Джон Лескроарт
Ловецът (30)

30

Лавровата стая на Мишън Клуб на Ноб Хил бе малко по-голяма от килер, с две врати и един прозорец, гледащ към улицата, като всеки квадратен сантиметър от оскъдната останала площ на стените бе покрит със стари, поставени в рамки фотографии на Сан Франциско — голямото земетресение и пожара, кулата Койт при издигането и завършването й, двата моста по време на строежа им, Маркет стрийт през 1913-а, площад „Жирардели“ — а също и с различни образи на жени, очевидно играли видна обществена роля през годините.

Твърде неспокоен, за да седи на едно място, Хънт крачеше напред-назад край малката, празна камина — три стъпки в едната посока и три стъпки в другата, между двата стола с високи облегалки, с които се изчерпваше мебелировката на помещението. Беше 4:45 следобед и той се намираше тук вече от четвърт час. След раздялата с Джул първо се бе отбил до офиса, за да се чуе от учтивост с някои от клиентите, които пренебрегваше повече от седмица. После бе отишъл до дома си, за да се преоблече подходящо за срещата — тъмен костюм на тънко райе, бяла официална риза, тъмновишнева вратовръзка и италиански обувки.

Тя обаче закъсняваше за уговорката им и той започваше да се притеснява, че може да не се появи изобщо, въпреки спешната, макар и измислена причина, която бе споменал по телефона. Беше й казал, че при последващата проверка на молбата на Джудит Блек за членство се е натъкнал на някои счетоводни нередности, които би искал да обсъди на четири очи — най-добре на място в клуба.

Вече за десети път поглеждаше часовника си, мъчейки се да прогони съмнението, че плитката му уловка вероятно е била разгадана, когато се разнесе тихо почукване, вратата се отвори и тя влезе в стаята. Пристъпи към него, дари го с лъчистата си усмивка в стил Грейс Кели, и му протегна ръка.

— Здравей, Уайът. Май се превръщаш в редовен посетител. Внимавай, една жена лесно може да привикне да те вижда тук.

Ето я отново, онази флиртуваща самоличност, която тя надяваше с такава лекота, едновременно ласкаеща, неустоима и недостъпна. Вариантите бяха три, рече си Хънт — да е повярвала на измисления предлог за срещата, да се преструва на несведуща относно случващото се или той да греши и не тя да му е изпращала съобщенията.

Но беше сигурен, че не греши.

Съобщенията бяха от нея. Доди Спенсър, съпругата на Ланс Спенсър, собственик на авиокомпанията „Екзекюджет“.

Здрависа се с нея и й благодари, задето се е съгласила да го приеме с толкова кратко предизвестие.

— Звучеше така тайнствено по телефона, че трудно можех да ти откажа, нали?

— Предполагам — каза Хънт. — Нещо против да седнем?

— Разбира се, заповядай.

Но щом се разположиха на столовете, той установи, че не може повече да продължава с театъра и това вероятно си пролича по фалшивата усмивка, която лепна на лицето си.

— Изглеждаш напрегнат, Уайът. Толкова ли е сериозно?

— Да — отвърна той, а очите му срещнаха нейните. — Много е сериозно и не е свързано с клуба. Както, предполагам, знаеш.

Самоконтролът й бе достоен за възхищение. Тя доби израз на умерена почуда, наклони красивата си глава встрани и леко усили излъчването на усмивката си.

— Съжалявам, наистина нямам представа за какво говориш.

— Напротив, Доди, имаш. — Хънт си пое дъх. — Разбирам защо се боиш и имаш пълното основание за това. Но фактът, че се съгласи да се видим, ми говори, че си даваш сметка за единствения изход от положението — а той е да излезеш от сянката.

Тя го огледа неуверено и поклати отрицателно глава.

— Затова ли закъсня толкова за срещата? — попита той. — Първо си вземала решение да слезеш и да говориш с мен, а после си го променяла? Колко пъти тръгва и се връща? — Той се приведе напред, опрял лакти върху коленете си. — Доди, погледни ме. Чуй ме.

