Джон Лескроарт
Ловецът (8)

8

Джул беше дошъл в стаята с досиетата и тъкмо се наслаждаваше на късния си обяд от хартиен плик, когато приятелят му затвори първата папка със стенограмата по делото и се пресегна към следващата.

— Е, откриваш ли нещо полезно?

Хънт вдигна очи.

— Все още не са стигнали до свидетелите, нито дори до същността на обвинението. Половината от това нещо — той тупна по картонената корица — са предварителни искания до съда и описания на едни или други доказателства, по чиято допустимост той трябва да се произнесе. Но чета всичко подред, от страх да не пропусна тъкмо онова, което търся.

— Знаеш ли поне какво е то?

— Не — поклати глава Хънт. — Но се надявам да разбера, щом стигна до него.

Джул спря да дъвче и преглътна хапката си с малко диетична кола.

— Мога ли да те посъветвам как да оползотвориш по-добре времето си?

— Разбира се.

— Започни с полицейските доклади, там е истината. Те са само към стотина страници. Иди при копирната машина в ъгъла и ги преснимай. Щом са фотокопия, можеш дори да си ги отнесеш у дома — при дело с четирийсетгодишна давност на никой няма да му пука.

* * *

Към 6:30 вечерта, вече в своя офис, Хънт погледна към Тамара и каза:

— Виж, оценявам помощта ти, но по-добре се прибирай у дома. Каквото и да изскочи, не вярвам да бъде от тези документи. — Той се облегна назад в креслото си и се протегна. — Днес за малко да разкрием изпращача на съобщенията. По тази линия е по-вероятно да се получи пробив.

— Да, но всичко зависи от това кога и дали той отново ще се свърже с теб.

— Положително ще се свърже — отвърна Хънт.

Тамара присви устни.

— Не бъди толкова сигурен. Той знае, че не стоиш на едно място, че вече си направил някои разкрития. Сам казваш, че се притеснява за собствената си безопасност…

— Така е.

— В такъв случай, може да реши, че вече е сторил достатъчно и не си струва да рискува по-нататък.

— Надявам се да не го направи. — Хънт прелисти страниците пред себе си. — Защото тук няма нищо. Шестнайсет свидетели на обвинението, практически нито един на защитата, без дори намек за друг заподозрян. Право да ти кажа, като чета, направо не мога да повярвам, че изобщо са го пуснали.

— И то на два пъти. Значи все трябва да има причина.

— Не е задължително. Ето Мур например смята, че причината е в питейната вода на града, от която хората оглупяват, а мозъците им се размекват.

Тамара се намръщи.

— Това са негови думи, не мои. — Хънт поклати отегчено глава. — Мисля вече да спирам за днес. Утре ще продължа на свеж ум. Какво ще кажеш за едно питие? Аз черпя.

Тамара не отговори веднага. Помести се върху стола си, сведе очи, после го погледна отново.

— Тя мисли — каза Хънт. Изминаха още няколко секунди. — Тя продължава да мисли. Ей, тук ли си?

— Чакай да помисля още малко.

— Решението не е трудно. Да пиеш или да не пиеш.

— Не е там въпросът.

— А къде тогава?

Тя отметна коса.

— Истинският въпрос е малко по-различен. Не смяташ ли, че прекарваме твърде много време заедно?

Хънт се поколеба, после попита:

— В какъв смисъл?

— Нали разбираш, като работодател и служител.

— Ние сме малко повече от това, Там. Смятам, че можем да си позволим един коктейл преди вечеря без риск от скандал.

— Не се притеснявам от скандал, Уайът.

Той склони глава на една страна, а тонът му стана по-мек.

— Но се притесняваш от нещо. Какво е то?

Тамара премисли, преди да отговори.

— От това да не започнем да сме все по-често заедно, не по работа, а просто по навик, и да позволим отношенията ни да минат на друга фаза, без никой от нас всъщност да е решил да го прави. Сигурна съм, че знаеш за какво говоря. И не искам да вървя натам.

— Накъде по-точно?

— Към нещо случайно и неопределено, както между теб и Джина. Аз не съм такава. Мисля, че го знаеш, но просто исках да сме напълно наясно по въпроса.

— Разбирам — каза Хънт. — Посланието е прието. Ще го имам предвид.

— Това нещо е твърде важно, за да си играем с него.

— Съгласен. Няма да го правя. Обещавам. — Той се изправи зад бюрото си. — И все пак няма да ни навреди да излезем за по едно питие заедно, не мислиш ли?

