Джон Лескроарт
Ловецът (17)

17

Икономката въведе Хънт в трапезарията на енорийското жилище. Съдовете бяха вече раздигнати и отец Бернард седеше сам на масата с разтворена книга, оставена с корицата нагоре, полупълна чаша и полупразна бутилка каберне пред себе си.

— Съжалявам, че отново ви безпокоя — каза Хънт още щом прекрачи прага.

— Не ставай смешен — махна с ръка свещеникът. — Приличам ли ти на човек, който не се нуждае от малко компания? Особено когато става дума за отдавна изгубен син? Макар, разбира се, да имам своята книга и своята… да го наречем, слабост. Да ти налея една чашка? Колкото да опиташ?

— Не, благодаря, отче. Все още се водя на работа.

— Значи имаш и други въпроси към мен? Трябва да призная, че отдавна не съм се чувствал толкова… полезен. Имаш ли някакъв напредък в диренията си?

— Може би не точно такъв, какъвто ми се ще, но… — Хънт постоя още малко прав, с отпуснати край тялото ръце, но най-сетне придърпа един стол и седна. — Истината е, че един от служителите ми снощи бе убит. Млад мъж, на име Иван Орлов.

— Убит? — чашата на отеца се спря на половината път до устата му и той я постави обратно на масата.

— Да — кимна Хънт. — Застрелян. Реших, че може да има нещо общо със случая на майка ми.

— Боже милостиви. — Бернард склони глава, прекръсти се и затвори очи, явно отправяйки молитва за душата на Иван. Когато погледна отново, каза:

— Знаеш ли, Уайът, може да ти прозвучи като богохулство, но колкото по-дълго живея, толкова повече разбирам защо хората губят вяра в Господ. Онова, което не ми е ясно, е по-скоро как могат да се съмняват в съществуването на дявола. — Той се засмя безрадостно. — Това донякъде е и причината да не съм атеист. Аз знам, че има дявол. Оттук, логично е да се предположи, че има и Господ. Или поне духовна област, която би позволила съществуването му. Разбираш ли какво имам предвид?

— Досега не бях чувал някой да го формулира по този начин.

— Е, няма да тръгна да го проповядвам. Но не ти ли се струва, че навсякъде около нас има повече свидетелства за наличието на зло, отколкото на добро?

— Понякога да, отче. Понякога да.

— Много съжалявам за твоя служител — каза Бернард, като отпи от виното си.

— Също и аз. Боря се с мисълта, че аз го пратих по този път. Че заради мен го застреляха.

— Ако е така, не е било нарочно, нали? Нямало е откъде да знаеш.

— Вярно, но това не ми дава особен покой. Иван просто е мъртъв. — Хънт махна по посока на бутилката. — Може би една глътка от това все пак ще ми дойде добре.

— Разбира се. — Свещеникът стана, отвори тъмния стар шкаф точно зад гърба си, извади чаша и му наля. — Е, с какво мога да ти помогна? — попита, когато седна отново.

— Въпросът е там, че ситуацията се промени. Сега, независимо дали Иван е работил по случая на майка ми, или не, смъртта му е работа на полицията. Най-добрият ми приятел е инспектор в отдел „Убийства“ и разследването е възложено именно на него. Тъй че, въпреки собственото ми желание, препоръчително е да стоя настрана. Най-малкото за да не се пречкам и да не подплашвам свидетелите.

— Разбираемо е. И в такъв случай какво друго ти остава да правиш?

— Има няколко неща. Например, баща ми. Така и не успях да го открия и ми хрумна, че ако ви помоля да разровите още малко паметта си, може да се сетите за някоя малка подробност относно това накъде е отишъл, след като е напуснал града.

Лицето на Бернард отрази разочарованието му.

— Не съм спирал да мисля за това от първия ден, когато ме посети. Бяха му предложили работа в Тексас, но той ми каза, че може и просто да тръгне накъдето му видят очите и да не спира, докато не почувства, че е дошло време да спре. След това повече не го чух.

