Джон Лескроарт
Ловецът (31)

31

През последните две седмици, докато Хънт бе погълнат от разследването на случая на майка си, работата в детективската агенция вървеше, общо взето, по инерция, а особено след убийството на Иван нещата съвсем излязоха изпод контрол. Отсъствието на Уайът и Тамара през последните няколко дни също не спомагаше особено.

Ето защо Тамара прекара целия следобед в отхвърляне на кореспонденция, проверка на свършеното от Джил и Мики — което всъщност никак не беше малко — и разправии с мърморещи клиенти относно графици, срокове, фактури и причини за незадоволителното представяне на фирмата напоследък. Полагаше всячески усилия да уталожи обстановката, в това число и посредством уверения, че предстои назначаване на нови служители, макар единствената стъпка в тази насока да бе неотдавнашната покана на Хънт към Джул.

Правните кантори, които предимно ползваха услугите им, знаеха за случилото се с Иван и изразяваха съчувствие и разбиране, но все пак, бидейки правни кантори, не бяха твърде чувствителни към оправдания за несвършена работа. Единствено смъртта правеше известно изключение, и то в зависимост от обстоятелствата. Ето защо обажданията, валящи едно подир друго, бяха дълги, пълни с извинения и — предвид на факта, че денят й бе започнал още по тъмно във Финикс — изтощителни.

В 5:30 изключи компютъра, увери се, че Джил и Мики наистина са си тръгнали, а не се спотайват някъде из офиса, после угаси осветлението и излезе на стълбището, като заключи вратата след себе си. Знаеше, че Уайът има някаква тайна среща в 4:30. Беше й казал да не го чака и че след като свърши, ще й се обади, за да се поразходят. Или пък да отидат у тях.

Докато слизаше с асансьора, се замисли дали да не се отбие в „Булевард“ за чаша вино, но после реши, че в това състояние ще е по-разумно да се прибере у дома, преди да пие каквото и да било. Затова излезе през задния вход и тръгна по Ембракадеро. През този уикенд бе настъпило зимното часово време, но покрай пътуванията си Хънт и тя бяха пропуснали смяната, затова сега навън й се стори необичайно тъмно.

Часовникът й, все още с час напред, показваше 6:38.

Изведнъж й хрумна идеята да изненада Уайът и вместо да се прибира у дома, да отиде направо у тях. Можеше да го посрещне с коктейл и лека вечеря, приготвена с каквото успее да изрови от хладилника. Или пък направо да си легнат, а по-късно да поръчат китайско. Ключовете, с които бе ходила да вземе паспорта му, все още бяха у нея, а след случилото се помежду им през последните дни бе сигурна, че той ще се зарадва да я види.

Взе претъпкания автобус, който я стовари на две тъмни и пусти пресечки от дома му. Когато стигна до бившия склад, влезе през вратата откъм Бранън стрийт и щракна ключа на осветлението. Висящите от тавана лампи озариха баскетболното игрище и останалата част от фантастичната обстановка. За миг тя застана неподвижно, попивайки я с нов поглед при мисълта, че не е съвсем изключено в близко бъдеще това място да стане част от ежедневния й живот.

Идеята я изпълни с пристъп на доволство, което сякаш отведнъж заличи умората. Даде си сметка, че онова, което изпитва, е гордостта на домакинята. Може би малко преждевременна, но нещата между нея и Уайът действително можеха да потръгнат. Дори вече потръгваха.

Обходи с очи пространството наоколо — мотоциклета, дъските за сърф, бейзболните ръкавици и бухалки, другите спортни принадлежности, китарите, усилвателите… По дяволите, той беше такъв мъжкар, а ето че този мъжкар й се бе доверил, при това дотолкова, че да рухне в нейно присъствие, да оголи самата си душа. Този факт й носеше радост и умиление.

След като затвори и заключи вратата зад гърба си, дори се засили и се плъзна по бетона, докато стигна дъсчената настилка на игрището. Тук остави чантата си на пода и взе една от трите баскетболни топки. Опита далечно хвърляне иззад наказателната линия и когато то влезе без дори да докосне коша, си позволи да изпита надежда, каквато само допреди две седмици би й се сторила немислима.

Но не искаше да насилва късмета си повече. Вече веднъж бе вкарала, сега щеше да отиде в жилищната част и да провери съдържанието на хладилника… или просто да свали дрехите си, да вземе душ, да се мушне в леглото и да го чака.

Влезе в междинното антре и посегна да запали лампата.