Тя продължаваше да седи с изправен гръб и стиснати устни, блуждаейки с поглед из ъглите на стаята, все още запазила достатъчно присъствие на духа, за да не показва никакви признаци на паника. Просто печелеше време. Докато не кажеше нещо, докато не издадеше, че знае за какво говори Хънт, все още имаше път за отстъпление. Всяко отклонение от плана в този момент, и най-малката пукнатина във фасадата, която показваше пред него, бяха равносилни на пълна капитулация, а тя не искаше да прави нищо необратимо, преди да е взела съзнателно решение как да постъпи.

Хънт промълви с възможно най-успокоителен тон:

— Това, че още стоиш тук, само по себе си е отговор.

Тя отново не се пречупи. За секунда го погледна изпитателно, а устните й потрепнаха в нещо средно между усмивка и извинение. Накрая сякаш взе своето решение.

— Боя се, че ще трябва да взема някакви мерки по повод постъпката ти — каза, като се изправи на крака. — Съжалявам, но едно посещение под фалшив претекст донякъде ме плаши. Не мисля, че ще се възползваме от услугите ти за в бъдеще. А сега ще те оставя.

И тя пристъпи към вратата.

— Доди, моля те.

Ръката й беше вече върху дръжката и той чу тихото проскърцване, когато я натисна.

— Тук не могат да ни чуят — продължи да говори към обърнатия й гръб. — Затова избрах това място. Никой няма да научи. Няма да кажа на жива душа, кълна се във всичко свято, в гроба на майка си. Но той трябва да бъде спрян.

Раменете й се повдигнаха и отпуснаха. Веднъж, два пъти. Накрая тя сведе глава и застина неподвижно.

Хънт не смееше да продума отново. Без да усети, също бе станал от мястото си и стоеше в трепетно очакване на следващата стъпка.

Най-сетне Доди леко поклати глава, обърна се с полуусмивка и спокойно изрече:

— Той действително е въплъщение на злото. Никой няма и най-малка представа що за човек е.

Напрежението постепенно напусна тялото на Хънт, докато сядаше обратно на стола. Не каза нищо, просто зачака. Не искаше да я насилва.

Тя също се върна на мястото си и го загледа с невъзмутимо и благоволително изражение.

— И макар, естествено, да се надявах, че ще успееш да го спреш, разбираш, че не бих желала по никакъв начин да се излагам на допълнителен риск. Как изобщо ме откри?

— След като ми писа, че не е Лайънел, а аз научих, че има още и Ланс, не оставаха много опции. Изпускайки фамилията, ти на практика ми подсказа, че трябва да се насоча към другия Спенсър. Предполагам, в известен смисъл сама си искала да стигна до теб.

Тя нададе кратък, леден смях.

— Не. Никога не съм искала това. Не го искам и сега. Просто не съм напълно сигурна какво да правя оттук нататък.

Хънт внезапно си даде сметка, че се е превърнал в пречка и че ако тя можеше да го премахне с едно щракване на пръсти, вече щеше да е изчезнал.

— Добре — попита, — защо след като си го заподозряла в убийството на майка ми, просто не отиде в полицията?

— Не съм го заподозряла. — Гласът й бе тих и премерен. — Знаех го със сигурност. Той сам ми каза.

— Казал ти е?

Доди кимна.

— Преди три или четири години. Беше ме ударил, всъщност направо ме беше пребил. После едва стоях на краката си, две седмици не излизах от вкъщи. — Тя поспря, за да овладее дишането си. — Както и да е, правеше го за трети път и аз окончателно реших да го напусна. Просто да взема Джейми, да се махна и да го съдя за всеки цент, до който успея да се докопам.

— Джейми?