— Добре тогава. — Хънт повъртя столчето на чашата си. — Вие споменахте, че сте му намирали работа сред енориашите си…

— Да?

— Може да ви се стори като изстрел наслуки, но кое ли не е след толкова много време… Мисълта ми е дали има шанс да е поддържал връзка с някой от тях?

— Не знам. Възможно е, но не бих разчитал особено. — Безпомощното изражение на отеца се усили още повече. — Оттогава са минали четирийсет години, Уайът. Цял късмет ще е, ако изобщо са още живи.

— Може да опитате, само това казвам. Така поне ще имам някаква следа.

— И ако го намериш, какво?

— Ще мога да отида и да похлопам на вратата му. Да го попитам кой му е предложил работата, с какви други хора е общувал по онова време. Това може да ме насочи по пътя, в края на който ще открия убиеца на майка си.

— Нима наистина е възможно? — В погледа на свещеника проблесна внезапна искрица надежда. — Мили боже, добре, ще се помъча да се сетя. Обещавам.

— Това е единствената ми молба. — Хънт вдигна чаша за наздравица, двамата мъже се чукнаха и отпиха. — Всъщност не, излъгах ви. Освен за баща си исках да ви задам и един-два въпроса за майка си.

— На твое разположение съм, но мисля, че вече ти казах всичко, което знам.

— Така е. Но ще ви затрудни ли да повторите отново разказа си за станалото в Индиана?

Бернард сбърчи чело.

— Има ли нещо? — попита Хънт.

— Не. Но просто не мога да си спомня да съм ти разказвал много за Индиана. Като изключим това, че майка ти не искаше да говори за миналото си там.

— Останах с впечатление, че е била подложена на някакъв тормоз. Така ли е?

— Да, така изглеждаше. Виж, Уайът, знам, че имаш лични причини да се ровиш в миналото на родителите си. Но ми се струва, че отиваш твърде далеч. Баща ти е друго — той може да е още жив. Но какво очакваш да ти каже майка ти за собствената си смърт?

— Не знам. Струва ми се, че колкото повече знам за живота й, толкова повече ще се приближа до отговора какво я е причинило.

— Да, но Индиана? — целият вид на свещеника издаваше нежеланието му да задълбава повече в темата. — На колко трябва да е била тогава, на петнайсет? Какво значение би могло да има?

Хънт се облегна назад, преценявайки държанието на събеседника си и спада в неговата отзивчивост. Нещо в атмосферата се бе променило, а той не искаше да губи инерцията, набрана по-рано по време на разговора. По някаква причина бе уверен, че историята на майка му е по-важна от тази на баща му, и изведнъж осъзна, че Бернард знае нещо, което не издава. Струваше си всякакво усилие, за да разбере какво точно е то.

— Помните ли предния път, когато бях тук, отче? Тогава ви попитах за Еви Секрист.

Както и бе очаквал, промяната на темата начаса сне напрежението. Свещеникът се поотпусна, пресегна се към чашата си и отпи.

— Да, естествено.

— Е, аз открих някои неща за нея. Всъщност доста неща. — И през следващите минути сподели наученото, приключвайки с драматичния финал. Който произведе очаквания ефект.

— Джоунстаун?

— Заедно с децата си. И двете.

— Отново нечестивият. Бог да ни е на помощ. — Бернард въздъхна тежко. — Не че не й личеше още тогава, когато общуваше с Марджи и Кевин. Беше от ония податливи хора, в които сектите се впиват като лешояди.

— Знаете ли нещо за Джим Джоунс, отче?

Свещеникът повдигна рамене.

— Не повече от всеки друг. Никакви особени подробности. Тогава ние, от основните вероизповедания, не му обърнахме достатъчно внимание. Докато не стана твърде късно. А после… мисля, че не можехме да понесем да слушаме твърде много за него, нито за случилото се. Вероятно сме изпитвали вина, задето не сме се намесили, когато сме имали възможност. Но и какво ли сме могли да сторим? Той просто им бе промил мозъците.