Някаква сила изведнъж изтръгна дръжката на вратата от ръцете й, завъртя я и я блъсна, залепвайки я до стената. Една ръка я стисна за гърлото, а друга насочи в лицето й пистолет, чието черно дуло зейна точно между очите й.

Поддавайки се на глупав рефлекс, Тамара опита да блъсне оръжието встрани, като в същото време впие нокти в лицето на мъжа срещу нея. Хватката на гърлото й отслабна и тя вдигна крак, стенейки от напрежение, за да го ритне с коляно в слабините.

Изстрелът прозвуча оглушително в тесния коридор.

Тя усети тъп удар, като от бейзболна бухалка. След това дойде пронизващата болка.

* * *

Под тягостното впечатление от разговора с Доди Спенсър Хънт остана в Лавровата стая доста по-дълго от минутката, която тя му бе препоръчала в името на хорското мнение. Седнал в богато украсения стол, разглеждаше фотографиите, разказващи за историята на човешкия прогрес през трудности и несгоди. Издигащи се паметници и мостове. Град, възраждащ се от пепелта. Образи на благородни дами събирани над сто години, взиращи се безметежно в един свят на култура, възвишеност и красота, създаден с тяхна помощ.

Хрумна му, че образованата, елегантна, безукорно облечена и физически пленителна Доди Спенсър най-вероятно също един ден щеше да бъде увековечена тук, като стожер на добродетелта. От мисълта му се догади, защото предвид на всички обстоятелства, тази жена не бе нищо повече от една курва — красива, безсърдечна, напълно лишена от морал и движена единствено от алчността и личния си интерес.

Но после си припомни, че всъщност седи в сграда на Ноб Хил — квартал, застроен в края на XIX век от железопътните магнати, домогнали се до своето богатство и привидна почтеност по пътя на грабежи, измами и насилие.

Какво друго можеше да очаква? За някои хора както тогава, така и сега всичко се свеждаше единствено до парите. Още и още пари, цели купища от тях, които никога не стигаха и пред които чест, красота и морал бледнееха и чезнеха в небитието.

Накрая, с натежало сърце, стана и излезе от клуба. Навън вече се спускаше здрач, а бар „Топ ъф дъ Марк“^[1] блестеше високо над главата му в топлия застинал въздух. Пъхна ръце в джобовете си и се упъти към хотел „Феърмонт“, а после по Калифорния стрийт, покрай Флъд Маншън и катедралата „Грейс“. Джина Роук живееше наблизо, затова районът му бе добре познат.

„Вентичело“, романтичният ресторант, в който бяха вечеряли с Тамара преди седмица, се намираше само на няколко преки оттук и му мина през ума, че сега би му дошла добре една доза от нейната уравновесена разсъдливост, от нейната доброта. От самата нея.

Заедно щяха да решат как да постъпят по отношение на Ланс Спенсър и Доди.

Тя не отговори нито на служебния, нито на мобилния си телефон, което беше малко странно, но не и нечувано. След като й остави гласово съобщение, позвъни и у дома й. Дядо й го информира, че още не се е прибрала, но веднага щом се появи, ще й предаде, че я е търсил. Понеже бездруго беше издокаран като за сватба, Хънт реши да пресече на отсрещния тротоар, да се отбие в бара на хотел „Хънтингтън“ и да изчака там обаждането й.

* * *

Телефонът изписука от калъфа на колана му. Той го извади, правейки се, че не забелязва неодобрителния поглед на бармана, и прочете съобщението от Тамара:

Къде си? Прибирай се, аз те чакам у вас.

И без това не напредваше особено с бирата си, затова бутна чашата настрани и остави десет долара на тезгяха, като направи знак, че не иска ресто. После стана и си проправи път през елегантната оживена навалица обратно към улицата, набирайки номера на Тамара.

* * *

— Нещо не ми приличаш на Уайът Хънт — изръмжа й белокосият възрастен мъж. — Какво, по дяволите, да те правя сега?

Една от тайните на успеха му бе спазването на златното правило: Върши си работата и се махай.

Продължиш ли да се мотаеш и секунда повече от необходимото, рискуваш да си навлечеш всякакви неприятности. Съседите да чуят шум. Някой да те забележи. Затова удряй, и то бързо. А след това изчезвай.

Такъв бе планът при екзекуциите на Марджи Карсън, на Джим Бърг, а после и на онези нещастници от миналата седмица, в това число и на глупавия му брат — мекотелото влечуго, започнало да се тресе от паника още при първия признак на тревога. Тревога, която не бе нищо повече от облаче на хоризонта.

