Джон Лескроарт
Ловецът (22)

22

След като плати сметката за вечерята, Хънт се качи в стаята си, типична за летищен хотел. Отпусна се на стола зад бюрото и се загледа към пистите и плоската равнина отвъд. Слънцето вече се снишаваше над хоризонта и само от време на време надзърташе, без да заслепява, като мрачна кървавооранжева топка през пелената от облаци. На всеки няколко минути излиташе или се приземяваше нов самолет, като прозорците не допринасяха твърде за заглушаване на съпровождащия рев.

Хънт бе уморен до мозъка на костите, но колкото и странно да беше, не изпитваше желание да стане от стола, върху който сякаш бе залепнал, и да се изтегне върху леглото. Не само че още бе твърде рано за лягане, но и не успяваше да се пребори с тлеещото неудовлетворение от новините, поднесени от Джул.

Ако Лайънел Спенсър наистина бе убиецът на Иван и на майка му, то тогава въпросът за изпращача на съобщенията оставаше без отговор и това бе крайно смущаващо. Дълбоко в себе си Хънт бе очаквал, че решението на едната загадка по някакъв начин ще се окаже ключът и към другата. Вместо това сега имаше един мъртъв заподозрян и удобно разрешен случай, което обаче оставяше куп висящи въпроси.

Опита да се свърже с Тамара и когато тя не вдигна, й остави съобщение на гласовата поща.

През цялото време бе изхождал от предположението, че разкриването на убийството на майка му е от голямо, може би жизнено значение за автора на есемесите. Иначе защо ще си дава целия този труд? Доколкото знаеше, Спенсър бе просто един стар самотник. Въпросът, който се налагаше, бе за кого е изгодна неговата смърт? А Хънт нямаше никаква идея, нито една жива душа, която да посочи с пръст.

Неубедителна му се струваше и предполагаемата мотивация на Лайънел да сложи край на живота си. Образът на хладнокръвен убиец, какъвто трябваше да бъде, за да погуби двете си жертви така методично, някак не се връзваше с безумната паника от факта, че полицията щяла да го открие и заподозре. Да се даде току-така, без съпротива, без някаква съдебна битка? Изглеждаше крайно съмнително.

И все пак, явно тъкмо това се бе случило. Как да спориш с необоримите факти? Естествено, щеше да разпита Джул за подробностите, но казусът явно бе дяволски убедителен, щом двама опитни инспектори като него и Сара единодушно го подкрепяха.

Хънт направи още едно обаждане до Тамара, което пак остана без отговор, но този път не й остави съобщение, за да не се повтаря.

Накрая, докато слънцето се скриваше зад хоризонта, отвори лаптопа и резервира полетите си за следващия ден. Най-добрата опция, макар и влудяваща, бе да хване самолета обратно за Минеаполис в единайсет сутринта, да прекара там няколко часа в чакане, а после да продължи за Сан Франциско. Щеше да пристигне в събота към пет следобед благодарение на разликата в часовите пояси.

Това занимание му отне около дванайсет минути.

С напредването на здрача се затъжи и написа дълъг есемес:

Ужасно е да не те чувам. Даваш ли си сметка, че през последните три години сме говорили почти всеки ден? Не знам какво да правя без твоята подкрепа. Съжалявам за спора ни. Разбирам, че си ми ядосана. Но хората, които се обичат, се карат и пак се сдобряват, това е доказан факт. Сигурно ще ни се случва и за в бъдеще. Искам да бъда с теб. Ако ми се обадиш, лично ще си посипя главата с пепел и ще те уверя, че си идвам у дома. Джул ми каза, че случаят бил решен, тъй че може би изобщо не е имало нужда да идвам, което беше твоето мнение от самото начало. Звънни ми. Моля те.

След като изпрати съобщението, остави телефона до лаптопа върху бюрото, затвори очи и притисна длани към слепоочията си. Малките звездички, които предната вечер предшестваха главоболието, отново заиграха в периферията на зрението му. Известно време се опита да игнорира светлинното шоу, но това все по-трудно му се удаваше.