— Да, така е. Но искате ли да научите нещо интересно за Джим Джоунс?

— Какво?

— Той е от Индиана.

От гърдите на отеца се разнесе гърлен звук. Хънт почти можеше да чуе как се превъртат колелцата в мозъка му. Той гледа известно време в една точка, после все чашата си и я пресуши на един дъх. Остави я обратно на масата и я напълни, както и тази на госта си. Най-сетне се наведе напред с думите:

— Тя смяташе, че вината е нейна. Мнозина потърпевши смятат така.

— Вината за кое?

— За тормоза. Сексуалният тормоз. Груповият секс с нейния пастор. Започнал е, когато е била на единайсет и при това не е била единственото дете. — Бернард отново посегна към виното, а очите му се замъглиха. — Нарушавам тайната на изповедта, като ти го казвам, Уайът. Никога преди не съм го правил и може да горя в ада заради това, но ако ти помага, не виждам с какво повече би могло да навреди. Мислиш ли, че пасторът й е бил Джим Джоунс?

— Не е невъзможно — кимна Хънт. — Тя споменавала ли е име?

— Нито веднъж. Постоянно го наричаше „той“. Но дори да е бил Джоунс, Уайът, къде ще те отведе това?

— Нямам представа, отче. Някъде, където ще открия отговори. Джоунс има своята история. Ако някъде тя се пресича с тази на майка ми, това е една нова истина, с която да работя. А трябва да вярвам, че все една от истините ще ми помогне да стигна до човека, който я е убил — и може би не само нея, но и Иван Орлов.

* * *

След като си тръгна от църквата, Хънт направи две телефонни обаждания от колата. Първото беше до Тамара, която обаче не вдигна. Той й остави съобщение на гласовата поща, че ще се радва да я види щом приключи със задачите за вечерта, каквито и да се окажеха те. Помоли я да му звънне по-късно, независимо колко е часът.

После се чу с Джул и не остана във възторг от разказа му за посещението у Лайънел Спенсър. Трудно му бе да повярва, че човекът, който е бил женен за Еви и който в известен смисъл представляваше свързващото звено в цялата афера, се е оказал кротък отшелник, без ни най-малка представа защо Орлов го е търсил. Освен че не бе чувал за Кевин и Марджи Карсън, той не бе направил пред Джул и Русо никакъв коментар за Джим Джоунс, Храма на народите, дори за собствената си жена и деца — нищо, освен че бе потвърдил вече бездруго известните факти.

За Хънт бе непонятно мекото отношение на полицаите към него, имайки предвид, че той очевидно бе последният, видял Иван жив и дори вечерял с него минути преди смъртта му. Джул и Русо изобщо не бяха обсъдили със Спенсър делото на Кевин Карсън, не бяха споменали имената на полицаите и адвокатите, за да видят дали ще прояви интерес и ще им даде някаква информация. Всъщност само бяха удостоверили, че Орлов му се е обадил и че двамата са се срещнали в ресторанта, сякаш след това не се бе случило нищо особено.

Хънт не бе готов да се задоволи с толкова. Трябваха му по-добри отговори. Всички инстинкти му диктуваха, че човек, толкова тясно свързан с драматичните събития, би следвало да знае повече.

Той почти се бе заклел пред Девин, че няма да се бърка в полицейската страна на разследването, но това беше, преди да научи, че разпитът на Спенсър се е оказал такъв провал. Сега, усещайки парене под лъжичката от разкритията на отец Бернард, заради които явно щеше да му се наложи да лети до Индиана, не искаше да напуска града, преди да е притиснал Лайънел за по-конкретна информация.

И тъй, към 9:15 вечерта, той паркира на Ларкин стрийт и доближи портата от ковано желязо. Разполагаше с номера на домашния му телефон и можеше първо да позвъни, но реши, че една непредизвестена и неочаквана визита ще бъде по-продуктивна. Натисна бутона върху каменната стена и близо минута чака бравата да избръмчи, преди да го натисне отново. Когато и вторият опит не даде резултат, остави дрънкащия вагон на кабелната железница да отмине, после се озърна да се увери, че на улицата няма никой, и се прехвърли през оградата сред гъстите кипариси.