— Синът ми. Не от Ланс, от първия ми съпруг, Джеймс. Той почина, а Джейми сега е на четиринайсет. Моята радост в живота. — Тя огледа последователно двете врати, сякаш да провери дали се добре затворени, дали се намира в безопасност. После се обърна отново към Хънт. — Докъде бях стигнала?

— До решението да напуснете съпруга си.

— Да, вярно. Но тогава Ланс ме дръпна встрани и ми каза, че ако опитам да си тръгна, никога няма да го допусне. Ще убие и двама ни. Като започне с Джейми. — Тя закри лицето си с длани. — О, боже, нима наистина се е случило? Аз не повярвах на ушите си, отвърнах му, че никога не би го сторил. А той само се засмя с думите, че ако си мисля, че знам на какво е способен, горчиво се лъжа.

Очите й пак се стрелнаха към вратите.

— Никой няма да ни обезпокои тук — каза Хънт.

— Да, знам. Просто… — Тя въздъхна тежко. — На следващия ден го изчаках да тръгне за офиса и започнах да си стягам багажа. Мислех да взема Джейми от училище и заедно да се махнем. Но се оказа, че Ланс изобщо не е отишъл на работа. Както опаковах куфарите, изведнъж се появи, седна най-спокойно и започна да ми обяснява, че убиването не е нещо сложно за него и че е важно да му повярвам. Бил убил поне сто жълтури — така им викаше, жълтури — във Виетнам, както и двама от собствените си офицери. Паднали от приятелски огън, ха-ха! Явно му се виждаше много смешно. А ако съм си мислела, че ще се спре, защото съм жена, да съм прочетяла за Марджи Карсън, убита тук, в града, през 1970-а. Това също било негово дело, най-обикновена поръчка. Каза, че всъщност не искал да ме убива и че ме обичал, каквото и да значи това за него. Но че ако избягам, щял да го стори, без да му мигне окото. Да ни открие и очисти и двамата. Като започне с Джейми.

Хънт преглътна.

— И ти остана?

— Не мисля, че имах избор, затова сключих сделка. Съгласих се да започнем отначало, при условие че никога повече няма да ме удари. Нито пък Джейми. Не мога да повярвам, че ти разказвам всичко това.

— Държиш се чудесно — каза Хънт. — Продължавай. И тъй, Марджи Карсън.

— Името беше лесно за запомняне, тъй че един ден наистина го проверих. Убийството, семейството, делата, всичко. Явно една от подробностите, която се е запечатала в паметта ми, беше, че е имала дете на име Уайът. Дори не се бях сещала за нея допреди три или четири месеца, когато те срещнах.

— Да, спомням си.

— По време на разговора неволно засегнахме темата, че си осиновен. Вероятно ти е направило впечатление, че веднага след това започнах да задавам доста лични въпроси — на колко години си бил, познаваш ли истинските си родители и така нататък. Защото у мен възникна подозрението, че може би ти си синът на Марджи.

— Което е самата истина — каза Хънт.

— Знам. — Тя замлъкна отново, изпадайки в моментен унес. — Тогава нямах представа как ще се обърне цялата история.

— Никой от нас не е имал.

— Имам предвид другите убийства…

Хънт кимна.

— При това развръзката още не е настъпила, Доди. Боя се, че продължавам да не разбирам защо тогава не си отишла в полицията. И защо не отидеш сега.

— Така ли? — Тя нададе кратък ироничен смях. — Смяташ ли, че ако наистина го направя, ще ме опазят встрани от случая?

— Това вече няма да е нужно. Ти ще си ключовият им свидетел. Щом Ланс е признал пред теб, това е пряко, а не косвено доказателство. Ще бъде достатъчно, за да го осъдят.

— А какво ще стане с мен и Джейми?

Хънт сви рамене.

— Ще ви включат в програма за защита на свидетелите. Съпругът ти ще изчезне. Ще се отървеш от него веднъж завинаги.

За пореден път Хънт явно се стори забавен на Доди.

— Нима действително не разбираш?

— Кое да разбирам?