Без да пали лампите в стаята, тъй като от тях състоянието му сякаш се влошаваше, стана и отиде в банята. Изпи четири аспирина и намокри една кърпа със студена вода. После легна както беше с дрехите, сложи я като компрес върху очите си и се опита да изпразни съзнанието си от всякакви мисли.

Какво, по дяволите, беше това?

Снощи болката го бе връхлетяла отведнъж, стягайки като стоманен обръч главата му, докато не му се стори, че ще припадне. Тази вечер още я нямаше, поне засега. Само приливи от гадене и световъртеж, които го приковаваха към леглото.

* * *

Явно в крайна сметка все пак беше заспал, защото когато телефонът му иззвъня, фойерверките вече бяха престанали. Успя да стигне до бюрото без световъртеж, макар и все още замаян и дезориентиран. Часовникът върху дисплея показваше, че се изминали три часа.

— Ало?

— Здравей.

— О, благодаря, че се обади.

— Добре ли си? Да не те събудих?

— Малко.

— Това автоматично се брои за грешен отговор, Уайът. Утре ще ти звънна пак.

— Не, вече съм наред. Не затваряй.

— Няма. Не ми звучиш добре.

— Имам някакво странно главоболие, макар че сега дремнах и сякаш ме поотпусна.

— И какво му е странното?

— Не знам, но е адски болезнено и виждам разни светлинки.

— Сигурно си получил мигрена. Да позная ли, че не си ходил на лекар?

— Тамара, това е просто главоболие.

— Освен ако не е аневризъм, гръбначен менингит или нещо подобно.

— Тогава нямаше да ме отпуска, докато не ме умори. Както и да е, сега го няма. — Той направи пауза. — Взех няколко аспирина.

— О, в такъв случай значи няма защо да се притесняваме.

— Пак ли се караме? Не искам повече караници.

— Може още да не сме довършили последната.

— Е, в такъв случай защо не обявим примирие?

— Не е лоша идея. — В гласа й прозвуча облекчение. — И аз гласувам за примирие.

— Добре, значи решено.

— Е, как я караш там?

— В общи линии, губя си времето. Мили хора, свястна храна, никаква информация. Историята е прекалено стара. Май беше права, не биваше изобщо да идвам.

— Но чувстваше, че си длъжен.

— Да, глупаво от моя страна.

— Може би не чак толкова. Нямаше откъде да знаеш. Съжалявам, че избухнах така. Е, Девин наистина ли е попаднал на заподозрян?

— Дори на нещо по-добро. Заподозрян, който се е самоубил, за да не го арестуват. Лайънел Спенсър.

— Наистина?

— Така ми каза.

— И кога се прибираш?

— Ако не се случи нещо непредвидено, в събота. Вечерта може да се видим, стига да си свободна.

— Ще гледам да си отменя останалите срещи.

— Би било чудесно.

— А какво непредвидено може да се случи?

— Ако знаех, нямаше да е непредвидено, нали? Просто една репортерка се зае да провери някои неща. Току-виж извадила късмет.

— Как се казва?

— Лин.

— Красива ли е?

— Страхотна. Прилича на Рийз Уидърспун. Шегувам се.

— И значи, ако открие нещо, ще останеш?

— Зависи какво. Не е изключено, но е малко вероятно. А и след като Девин вече разкри Спенсър, трудно ще изникнат нови изненади, нали?

— Да, но след като вече си там, остани и повече, ако се налага. Ще те разбера, обещавам. Само ме дръж в течение, става ли? Можем да излезем и друг път. Има много вечери занапред. — По линията настъпи кратка тишина. — Защо не ми звъннеш преди полета? Поне да знам ще се качваш ли на него, или не.

* * *

Хънт така и не заспа повече. Трите часа между вечерята и обаждането на Тамара се оказаха всичко, на което бе способен. Някъде в най-тъмната доба на нощта стана, наля си две малки шишенца водка от минибара и ги изпи наведнъж, надявайки се, че ще го повалят, но и те не успяха.