Над главата си зърна светлина в някои от прозорците на фасадата и застина за кратко с надеждата да забележи движение, някаква преминаваща сянка. След като нищо такова не последва, се упъти по пътеката към входната врата, където също имаше звънец.

Гонгът се разнесе из цялата къща, долитайки ясно до мястото, където бе застанал. Той напрегна слух, очаквайки да чуе приближаващи стъпки. Накрая, с нарастващо раздразнение, похлопа по вратата:

— Господин Спенсър!

Извади мобилния си телефон и набра домашния номер. Апаратът вътре започна да звъни — един, два, три, четири пъти, после се включи секретарят. Той затвори, без да остави съобщение.

Нямаше никой вкъщи.

Но светлините бяха запалени.

При това Джул му бе казал, че Лайънел Спенсър рядко излиза навън. Къде ли беше тогава?

* * *

Хънт беше паркирал само през четири къщи надолу по улицата и сега се върна и седна в колата. Мина му през ума, че човекът може просто да е отишъл да похапне — наоколо имаше изобилие от добри ресторанти. А и много хора оставяха лампите в домовете си включени — или защото забравяха да ги угасят, или за да им е светло, когато се върнат.

За да убие времето, докато дебнеше жертвата си, остави мислите си да текат свободно между пропитата му с вина реакция на смъртта на Иван, насоката, която вземаха отношенията им с Тамара, и стратегията на разпита, която щеше да следва, щом Спенсър се прибереше.

Колкото и да си ексцентричен, минаваше му през ума, трудно можеш да пропуснеш дело за убийство, водено срещу съпруга на най-добрата приятелка на жена ти. Дори и него самия да не го бе интересувало особено, то със сигурност е значело много за Еви.

Но не, рече си Хънт, естествено, че и той е следял развитието. Как са могли Джул и Русо да не изкопчат нещо повече от него? Колкото повече разсъждаваше, толкова по-сигурен се чувстваше, че Спенсър е знаел имената на основните действащи лица, както и много други детайли по процеса. И че е познавал ако не преки свидетели, то поне други близки и познати от кръга на Еви, а оттам и на Марджи и Кевин, които са могли да хвърлят нова светлина върху историята, конфликтите, мотивите.

Нещо повече, Спенсър бе човек, изгубил цялото си семейство в Джоунстаун. По собствените му думи, изречени пред Джул, Еви бе съсипала живота му. Фактът, че не е отишъл там заедно с нея и децата си, не означаваше, че е бил в неведение. Несъмнено е следял духовното й преобразяване, метаморфозата от дрогираща се с ЛСД религиозна откачалка до сектантка от Храма на народите. Дали и собствената му майка не е била свидетелка на това? Или пък участничка? Дали Джим Джоунс не бе допринесъл за търканията между нея и баща му?

От своите търсения по интернет Хънт знаеше, че Джоунс се е преместил в Сан Франциско едва през 1972-ра, две години след смъртта на Марджи. Това сякаш изключваше пряка връзка помежду им. Но от друга страна, ако той е упражнявал над нея тормоз като дете, тя можеше през цялото време да е била в течение на действията му.

Тамара се обади чак в 10:45.

— Вече бях изгубил надежда — каза той.

— Оставил си ми съобщение да ти се обадя независимо колко е часът. Къде си?

— Втори час чакам в засада пред дома на Лайънел Спенсър, за да му задам няколко въпроса, щом се прибере.

— Мислех, че Девин вече го е направил.

— Така е. Само че не го е питал каквото трябва. Къде се губиш досега?

Тамара въздъхна в слушалката.

— Мики беше направил лазаня за родителите на Иван. Отнесохме я у тях. Застояхме се и пих малко водка. Беше доста кошмарно. Нямам предвид водката.

— И аз не мога да си го избия от ума. Все си мисля, че аз го изпратих на смърт.