Но щом чу гласа му по телефона, Ланс разбра, че той ще поддаде при първия по-сериозен полицейски разпит. Затова взе решението си: Ланс трябваше да бъде отстранен, и то по същия начин, както Джим Бърг преди толкова много години. Никой нямаше да жали за него, нито дори да забележи липсата му. Той отдавна живееше като угрижен, самотен отшелник. Беше дошло време да си върви, още повече че смъртта му така идеално пасваше на целите на Ланс.

Симетрията на привидното самоубийство бе особено привлекателна — тя поднасяше всички отговори на тепсия, особено при липсата на други улики.

А ето че сега това момиче, появило се като гръм от ясно небе, правеше бързото оттегляне невъзможно.

Инак задачата му, както винаги в подобни случаи, бе ясна и проста — да смачка главата на змията, в случая на Уайът Хънт, шефа на Иван Орлов. Той имаше своите подозрения за това откъде Хънт и подчинените му са започнали да разплитат убийството на Марджи Карсън, но щеше да се занимае с тях по-късно. Нима Доди бе толкова наивна да си мисли, че няма да я държи под око, след като бе станало ясно, че някой рови в събитията отпреди четирийсет години? Явно, да.

Този следобед тя му каза не просто че „отива в клуба“, както обикновено, а че „отива на среща, за която съвсем е забравила“. Как ли не! Нейният живот бе точен като швейцарски часовник. Нима вярваше, че нервите не я издават? Че той е сляп и не може да събере две и две? Че не си е подготвил домашното, не е разузнал всичко за Хънт покрай случая с Орлов — къде живее, как изглежда, какви навици има?

Нима го смяташе за идиот?

Сега съзнаваше, че е сбъркал, като й се бе похвалил за Марджи Карсън. Трябваше просто да преглътне загубите и да я пусне да си върви. Но тази нейна проклета хубост! Най-страшната сила на земята. Човек искаше да я вижда, да я докосва, да я притежава. Е, сега поне го бе правил с няколко години повече. След като всичко приключеше, щеше да си намери друга.

Но междувременно тук, в преустроения склад на Хънт, куршумът бе пробил крака на това момиче, може би засягайки костта, може би не. Имайки предвид какво трябваше да й се случи по-късно, нямаше особено значение. Все пак, той бе спрял кървенето с една хавлия. Засега нямаше смисъл да умира от кръвозагуба, в случай че му потрябваше жива.

Беше я вкарал в спалнята, с чифт чорапи, натъпкани в устата, и с ръце и крака овързани с въжето за пране, което бе открил в кухненския шкаф.

Как бе най-добре да постъпи?

Ако просто я убиеше и си тръгнеше, спазвайки досегашното си правило, това щеше да предизвика ново разследване, далеч по-сериозно от всички, на които бе убягнал досега. Можеше да инсценира грабеж или сексуално нападение, но ако Хънт вече бе споделил подозренията си с полицията, търсенето пак щеше да отведе до него.

Самото убийство на детектива също носеше този риск, но не толкова голям, колкото ако останеше жив. Докато Хънт продължаваше да диша, особено ако това момиче умреше в дома му, Ланс щеше постоянно да бъде на неговата мушка, в отбранителна позиция.

Знаеше, че може да си купи алиби за тази вечер, както бе сторил за вторник и сряда, но с това не биваше да се прекалява, а и човек ставаше уязвим пред онзи, от когото го купува. Да, както се развиваха нещата, спокойно можеше да се превърне в заподозрян. В единствения заподозрян. Цялата тъкан на живота му беше на косъм да се разплете, да се разпадне окончателно.

Той изруга гласно.

Дори не си даде сметка, че го е сторил, но момичето върху леглото простена в отговор.

Ланс насочи пистолета към нея и каза:

— Млъкни или ще те гръмна в лицето!

* * *

Проклетият телефон в чантата й иззвъня отново, за трети път през последните четирийсет и пет минути, което отново го наведе на мисълта просто да я застреля и да се маха. Винаги можеше да се върне по-късно и да се погрижи и за Хънт, ако се налагаше. Естествено, полицаите щяха да разследват смъртта й, но вече неведнъж бе доказвал, че е по-умен от тях — като например по време на двете дела срещу Кевин Карсън. Тогава дори не се сетиха да го потърсят, така добре бе прикрил следите си.

Никой не можеше да каже, че не умее да се измъква от трудни ситуации, но нямаше смисъл и сам да си ги навлича.

Всъщност тревожеше го не толкова официалното разследване, колкото Хънт. Имаше чувството, че ако убие момичето, той никога няма да го остави на мира. Ченгетата бяха друго. Дай им седмица-две и липса на веществени доказателства — в което вече се бе специализирал, — и те отправяха поглед към следващото убийство. А такова винаги имаше, като по-новите бяха по-актуални и се решаваха по-лесно.