В осем часа сутринта получи обаждане от Лин Шепард. Тя бе открила нещо, но не желаеше да го обсъжда по телефона. Каза само, че било от голямо, дори решаващо значение. Покани го да се отбие в офиса й към десет, като го посъветва да си освободи по-голямата част от деня.

Тъй че Хънт остави съобщение на Тамара и отмени полетите си.

После, проснат върху леглото с длани върху очите, се помъчи да овладее дишането си на фона на неспирното пулсиране в главата. Борейки се отчаяно за поне още малко сън — един час, дори половин — лежа така, докато не стана абсолютно наложително да тръгва, ако не искаше да закъснее. Но някакъв вътрешен глас не спираше да настоява, че ако действително се унесе, само ще получи поредния кошмар.

Мозъкът му просто не искаше да се изключи и да го остави на мира.

В резултат, когато най-сетне се отказа от напразните усилия и се размърда, нямаше време да се изкъпе, избръсне, нито дори да се преоблече.

Реши, че може да навакса с тоалета си и след като узнае какво е открила Лин. Погледна се в огледалото в банята — видът му все още бе наред, във всички случаи приличен, макар и леко опърпан. Глътна още четири аспирина, взе пътьом едно черно кафе от фоайето и излезе.

Точно в десет се озова на пропуска на „Индианаполис Стар“ и Лин не закъсня да се появи насреща му от вътрешността на сградата. Имаше такъв вид, сякаш също като него караше основно на адреналин и кофеин и докато вървяха към офиса й, едвам успяваше да сдържи вълнението си.

— Толкова се радвам, че те хванах, преди да се качиш на самолета, Уайът. Не исках да си придавам важност по телефона, просто в подобни случаи е добре да си държиш устата затворена, дори и пред най-пряко заинтересованите. Иначе мълвата плъзва и докато се усетиш, историята ти излиза под нечие друго име. Особено при днешните технологии, току-виж си пратил съобщение на някого, той го публикувал във „Фейсбук“, а оттам нататък то се разпространява като вирус и какво остава за мен? Нищо освен един пръст в устата.

— Няма проблем — отвърна Хънт, макар и леко засегнат. — Но те уверявам, че не съм от тези, които бъбрят наляво и надясно.

— Естествено, не казвам, че си. Става дума просто за света, в който живеем, както и за факта, че аз самата сега вярвам в историята ти повече от всякога. Само си придърпай един стол и чакай да ти покажа какво открих.

— Затова съм тук.

Тя седна срещу него на бюрото си, извади от една папка няколко листа и му ги подаде.

Първият беше фотокопие на вестникарска страница от 1964 година. Имаше снимка на мъж около трийсетте, заобиколен от пет тийнейджърки, обслужващи, съдейки по заглавието, кухня за бедни. Четири от момичетата бяха чернокожи, но петото бе красиво бяло девойче, което надписът към снимката определяше като Марджи Пейдж.

Неговата майка на петнайсет години.

Както беше превъзбуден и едновременно изтощен, изпита усещането, че цялата кръв се смъква от лицето му. Преди дори да отгърне следващата страница, вдигна очи и погледна Лин Шепард.

— Как, по дяволите, се докопа до това?

Тя се усмихна широко, излъчвайки професионална гордост от всичките си пори.

— Както ти споменах и вчера, шансовете да открием нещо за майка ти, като просто ровим из старите вестници, бяха практически равни на нула. Но от друга страна, по някое време снощи ми хрумна, че Джим Джоунс е бил доста видна личност по времето, когато е живял тук. Името му се е появявало навсякъде. — Тя посочи листа в ръката му. — Ето, тази кухня например. Основал е няколко такива. Както и два-три приюта. Всякакви неща от този род. Бил е пристрастен към общественото внимание и е правел всичко възможно, за да присъства постоянно в пресата.