— Стига, Уайът. Дори не знаехме, че се е захванал с това.

— Вярно. А той е открил нещо. И Спенсър го е спрял.

— Как? Като е откраднал такси?

— Не знам как.

— Всъщност не знаеш и „дали“.

— Права си. Но това не ми пречи да се самобичувам.

Тя замълча за миг, после попита:

— Колко още ще се бавиш там?

— Зависи кога ще се върне Спенсър. Ще ми се да го изчакам.

— Мислех тази вечер да намина към вас, но доста се забавихме у Иван. Затова може би просто ще си лягам.

— Добре. Все някога ще намерим време един за друг. Обещавам.

— Нали не се сърдиш? Съжалявам, че стана така, не бях планирала…

— И аз не бях планирал, Там. Не се сърдя.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— До утре, тогава.

— До първи зори. А сега върви да се наспиш.

* * *

Хънт разполагаше с много време за мислене и колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че причината за смъртта на Иван е нещо, което той е открил във връзка със Спенсър. Щом е разбрал, последният или го е убил сам след набързо уговорената вечеря, или се е свързал с някой, който да се погрижи за мократа поръчка. А съдейки по скоростта, с която се бяха развили събитията, това трябва да е бил негов доста близък познат.

Как бе възможно Джул и Русо да не си дадат сметка за всичко това и да не го поставят натясно по време на разговора? Притежаваше ли Спенсър оръжие? И откъде бе спечелил значителното състояние, с което явно разполагаше? Имаше ли обяснение за факта, че не познава най-добрата приятелка на жена си?

Иван бе работил по случая за убийството на майка му.

И поради това отговорността за смъртта му падаше изцяло върху раменете на Хънт. Нямаше как да отрече това. Беше пратил хората си да събират информация и ето че един от тях бе застрелян. Защото беше стигнал твърде близо. Все още не можеше да го докаже, но вярваше абсолютно, че е така.

Трябваше незабавно да изтегли персонала си от разследването. Нямаше право да го излага на подобен риск. Сега това бе задача на полицията. Той сам щеше да поддържа връзка с Джул и Русо и да ги държи в течение на откритията си, ако имаше такива.

Още една мисъл накара тръпки да полазят по гърба му. Ако се остави настрана гибелта на Иван, всичко от самото начало сякаш бе режисирано от тайнствения изпращач на съобщенията. Който и да беше, той искаше да остане в сянка и същевременно да помогне на Уайът да стигне до убиеца на майка си. Но ето че този убиец бе действал, за да се защити. И несъмнено щеше да го стори пак.

В един сейф в мазето на къщата си Хънт държеше два пистолета. Обичайно не се нуждаеше от тях и дори нямаше разрешително за носенето им. Но сега, седнал в тъмната кола насред пустата нощна улица, изведнъж съжали, задето не е взел оръжие. Сред притока на адреналин си даде сметка, че е постъпил глупаво, че е трябвало да бъде подготвен, нащрек, докато всичко не приключи.

В огледалото за обратно виждане видя самотна фигура — мъж в шлифер, с ръце в джобовете — да се задава по тротоара. Когато се изравни с колата, той забави крачка, спря и надникна през страничния прозорец. После, със задоволено — или може би изострено — любопитство просто продължи нататък. Сърцето на Хънт, блъскащо лудо в гърдите, постепенно възвърна нормалния си ритъм, докато мъжът подмина къщата на Спенсър, стигна до ъгъла и свърна зад него, изгубвайки се от поглед.

Улицата отзад отново остана празна и безмълвна. Той погледна дисплея на телефона си. Часът беше 1:14.

Лайънел Спенсър очевидно нямаше намерение да се прибира. Лампите вътре продължаваха да светят. Хънт си помисли дали да не се обади на Джул, но после се отказа. Нямаше какво друго да му поднесе освен празни теории и параноя. Вместо това завъртя ключа на стартера, запали фаровете, включи на скорост и бавно пое към къщи.