С частния детектив нещата стояха иначе.

Неочакваната поява на момичето несъмнено поставяше проблем. Но на този етап най-доброто решение щеше да бъде, ако Хънт просто се прибереше у дома. Два бързи изстрела в упор и Ланс щеше да изчезне яко дим, оставяйки полицията да си блъска главата над местопрестъплението. Той щеше да има алиби. Щеше да се е отървал от оръжието и дрехите още същата вечер. А дейността на жертвата му несъмнено предполагаше солиден елемент на личен риск. Постепенно страстите щяха да се охладят и в архивите да се впише поредното неразкрито убийство.

Ланс и този път щеше да се измъкне сух от водата.

Но му трябваше Хънт.

Бе готов да чака и цяла нощ, но колкото по-дълго стоеше, за толкова повече време щеше да му трябва оправдание. Най-добре бе час по-скоро да приключва и да се маха оттук.

Ако имаше някакъв начин…

Той седеше срещу леглото, върху което бе просната завързаната Тамара, и размишляваше, опрял пистолета върху коляното си. Внезапно стана, направи две-три крачки и вдигна чантата й от пода. Тя се вторачи в него с разширени зеници, може би от страх или пък от желание да му навреди, ако се приближеше достатъчно.

— Хич не си го и помисляй — каза Ланс, като насочи дулото към главата й.

После се върна на стола и като разрови съдържанието на чантата, измъкна отвътре телефона й. Без да я изпуска от поглед, натисна бутона на гласовата поща и прослуша трите оставени съобщения. Първите две бяха от Хънт, който просто се опитваше да се свърже с нея, а третото — от някой си Мики. Той й казваше, че Хънт я е търсил и че трябва да му се обади.

Или поне да му пусне есемес.

Виж, това беше идея. Да му пише от телефона на Тамара.

Той остана за няколко секунди неподвижен, държейки апарата в скута си. После пръстите му заиграха по клавиатурата.

* * *

Неочаквано дисплеят в дланта му светна и върху него се появи името на Хънт, съпроводено от пронизителния звън на класически телефон. За момент Ланс замръзна на мястото си.

Още едно дрънчащо иззвъняване.

По дяволите, мина му през ума. Ставаше прекалено сложно. Най-добре бе да се омита, преди да е твърде късно.

Но успееше ли да примами Хънт тук, всичко се нареждаше чудесно. Дори ако в същия този миг той влезеше през вратата откъм Бранън стрийт, Ланс щеше да го повали с един куршум, а след него да очисти и момичето. И да изчезне.

Дррръннн!

Щом връзката превключи на гласова поща, той остави за малко пистолета, за да довърши по-бързо съобщението. Клопката все още можеше и да сработи.

Не мога да говоря сега. Заета съм. Идвай си вкъщи.

* * *

Не мога да говоря сега. Заета съм. Идвай си вкъщи.

Хънт се взря учудено в екрана. Какво толкова правеше, че да не вдига? Готвеше ли? Или пък беше с пълна уста?

Но веднага се смъмри сам. Та тя бе отишла нарочно, за да го изненада, да му приготви нещо специално. Това щеше да бъде първата им вечеря сами, в домашна обстановка. „Вентичело“ можеше да изчака за друг път. Щеше да е глупак, ако не оценеше по достойнство спонтанния жест на една жена, желаеща да му угоди, да го зарадва.

Отпусни му малко края, Уайът!

Не биваше да забравя, че той бе онзи, който изживя тежки дни напоследък, който се огъна под бремето на разкритията си. Терзанията бяха само негови, докато Тамара, съдейки по всичко, цъфтеше, сгрявана от любовта им. Затова най-разумно бе да не пропуска тези моменти, а напротив, сам да се изпълни от техния дух.

Натисна бутона за отговор, но внезапно друга мисъл го накара да се върне към последните две съобщения.

Къде си? Прибирай се, аз те чакам у вас.

Не мога да говоря сега. Заета съм. Идвай си вкъщи.

Тонът им бе необичайно сух. Липсваше и обичайното „С обич, Т.“, както и усмихнатото личице, което тя често добавяше, особено ако в съобщението имаше нотка на извинение, както в „Не мога да говоря сега“.