Хънт погледна следващия лист — още едно копие от вестник, този път откриване на младежки център за расово равенство. Майка му отново се забелязваше сред обкръжението на Джоунс.

— Затова ми мина през ума — продължи Лин, — че ако действително е имал по-специални отношения с някоя от тези девойки, то тя вероятно ще присъства по-често от обичайното при публичните му изяви. Както например Моника Люински на снимките все се оказва близо до Клинтън. Най-малкото си струваше да проверя и се оказа, че съм била права.

С пулсиращи слепоочия, Хънт продължи да разгръща нататък. Страниците бяха общо седем, датиращи от 1961 до 1964 г.

Когато стигна до най-долната, Лин каза:

— А тази, последната, е истинско попадение.

На пръв поглед той не видя в нея нищо особено. Както и на останалите, Джоунс стоеше заобиколен от група хора, сред които Марджи Пейдж бе една от малкото светлокожи. Само обстановката бе малко по-официална, отразявайки ръкополагането на Джоунс като пастор в Църквата на учениците на Христос. Този път близо петнайсет души бяха свидетели на неговия чар и популярност, включително и църковното настоятелство. Имената им бяха изброени под снимката и се оказваше, че усмихнатата жена, прегърнала с дясната си ръка стоящата непосредствено до Джоунс Марджи, е Сюзън Пейдж.

— Нейната майка — промълви Хънт.

Лин отново разцъфна в усмивка.

— Да, мисля, че е тя. Удивително, нали?

Хънт не можеше да откъсне очи от снимката.

— И това не е всичко — тя потупа собственически лаптопа си. — Веднага щом я открих, пуснах името на „Гугъл“.

— Колко резултата получи? Четирийсет милиона?

— Почти отгатна. По-скоро към петдесет. Но тогава се обърнах към нашата добра стара приятелка, справочната система LexisNexis.

— И колко бяха там?

— Няколко хиляди. Не твърде зле, но все пак малко неудобно. Нещата потръгнаха, когато въведох Сюзън Пейдж, имаща дъщеря на име Маргарет. Останаха хиляда шестстотин и петдесет. А щом добавих и Индианаполис, намаляха до двайсет и една. Толкова, че могат да се проверят и поотделно, стига човек да разполага с малко време.

— Ако някога си търсиш работа в Калифорния — каза Хънт с истинско възхищение в гласа, надделяващо над умората, — ела и ме потърси. Значи сме ги свели до двайсет и една?

Лин поклати глава, наслаждавайки се на всяка секунда.

— Не, свели сме ги до три. Предположих, че щом Марджи е родена някъде около 48-а, 49-а година, майка й тогава трябва да е била между двайсет и трийсет и пет годишна. Това ни дава петнайсетгодишен промеждутък за собствената й дата на раждане — от 1913 до 1928 година. Това са три живи кандидатки. Три адреса, три телефонни номера. Всичките тук, в града. — Тя театрално погледна часовника си. — А сутринта доста напредна и вече няма да е неучтиво да ги обезпокоим.

* * *

Вторник и събота бяха любимите дни на осемдесет и шест годишната Сюзън Уелс Пейдж, защото тогава в „Инди Гардънс“ идваха домашните любимци. Само преди година, тя би казала — и всъщност го казваше на всеки, който имаше желание да я слуша, — че няма какво повече да очаква освен един приличен дом за стари хора и след това гроба. И действително, оттогава бе напуснала своята хубава, малка тухлена къща и се бе преместила тук, където двете й най-добри приятелки — включително партньорката й по бридж Дорис — бяха починали през три месеца една от друга.

Обитателите на дома бяха приятни, персоналът учтив, храната сносна, но особено след смъртта на Дорис нищо вече нямаше особено значение за Сюзън. На тази възраст бе трудно да се създадат нови връзки и приятелства. Както бе споделила с Джанет, сестрата, която се грижеше за нея, вече не можеше да отвори сърцето си за никого. Беше пресъхнала, отчуждена, уморена.

Време бе да си върви.

