, че нещо положително ще се случи след цялото това отхвърляне, лоша карма, липса на късмет. Слава богу, накрая бе попаднал на хора, които да го отгледат, да му дадат нужната обич и подкрепа, за да израсне и да се превърне в мъж.

Тамара нямаше нужда да напряга въображението си, за да си представи болката, през която бе преминал. И тя се бе чувствала по сходен начин, макар да бе изгубила майка си на десетгодишна възраст — доста по-късно, отколкото Уайът. При това бе споделяла болката от загубата със своя брат, докато той я бе изживявал сам. Тя и Мики бяха плакали заедно до премаляване. Бяха борили рамо до рамо страха, гнева, самотата — не чрез отричане, а чрез постепенно, трудно извоювано приемане. Такъв бе техният жребий и те трябваше да го преглътнат.

Шокираше я мисълта, че нейната сърцевина може да се окаже по-здрава от тази на Уайът, че той може да прибегне до нейната подкрепа, ако бремето му се стори непосилно.

Не че не би му я предоставила, напротив.

Просто осъзнаването, че тази сутрин й се бе обадил, за да почерпи от силата й, от една страна, я плашеше, а от друга, й вдъхваше увереност.

Самият факт, че той, Уайът Хънт, звучеше по този начин, че бе дотолкова отпаднал, че не можеше сам да се справи с проблемите си, а се нуждаеше от нея, бе стряскащ.

Но същевременно тази реалност й носеше известно успокоение. Досега разликата във възрастта им, неговият по-голям житейски опит, нетрепващата му увереност, зрялата му сила я бяха карали да таи постоянен страх, че всяка връзка помежду им е обречена заради явната им неравнопоставеност.

Тя бе привлекателна за мъжката половина и го знаеше. Затова нямаше проблем да повярва, че той я желае. Но физическата връзка, колкото и да бе силна, не стигаше. Нейната хубост щеше да повехне, той пък щеше да остарее преди нея. Ако не притежаваха еднаква сила и увереност, нямаше да се получи нищо.

И сега, изведнъж, тя виждаше с кристална яснота, че се е превърнала именно в това.

В негова равна.

Той не бе потърсил Джина Роук, нито Девин Джул или някой от своите приятели мъже. Беше се обадил на нея, защото знаеше, че тя може да му помогне, да го успокои, да го преведе през изпитанието. Че е наясно пред какво е изправен, кой е всъщност може би дори по-добре от него самия.

Вероятно така е било от самото начало, но нито той, нито тя са щели да го проумеят, ако загубата и болката, които дълго бе държал встрани от себе си, не го бяха разтърсили с такава сила.

* * *

Тамара тъкмо изливаше почти недокоснатата чаша кафе в мивката, когато телефонът в съседната стая иззвъня и тя се втурна да го вдигне.

— Ало?

— Там! — прозвуча гласът на Хънт, трескав, задъхан. — Слава богу, че си още у дома. Открих го!

— Кого?

— Баща ми. Кевин Карсън. В Мексико. Сигурен съм, че е той. Отивам там, за да говоря с него.

— Къде точно се намира?

— В едно малко градче южно от Оахака.

— Значи е жив и здрав?

Уайът не отговори веднага.

— Ще разбера, като отида. Но той е последното липсващо късче. Трябва да го открия. Той ще помни Еви и Лайънел Спенсър, ще знае с какви хора са се движели. А един от тях е убил майка ми.

— Стига да е жив.

— Длъжен съм да вярвам, че е така, Там. Той е последният ми шанс. Тъкмо затова ти се обаждам. Искам да отидеш до вкъщи, да вземеш паспорта от сейфа ми и да го изпратиш тук по FedEx, за доставка рано сутринта. Резервирал съм полет за Ел Пасо по обяд, тъй че ако пристигне в хотела до девет часа, ще е чудесно.

— А как ще продължиш нататък?

— От Ел Пасо има връзка за Оахака, ще пристигна там към седем вечерта. В понеделник сутринта продължавам с кола за онова село, намирам го, двамата сядаме и говорим за всичко, което знае.

— Уайът. — Тя спря, преглътна въпроса, който смяташе да зададе, и го замени с друг, по-безобиден. — Как си с испанския?