Хънт бързо прехвърли в ума си разговора с Доди Спенсър. Той не обичаше да се замисля върху опасните аспекти на своята работа, нито се имаше за параноик. И все пак онова, което й бе казал, си оставаше безспорен факт: Иван Орлов никога не бе представлявал най-големият проблем на Ланс. Той бе само служител. А сега, след неговата смърт, Уайът оставаше единствената и основна заплаха.

Полицията приемаше безусловно версията за вината на Лайънел, тъй че той бе единственият човек, стоящ между Ланс и свободата му. Разбира се, ако Ланс бе убеден, че той също вярва в нея, щеше да се чувства в безопасност. Но ако бе проследил действията на жена си, сам или чрез подставено лице? Ако бе научил за тайната им среща в клуба? Един добър бакшиш за иконома Тейлър например би свършил чудесна работа. Тогава Хънт наистина се намираше на опасна територия.

Каква бе вероятността да е така? Сравнително малка.

Но дали бе изключено? Не.

А дори минималният шанс бе достатъчно обезпокоителен.

Той стоеше на тротоара на Калифорния стрийт, точно пред входа на хотел „Хънтингтън“. Внезапно кръвта забуча в ушите му, а стомахът му се сви при мисълта, че макар съобщенията да идваха от номера на Тамара, това не означаваше непременно, че ги е писала тя.

Стиснал телефона в ръка, Уайът се облегна на един уличен стълб, мъчейки се да овладее бързо настъпващата паника. Може би отново се нуждаеше от хапчетата на доктор Гутиерес? Но не ги носеше у себе си, бе решил, че повече няма да му трябват.

Дали вместо да й пише, не трябваше да й звънне пак? Или да й пусне есемес с молба спешно да му се обади, или…

Спокойно, каза си. Спокойно. Не бързай.

Време, трябваше му време. Сега то бе по-ценно от всичко. Време, за да претегли възможностите, да планира, да вземе решение.

Ще бъда там след час.

Той се поколеба, после добави:

Обичам те, Уайът.

И изпрати съобщението.

* * *

Преди да предприеме каквито и да е стъпки, трябваше първо да се убеди, че не страда от параноични заблуди. Една-две проверки нямаше да му донесат пълна увереност, но не бяха излишни. Набра домашния си телефон и чу как след четири позвънявания се включва секретарят. Собственият му глас уведоми обаждащите се, че в момента не е на разположение, но ако оставят съобщение, ще се свърже с тях при първа възможност.

Ако Тамара действително беше в кухнята, при нормални обстоятелства можеше да предпочете и да не вдига, но не и ако се обаждаше самият той. Особено ако съобщението беше явно фалшиво.

— Ей, здрасти, Уайът — каза в слушалката. — Марио се обажда. Аз съм в квартал Марина, работя по случая на Тъкър и исках да те питам какво да правя по-нататък. Тъй че, ако ме чуваш… — След правдоподобна пауза изпусна театрална въздишка и добави: — Е, добре, ще те потърся на мобилния.

И затвори.

Ако Тамара беше в къщата, както твърдяха есемесите й, нямаше как да не реагира на подобно обаждане.

Малката вероятност неумолимо нарастваше, клонейки към ужасяваща сигурност.

* * *

Часовникът вече тиктакаше и нямаше време за губене. Уайът трябваше максимално бързо да събере достатъчно информация, въз основа на която да вземе правилните решения. Почти машинално плъзна пръст по указателя на телефона и избра един номер. Всяко нещо по реда си: първо трябваше да определи къде не е Ланс.

Доди вдигна на второто позвъняване.

— Уайът, защо ме търсиш тук? — попита с напрегнат, приглушен глас. — Не бива да се обаждаш у дома.

— Чакай, не затваряй. Имам само няколко кратки въпроса. Ланс вкъщи ли си е?

— Не. Още не се е върнал от работа.

— Сигурна ли си, че е на работа?

— Не, не ми се отчита кога си тръгва от офиса.

— Чувала ли си го през последните час-два?

— Не. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Знаеш ли изобщо къде е?

— Не.

— Той има ли мобилен телефон?

— Разбира се.

В този момент му хрумна идея. Първоначалният му план бе да помоли Доди да се обади на мъжа си и да опита да установи местоположението му. Но имаше и много по-елегантно решение.

— Ще ми дадеш ли номера му?

— Не мисля. За какво ти е?

— За да разбера къде се намира.

— И как ще ти помогне номерът му за това?

— Ще ми помогне, повярвай. Виж, изключително спешно е. — Той понижи глас. — Това може да ти даде всичко, което целиш. Нещата, за които говорихме днес. Да сложи край на играта. Моля те, Доди.

Последва кратка пауза.

— Добре — каза най-сетне тя и му продиктува телефона.