И тогава „Инди Гардънс“ обяви инициативата да пуска два пъти седмично домашни питомци. Отначало Сюзън, която изцяло бе съхранила здравия си разум, реши, че категорично ще бойкотира начинанието. Кучетата бяха мръсни и глупави създания, миришеха лошо и от страна на ръководството бе дяволски унизително да предположи, че само защото възрастните хора често пъти са самотни, отведнъж ще прегърнат идеята да им подхвърлят по някое животинче, за да го галят и да се прехласват по него.

Просто нелепо.

Затова тя остана в стаята си и чете до обяд. Когато най-сетне отвори вратата, за да отиде в столовата, Беси седеше в коридора без каишка, оставена съвсем сама. Беше нещо като лабрадор, на още доста дребна, очевидно наскоро отбита от майка си, със забавно поклащащи се уши и лъскава черна козина.

— Чиба! — викна Сюзън, махвайки с ръце. — Марш оттук.

Кучето я погледна, изправи се на крака и помаха с опашка.

— Е, щом не се махаш, ще те заобиколя.

Така и направи, но Беси тръгна подире й, влезе в трапезарията и се настани до стола й. По време на обяда се мушна под масата и сложи муцуна върху коляното й. Сюзън й отчупи малко парче хляб, тя го пое и облиза пръстите й, което съвсем не й се стори противно, нито миризливо. После, когато се премести с книгата си във фоайето, Беси отново я последва. Тя я погали и я остави да легне в краката й. Оттогава, всеки вторник и събота, когато животните се водеха в дома, Беси идваше право пред нейния праг и ако тя вече не я очакваше, драсваше по вратата. Само веднъж. И Сюзън я пускаше.

Тази сутрин новата й приятелка вече се бе сгушила в скута й, когато телефонът в стаята иззвъня и непознатият мъж я попита дали може да я посети, за да поговорят за дъщеря й, Марджи. Разполагал с информация, която според него тя имала право да узнае. Естествено, как можеше да му откаже? Толкова време бе минало, откак за последно бе чула името й или дори си би позволила да го произнесе наум.

Тя му обясни как да я открие и затвори телефона. Беси вдигна глава да я погледне и първо тихо заскимтя, а после доближи муцуна до лицето й и взе да облизва стичащите се по бузите й сълзи.

— Няма нищо, миличко — каза тя, притискайки телцето й към себе си. — Мама е добре.

* * *

Частният детектив, Уайът Хънт, й се стори смътно познат, което беше обезпокоително, защото нямаше как да го е виждала по-рано. Дали не бе започнала да проявява някакви ранни признаци на склероза? Небръснат и с измачкани дрехи, той имаше грубоват и уморен вид, но напоследък много млади хора се носеха така. Не биваше да подхожда предубедено, особено ако той имаше да й каже нещо за Марджи.

Виж, придружаващата го репортерка изглеждаше спретната и делова, което бе добра препоръка. Личеше, че хората са сериозни и не са дошли, за да си губят времето.

Настаниха се в един обособен кът на главното фоайе. Беси, долавяща както винаги тона в настроението на Сюзън, се опря до крака й и положи глава така, че тя да може леко да я гали между ушите.

След няколкото встъпителни реплики настъпи кратка пауза, от която Хънт се възползва, за да отправи извинителна усмивка към домакинята.

— Наистина ви благодарим, че се съгласихте да се срещнете с нас, но преди да навлезем в разговора, искам да ви предупредя, че той може да се окаже болезнен.

Сюзън нададе кратък, безрадостен смях и се взря в него със спокойните си кафяви очи.

— Господин Хънт — започна, — ако действително имате новини за дъщеря ми, след всичките тези години трудно би могло да е иначе. Самият факт, че сте тук, ми говори, че нещо се е случило. Е, добре ли е тя?

Хънт погледна към Лин, а после отново към Сюзън.

— Боя се, че не, госпожо Пейдж. Тя е мъртва.