— Горе-долу. Малко съм го позабравил, но той ще говори английски, тъй че няма да има проблем.

— Освен ако не е мъртъв. Помислил ли си за тази възможност?

— Не е мъртъв, Там. Според LexisNexis допреди година-две е бил жив. Трябва да говоря с него. И не мога да разбера защо не се радваш. Нали това е отговорът, който търсим от толкова време.

— Защото ми се струва малко… отчаяна стъпка. Да биеш толкова път, без да знаеш какво ще завариш. Да оставим настрана войните между наркокартелите. Там не бяха ли избили към трийсет хиляди души? Да знаеш, че ако ти отрежат главата, ще дойда и ще те убия още веднъж.

— Стига, Там. Не говориш сериозно.

— Чукай на дърво — каза тя и почука по таблата на леглото си. — Мога ли да те попитам още нещо?

— Да, ако обещаеш, че веднага след това тръгваш да вземеш паспорта ми.

— Добре, обещавам. Ето го и въпроса. Представяш ли си как точно ще се почувстваш, ако действително намериш баща си?

— Разбира се. Ще се почувствам чудесно.

— Толкова чудесно, колкото преди два часа?

— Онова беше различно. Вече ми мина.

— Минало ти е безсънието? Пристъпите? Паниката?

Тя почти го видя как повдига рамене.

— В един момент ми дойде малко в повече, това е.

— А, значи било само за един момент.

— Ей… да не си ми сърдита за нещо?

— Не. — Тамара помисли, преди да отговори. — Притеснявам се за теб.

— А не бива. Оценявам го, но съм добре, наистина.

— И вече се владееш?

— Да. Напълно.

— Добре. — Тя въздъхна. — Как беше адресът на хотела?

След като Хънт й го продиктува, тя затвори телефона и известно време стоя неподвижно посред стаята.

— Шантава работа — изпъшка накрая и отиде да си вземе палтото.

* * *

Въпреки цялата увереност, която бе демонстрирал пред своя приятел относно доказателствата и извършителя, Джул никак не хареса новината, че тайнственият кореспондент на Хънт отново се е свързал с него, този път подлагайки на съмнение самия факт на съпричастността на Лайънел Спенсър към убийствата, в това число и към неговото собствено. Той нито за секунда не бе забравил, че цялата афера бе тръгнала именно от анонимните есемеси и че те далеч не бяха случайни, нито лекомислени. Мисълта, че един случай, донесъл му толкова удовлетворение с приключването си, може в крайна сметка да се окаже нерешен, бе меко казано изнервяща.

Нещо повече, имаше вероятност истинският виновник още да е на свобода и никой освен Хънт дори да не мисли да го преследва.

Такива терзания го измъчваха през целия ден. Следобед отиде да гледа футболния мач на децата, а после трябваше да посети спешния кабинет заради падането на Алекса. Надяваше се глезенът й да е само навехнат, но след тричасово чакане за рентгенова снимка той се оказа счупен. Най-сетне, към 8:30, се прибраха вкъщи и той трябваше да претопли станалото на подметка филе миньон и да вечеря сам, защото всички останали, в това число и Алекса с гипсирания си крак, отидоха при съседите за подгряващо парти преди деня на Вси светни. Той просто нямаше нерви да се присъедини към тях.

Колкото и да се стараеше, не успяваше да открие никаква пролука в събраните доказателства. Както бе казал на Хънт, балистичната експертиза бе достатъчно убедителна. Не откриха куршума от убийството на Орлов, но знаеха, че калибърът му е същият като на онези, убили шофьора и Спенсър. А те категорично бяха изстреляни от един и същи пистолет.

Вярно, неговият законен притежател така и не се установи, но Джул знаеше, че нерегистрираните оръжия в града са толкова разпространени, колкото плъховете в канализацията, ако не и повече. Затова трябваше да се задоволят с факта, че са го открили на пода в дома на Лайънел, лежащ край протегнатата безжизнена ръка на предполагаемия си стопанин.

Обаждането на Хънт го бе накарало да се свърже отново с лабораторията, откъдето изненадващо му вдигнаха, въпреки че беше събота, и за сетен път потвърдиха, че по дланта на Лайънел действително са открити следи от барутен нагар, което се връзваше с версията за самоубийство.