Тя леко се наведе към него и заговори със снизходителен тон, сякаш обясняваше на дете.

— Аз няма да променя самоличността си, Уайът. Няма да подложа себе си и сина си на това. Не и след всички усилия, които съм положила, за да стигна дотук и да му дам старт в живота. Програма за защита на свидетелите? Сигурно се шегуваш. Да се оставя на милостта на малоумни правителствени чиновници, които до края на дните ми да ми казват къде и как да живея? Наистина ли смяташ, че ще се поставя в такова положение? Никога. Никога. И дума да не става. А освен това…

— Какво?

— Хайде, стига — каза тя след известна пауза. — Сещаш се, че има и още един съществен елемент.

— Кой е той?

— Парите, Уайът. Парите.

— Моля? — поклати глава Уайът. — Нещо не схващам.

— В секундата, в която Ланс разбере, че съм го издала, дори да ме скрият вдън земя, ще лиши Джейми и мен от наследство. Говорим за около петдесет милиона долара. Даваш ли си сметка каква сума е това? Подуши ли, че съм стъпила накриво, ще ме отреже от всякакъв достъп до средствата си, а с адвокати като неговите никога повече няма да ги видя. Не съм понесла толкова унижения и не съм направила толкова саможертви, за да позволя това да се случи. Освен това, както вече споменах, изобщо не вярвам, че полицията ще успее да гарантира физическата сигурност на мен и детето ми.

Хънт се облегна назад, поразен от безскрупулната й логика. Кръстоса крак връз крак, придавайки си небрежен вид, и попита:

— И затова избра мен?

Очевидно Доди не виждаше проблем, морален или какъвто и да било друг, в тази своя постъпка.

— Да — кимна тя, дори с известен ентусиазъм. — Това беше идеалното решение, не мислиш ли?

— Боя се, че не разбирам.

— Съвсем елементарно е. Ти си професионален детектив, тъй че ако имаше начин да се повдигне обвинение срещу Ланс, щеше да събереш нужните доказателства. Ставаше въпрос за смъртта на майка ти, тъй че мотивацията беше извън съмнение. А успееше ли да го тикнеш в затвора, от негова гледна точка аз пак си оставах вярната съпруга.

— И пак на негова издръжка.

Тя направи лека неодобрителна гримаса.

— Не знам дали бих го формулирала точно така. Тук говорим за десетки милиони долари, Уайът, а не за някаква месечна сумичка, която ще получавам, ако съм послушна. За бъдещето на сина ми. И за моето.

Хънт повдигна рамене, опитвайки се да запази учтив тон.

— А също, както се оказа, и за зачеркването на бъдещето на един от моите сътрудници.

Доди сведе лице, сякаш наистина изпитваше съчувствие по повод смъртта на Иван Орлов.

— Вече споменах, че нямах представа как ще се развият събитията. Наистина съжалявам за това момче и семейството му, но никой не можеше да предскаже какво ще стане, а и вината положително не е моя. На твое място бих го разглеждала просто като поредната жертва на Ланс. Което на практика си е точно така.

— Значи си сигурна, че го е убил?

— По-сигурна не бих могла и да бъда.

— Ще ми обясниш ли защо?

— Защото същия ден Лайънел позвъни вкъщи и той изскочи като на пожар по време на вечеря. Нямаше го докъм полунощ. После, на следващата вечер — същата, в която отиде да убие брат си — го видях да вади пистолет от нощното шкафче. На следващата сутрин го нямаше там и оттогава повече не се е появявал. Как ти се струва това?

— Не е зле, но не ни помага да решим проблема, пред който си била изправена от самото начало. И което е по-лошо, добавя още един, чисто нов проблем.

— В смисъл?

— Става дума за доказателствата — въздъхна Хънт. — Дори да вярвам на всяка твоя дума, пак не разполагам с нищо, което да отнеса в полицията. Сама спомена, че се е отървал от оръжието, затова единственият коз, който ни остава, си ти. Ако не си склонна да дадеш показания, няма да има и дело. Даваш ли си сметка за това?