Е, това беше. Думите, които със страх бе очаквала, че ще чуе, през по-голямата част от живота си, най-сетне се стовариха с цялата си тежест отгоре й. Тя кимна, престана да гали кучето и вдигна трепереща ръка към лицето си.

— Странно — каза, мъчейки се да овладее гласа си. — Толкова време си представяш нещо, дори вярваш в него, а когато накрая действително се окаже, че е така… — Ръката й се спусна надолу към сърцето и тя изпусна тежка въздишка. — Пак се оказваш неподготвен.

— Разбирам как се чувствате — отвърна Хънт. — Съжалявам.

Беси побутна с глава коляното й и изскимтя.

— В известен смисъл дори е учудващо, че е оцеляла чак досега — каза Сюзън. — Тя беше толкова безразсъдно дете, вироглава и независима. Вие познавахте ли я?

— Всъщност не. — Хънт събра сили и продължи. — Това може да ви се стори още по-трудно за възприемане, но тя не е умряла наскоро. Случило се е през 1970-а?

— Седемдесета година? Толкова отдавна? И как?

Той се поколеба и накрая изплю камъчето.

— Била е убита.

Озадачен израз постепенно скова лицето на Сюзън.

— Искате да ми кажете, че е била мъртва през всичките тези години? Докато аз съм се надявала, че може да получа вест от нея? — Тя затвори очи пред ужасната истина. — И при това убита? Боже мой — промълви тя с равен тон. — Боже мой.

Лин се наведе и постави ръка върху рамото на възрастната жена. Дълго време останаха така като жива картина, докато Сюзън се бореше да възприеме новата реалност. Накрая клепачите й се повдигнаха и тя се залови отново да гали Беси. После сякаш я осени някаква мисъл, която я накара да попита:

— В Калифорния ли се е случило?

Хънт кимна.

— В Сан Франциско.

— Защо решихте, че е живяла в Калифорния? — поинтересува се Лин.

— Когато си тръгна оттук… — тя замлъкна, а очите й се стрелнаха между Уайът и Лин. — Знае ли се кой я е убил?

— Все още не — отвърна Хънт. — Това е и една от причините да съм тук. Да разбера.

— Смятате, че е някой тукашен?

— Смятам, че смъртта й може да е имала нещо общо с Джим Джоунс. Засега не съм стигнал по-надалеч.

При споменаването на името лицето на Сюзън се стегна.

— Значи все още е била с Храма на народите?

Хънт и Лин си размениха погледи.

— По-скоро не. Напуснала ги е и се е омъжила. Съпругът, й, който няма нищо общо с Храма, е бил обвинен в убийството, но не са успели да го осъдят.

Тя обмисли чутото и поклати глава.

— Но нали току-що казахте, че Джоунс е бил замесен?

— Да, уверен съм в това.

— Не би ме учудило. Този човек, както цял свят по-късно разбра, беше самият дявол. — Тя се обърна към Лин. — Затова и предположих, че може да се е преместила в Калифорния. Там отидоха всички, Джоунс и последователите му.

— Но вие не сте отишли с тях — каза Лин.

— Не. Отначало наистина малко се повлиях от неговата… страст, мисля, че това е думата. Изглеждаше, че върши наистина важни, добри дела. Някак идеалистични, красиви, а и все пак бяха шейсетте години. — Устните й се присвиха от неприязън. — Но след като разбрах какво прави с Марджи… Та тя беше на колко — единайсет или дванайсет, когато се започна. Нямаше как да продължа, щом видях истинската му същност. Но за нея той беше бог. И такъв си остана дълго време.

— Значи връзката им е била сексуална? — попита Лин.

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна — отсече Сюзън. — Отначало тя се мъчеше да го прикрие. Децата разбират, когато едно нещо е нередно. Но накрая мозъкът й беше толкова промит, че взе да се гордее с него. От всички други жени — а те бяха много, повярвайте ми — тя била най-специалната. Въпреки груповите изпълнения, той обичал истински единствено нея.

— Правил ли го е и с други деца? — попита Лин.