Оставаше хронологията на събитията, където Джул също се чувстваше на достатъчно сигурна почва. Орлов бе позвънил на Спенсър малко повече от час преди срещата им в „Ориджинал Джо“. Там последният бе видян от поне трима свидетели да напуска ресторанта и да се качва в такси. Орлов бе останал в заведението за десерта — чийзкейк с плодово пюре, капучино, а след това и чашка „Амарето“. Впрочем всички те бяха поръчани от Лайънел, безспорно за да му дадат време да елиминира шофьора и да се върне да чака излизането на жертвата си пред входа. После, на следващата вечер, по каквато и да е причина — вина, разкаяние, отчаяние, страх — той бе отнел и собствения си живот. Без съмнение е бил вече мъртъв, когато Хънт е почукал на вратата му.

Тъй че на едната страна на везните тежаха всички тези доказателства, а на другата?

Едно анонимно съобщение до Уайът Хънт, което можеше да е изпратено от всеки човек под слънцето, твърдящо, че не е Лайънел. Назоваващо го само по първо име.

Какво означаваше това?

Може би нищо.

И все пак…

Джул изплакна чинията и приборите и ги сложи в миялната машина. В къщата имаше мазе, оборудвано със стар диван, маса за пинг-понг и телевизор. Той слезе там и се опъна върху дивана с ръце зад тила. Постоя така четвърт час, после взе телефона и се обади на партньорката си.

— Здрасти, Сара, Девин е. Имаш ли минутка?

— Тъкмо сме седнали с Греъм и децата да гледаме филм. Много ли е спешно?

— Ти ми кажи. Става дума за Лайънел.

— Нещо ново?

Той й разказа.

Отсреща настъпи кратко мълчание, после тя тихо изруга и му каза да изчака. Чу я да обяснява нещо на съпруга си, преди да се върне отново на линията.

— Това ли е цялото съобщение? Не е Лайънел!

— Да, това е.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Надявах се ти да ме посъветваш. Аз цял ден си блъскам главата и нищо не ми идва наум.

— Ами ако не е Лайънел и ние действително искаме да продължим да играем тази игра, което хич не ми е по вкуса, значи трябва да е някой, с когото се е свързал след разговора с Орлов и… — Тя замлъкна. — Не.

— Какво не?

— Просто не. Точка. Нямам представа кой тормози твоето приятелче Уайът и какво му е известно. Но знам какво е известно на нас, Девин, а също и защо. Искаш ли да ти кажа?

— Целият съм в слух.

— Позната ли ти е фразата „очевидец на убийството“?

Още щом чу тези думи, Джул усети как тревогите му се разсейват и го обзема чувство на покой. Не можеше да повярва, че е изпуснал от картината образа на Чуй и неговото описание на стрелеца. Вярно, той бе наркоман и улична отрепка, но това по никакъв начин не обезсилваше показанията му. Нито последвалото разпознаване на Лайънел сред общо шест снимки на мъже от моргата. Той нямаше причина да лъже, а и фактът, че бе описал убиеца от таксито като възрастен мъж с бяла коса още преди да стане известно, че Спенсър е мъртъв, пасваше идеално, правейки случая практически непробиваем.

— Права си — каза Джул. — Съжалявам, че те обезпокоих. Днес прекарах доста време в болницата с Алекса, предполагам, че мозъкът ми леко се е поразмекнал.

Ченгето от другия край на линията моментално изчезна, заменено от угрижена майка.

— Как е тя? — попита Сара.

— Ще се оправи. Гипсираха й крака за няколко седмици. Проклетият футбол.

— Позната история. Както и да е, престани да се тормозиш с тези есемеси, Дев. Някой просто си прави лоша шега с приятеля ти. Чуй може да е жалък смрадливец, но е видял Лайънел да дърпа спусъка със собствените си очи, от няколко метра разстояние. По-ясно доказателство от това здраве му кажи, не мислиш ли?

— Напълно съм съгласен.

— Чудесно. Нещо друго?

— Май не. Кажи на Греъм, че съжалявам, задето ви прекъснах филма.

— Ще го преживее някак — отвърна Сара. — Е, тогава до понеделник.