Доди тръсна глава с израз на леко раздразнение.

— Мисля, че вече се разбрахме по въпроса. Няма да свидетелствам и точка. А какъв е другият проблем?

— Той е малко по-належащ, Доди. Колко време смяташ, че ще мине, преди съпругът ти да разбере, че Иван Орлов не е работил сам, когато се е обадил на Лайънел?

Този нов и неопровержим довод достигна безпогрешно целта си. И двамата съзнаваха, че ако Ланс по някакъв начин узнаеше за връзката между шефа на Иван Орлов и собствената си съпруга, нейната анонимност и безопасност начаса щяха да бъдат компрометирани. Тя отвори уста да промълви, но после се отказа.

— Иван работеше за мен — продължи Хънт. — Аз бях истинската заплаха, а не той. И което е най-забавното, още продължавам да бъда.

— Ако е смятал така, досега е щял да предприеме нещо.

— Да, но аз бях извън щата, извън страната. Не е можел да стигне до мен, защото никой не знаеше местонахождението ми. А сега вече съм тук.

— В такъв случай трябва да се съглася, че имаш истински проблем. — Тя сведе поглед към отрупаните си с пръстени ръце. — Надявам се да подходиш активно към решаването му. Това ще е от полза както за твоята безопасност, така и за моето спокойствие. А трябва да те уверя, че аз умея да бъда щедра и благодарна. — Очите й се вдигнаха и срещнаха неговите. — Тук говорим за петдесет милиона долара, Уайът.

Хънт не закъсня да й отвърне:

— Тук говорим за моя живот, Доди.

Тя сви пренебрежително рамене.

— Е, ако нямаш желание сам да си помогнеш, не знам какво да те посъветвам.

Хънт разхлаби възела на вратовръзката си, която изведнъж бе започнала да го стяга. Наведе се към събеседницата си и каза с равен глас:

— Доди, моля те. Трябва да отидеш в полицията. Ако искаш, ще те откарам още сега. Те ще вземат Джейми от училище, а Ланс до довечера ще бъде в ареста. Става въпрос за серия от убийства. Това е особено тежко престъпление, изключено е да го пуснат под гаранция. Няма друг изход, повярвай ми. Откажеш ли, може да се видя принуден сам да се свържа с ченгетата.

Ноздрите й потръпнаха от нескрит гняв.

— Няма да го направиш. Даде ми дума. Закле се в гроба на майка си. А освен това аз ще отрека всяка твоя дума. И тогава какво? Ще изглеждаш кръгъл глупак.

— И преди съм изглеждал глупак. Така поне ще имам някаква преднина пред Ланс. Ако полицията знае, че го разследвам, а после свърша с куршум в главата, той здравата ще загази.

Тя поклати съчувствено глава.

— Не го познаваш достатъчно. Може да го забавиш, но не и да го спреш. Рано или късно ще те убие.

— И ти си склонна да оставиш това да се случи?

— Грешката няма да е моя. Не и ако отидеш в полицията. Предупреждавам те да не го правиш. Аз няма да свидетелствам, а понеже съм му съпруга, не могат и да ме принудят. Ще трябва да намериш друг начин.

— Смяташ ли, че не съм търсил?

— Потърси по-усърдно тогава.

Хънт я изгледа за секунда, поразен пряко волята си от силата на алчността, приела формата на тази красива жена, напълно готова да продължи лъжата, в която се бе превърнал животът й, дори да го остави да умре, само и само да запази парите си.

После се изправи. Доди също стана, доближи го невъзмутимо и лепна една целомъдрена целувка на бузата му.

— Знам, че ще постъпиш добре — каза така, сякаш би различила кое е добро и зло, дори ако Всевишният й го изпишеше с едри букви върху небосклона. — А сега ще те помоля да изчакаш минутка. Добре е хората да не ни виждат да излизаме заедно, иначе току-виж тръгнали клюки.