— Не знам, но не бих се учудила. Той беше изключително магнетичен и напълно аморален. Не вярвам Марджи да е била единствената, но нея това не я засягаше. Той я обичал, имал нужда от нея и това бил животът й. — Тя отново затвори очи, мъчейки се да успокои дишането си. — Знаете ли, когато публикуваха списъка на загиналите в Джоунстаун, отначало нямах сили да го погледна, но естествено, трябваше да го сторя. Бях сигурна, че ще я открия вътре, но се оказа, че я няма… След това известно време хранех надежда… — Думите й заглъхнаха в нищото.

— Това е било осем години след смъртта й — каза Хънт. — Кога е напуснала Индианаполис?

— Тръгнаха всички заедно, през шейсет и пета. Той ги беше убедил, че предстои ядрена война. Знам, че сега звучи фантастично, но този човек можеше да продаде дори лед на ескимосите. Както и да е, тогава я видях за последен път.

— Извинете за въпроса, госпожо Пейдж — вдигна поглед от бележника си Лин, — но опитахте ли се да я спрете? Или да повикате полиция?

— Полиция в нашия град? През шейсетте? — Сюзън явно намери идеята за смехотворна. — Като репортер би трябвало да знаете, че по онова време тукашната полиция се славеше като най-корумпираната в целите Съединени щати. А и Джоунс държеше всички местни големци в малкия си джоб. Наистина беше страховита сила. Да не говорим, че Марджи нямаше да остави да я спрат. Ако я бяха върнали, властите или все едно кой, просто щеше да избяга обратно. — Тя поклати глава, преживявайки наново отчаянието. — Не, невъзможно беше някой да ги спре.

— Не поддържахте ли някаква връзка след това? — попита Хънт.

— Пишех й на всеки няколко дни през първата година, докато накрая писмата взеха да се връщат неразпечатани и без адрес за препращане.

Сюзън избърса очи и заговори с повече настойчивост.

— Вижте, искам добре да ме разберете и двамата. Знам, че имам вина. Няма как да избягам от нея. Носила съм това бреме през целия си живот. Но баща й беше починал две години по-рано и аз се мъчех да я отгледам съвсем сама. Знаех, че не биваше да я пускам, дори ако се съпротивлява или ако бяга отново и отново. Та тя беше само на шестнайсет години. Трябваше да намеря начин да я задържа при себе си, а не го направих. Не знаех как. Не бях достатъчно силна, не бях достатъчно добра майка. И ето че накрая тя просто изчезна от лицето на земята. Ако можех да върна времето назад… но тогава просто не ми достигна твърдост, кураж или и аз не знам какво. Провалих и себе си, и нея.

— Било е много отдавна — каза меко Лин. — Не е нужно да се самонаказвате повече.

— Понякога си мисля, че никога няма да се накажа достатъчно.

— Според мен тя би искала да си простите — намеси се Хънт. — Все пак е успяла да се отърси, да започне нов живот. Пораснала е и нещата са потръгнали.

— Надявам се да е така. — Тя погледна Хънт право в очите и продължи: — Толкова е трудно да проумея, че е мъртва, след всичките тези години. Не ми се ще да го повярвам.

— Знам. Съжалявам, че бях този, който трябваше да ви го каже. Но реших, че заслужавате да го знаете. Че трябва да го знаете.

Сюзън кимна в знак на съгласие.

— Поне успях ли да ви помогна? За вашето разследване?

— Мисля, че да. Трябваше да знам със сигурност естеството на отношенията й с Джоунс.

— Защо? Какво ви дава това?

— Дава ми потенциален мотив за убийството й.

— И какъв е той?

— Тя е представлявала заплаха. Или поне Джоунс я е възприемал така.

— Защо? Как е могла да му навреди?

— Като огласи историята за изнасилването си. Един свещеник в Сан Франциско ми каза, че имало замесени и други деца. Дори ако оставим настрана криминалното обвинение, доказателствата от първа ръка, че е правил секс с единайсетгодишни, биха го съсипали. Очевидно Марджи е напуснала комуната и се е установила в Сан Франциско, където се е запознала с мъж на име Кевин Карсън и двамата са се оженили. Четири години по-късно обаче Джоунс също решава да се премести в града. Там очаква много по-голяма публичност и несравнимо по-големи възможности за правене на пари. Затова пуска пипалата си сред местната общност, градската управа, полицията, където щете. Междувременно тя вече е излязла изпод контрола му. Той няма представа какво крои и с кого разговаря, но е наясно какво знае.

— Винаги е бил алчен за пари — каза Сюзън. — Това беше другата му черта.

— Предполагам — кимна Хънт. — Иначе нямаше да накара хиляда души да му припишат цялото си състояние. Както и да е, предполагам, че една от новопокръстените му последователки е била жена на име Еви Спенсър, близка приятелка на дъщеря ви. Щом започва да възхвалява Храма на народите пред Марджи и да се опитва да я привлече, тя категорично й отказва, като й обяснява причината. Не ще и дума, че за Джоунс това е лоша новина. Дори самата жертва да не се разприказва, достатъчно е слухът да плъзне и с него е свършено, дори в прочутия с търпимостта си Сан Франциско. Той не може да рискува. При това разполага с войник, който с радост ще изпълни задачата, в лицето на съпруга на Еви.

— Значи той я е убил? Мъжът на приятелката й?

— Лайънел Спенсър. Най-вероятно да. Поне полицията в Сан Франциско смята така.

— Ще го арестуват ли?

— Няма да се наложи. Самоубил се е преди два дни. Според един мой познат инспектор е избрал този изход, когато е разбрал, че е разкрит.

След последните думи на Хънт всички се умълчаха. Лин затвори бележника си. Сюзън погали за кратко на Беси, после изправи гръб и го погледна изпитателно.

— Мога ли да ви задам още един въпрос?

— Разбира се. Какъвто и да е.

— Кой е вашият клиент в това разследване?

Хънт склони глава се усмихна напрегнато.

— Трябва да призная, че на настоящия етап го водя най-вече от свое име. С малко помощ от страна на Лин.

— Но защо? Какъв е интересът ви?

Той забави отговора си с няколко секунди. Вече бе стоварил достатъчно бреме върху раменете на възрастната жена и допускаше, че поредното шокиращо разкритие може да й дойде много за един ден. И все пак сега бяха заедно и тя сама бе повдигнала въпроса. Ако заслужаваше да научи за смъртта на дъщеря си, то не по-малко заслужаваше да узнае и собствената му връзка с нея.

— Марджи бе моя майка — произнесе накрая.

Сюзън кимна, сякаш в потвърждение на нещо, което бездруго вече знаеше. Въпреки сдържаната реакция очите й я издадоха, замъглявайки се от неизплакани сълзи.

— Разбрах още щом те видях — каза тя. — Толкова много приличаш на нея. — Тя се пресегна и сложи длан върху коляното му.

Хънт я покри с двете си ръце.

Останаха в „Инди Гардънс“ още два часа. Сюзън искаше да разбере всичко за живота на Хънт, за детството, за приемното му семейство. Всички тези дребни подробности от биографията му сякаш й носеха утеха. Собственият й провал с дъщеря й явно не се беше пренесъл и към следващото поколение. Следвана като сянка от преданата Беси, тя настоя да представи него, своя чудодейно появил се внук, на всички останали обитатели.

Хънт от своя страна също не остана безразличен. Тази бедна, самотна жена докосна някаква забравена струна в него, което нямаше как да не предизвика емоционална реакция, подсилена навярно и от умората и тъпото, но вече почти неспирно главоболие. Към края на обиколката Хънт и баба му се държаха за ръце. На сбогуване, преди той и Лин да си тръгнат, двамата се прегърнаха, при което тя се разплака. Размениха си телефонни номера и си обещаха винаги да поддържат връзка помежду си.