* * *

Беше четвъртък вечер и ресторант „Булевард“ пулсираше с онази маниакална енергия на блясъка и лесния успех, които Сан Франциско често обещаваше, но далеч не всякога предоставяше. Тук те бяха налице. Добре облечени заможни клиенти се трупаха на три реда пред бара, всички маси бяха пълни, а пред входа се бе събрала малка тълпа от хора, чакащи да ги настанят.

Като наематели в същата сграда, Хънт и Тамара бяха познати на бармана Теодор и само пет минути след появата им в далечния край на бара като по чудо се освободиха две „резервирани“ места.

Те чукнаха чаши — коктейл „Космополитън“ за Тамара и отлежал скоч за Хънт, тя отпи от своята и каза:

— Знам, че вероятно искаш да се откъснеш за малко от мисълта за съобщенията и смъртта на майка ти, но ми хрумнаха още едно-две неща, стига да имаш търпение да ги чуеш.

— Ще те спра, щом се отегча — отвърна той.

— Първото е доста очевидно, но не се бях замисляла за него досега. Нейният убиец трябва вече да е доста стар, поне на шейсет години, ако не и повече. Но все още е опасен или поне онзи, който ти пише, се бои от него. Какво ни говори това?

— Че е чудовище? Древно чудовище?

Тамара остави чашата си на бара.

— Добре, ако не ти се занимава…

— Не, не, напротив. Честно казано, не ми беше минавало през ум, но вероятно си права. Добре, той е стар и опасен, което означава…?

— Според мен означава, че твоят кореспондент е жена, и то такава, която живее с убиеца, вероятно дори е омъжена за него.

— Не ми се вярва — поклати глава Хънт. — Досега да го е напуснала.

— Ами я си представи, че я е заплашил, че ще я убие, ако го направи? А тя знае — може би защото сам й е казал, — че вече го е правил и преди. Единственият й изход е да накара да го арестуват за другото убийство. Така ще се отърве от него, без да се излага на опасност.

Хънт отпи от скоча си.

— Теорията не е лоша, но откъде знаем, че е жена?

— Не знаем. Поне не със сигурност. Допускам, че може да са и гей двойка, но схемата ще е същата. Във всички случаи обаче изпращачът трябва да е в ежедневна близост с убиеца, не мислиш ли? Иначе нямаше толкова да се бои да не го хванат, че ти пише.

— Това всъщност е отлично съображение. — Хънт завъртя чашата си върху подложката. — В своето писмо обаче баща ми казва, че някакви хора са му предложили работа и пари за път. Което ме кара да мисля, че е замесен повече от един човек, макар и есемесите да твърдят друго.

— Възможно е, но това всъщност не променя нещата. Пак стигаме до един убиец, живеещ с някой, който знае за станалото. Логиката е същата. Има и друго…

— Слушам те.

— Той е богат. Бил е богат тогава, а сега — още повече.

— Това пък от къде на къде?

— Ами предложил е на баща ти пари за пътуване. Всъщност платил му е да се махне от града, нали?

— Очевидно.

— Значи е разполагал със средства. Ако приемем, че е заможен и до днес, това е още една причина жена му да стои при него, освен че се бои. Ако го напусне или дори ако го ядоса дотолкова, че да се разведе с нея, губи най-малко половината от парите си. Докато ако го тикнат в затвора… сещаш се накъде бия.

— Да, но последното ми се струва по-скоро догадка.

— Всичко е догадка, с изключение на това, че със сигурност е прехвърлил шейсетте и че най-вероятно е мъж.

— Приемам и че може да живее с авторката на съобщенията. Или че поне се виждат редовно.

— Каза „авторката“, значи си съгласен, че е жена — посочи го победоносно с пръст Тамара.

— Да, вярно — кимна Хънт. — Добре, приемам и тази част. — Той допи питието си. — Което означава, че успеем ли да я идентифицираме, значи сме пипнали и него, или поне сме стигнали дяволски близо.

Лицето на Тамара помръкна.

— Но дори да го разпознаем със сигурност, пак няма да има дело, нали? Защото не разполагаме с доказателства. С никакви факти.

Тази внезапна и трезва преценка накара Хънт леко да се прегърби върху табуретката си.

— Те трябва да са в папката горе, не мислиш ли?

— Ако не са там — отвърна тя, — значи изобщо не съществуват.

* * *

Тамара повика такси и си тръгна, като го остави с целомъдрена целувка по бузата. Хънт остана в бара. Имаше твърдото намерение, щом довърши питието си, да се качи горе за още един преглед на полицейските доклади, но когато барманът го попита дали да му налее пак, каза:

— Разбира се, защо не.

Втората чаша отново бе от щедрите дози, които Теодор сипваше „за свои хора“, и докато я изпразни, той си даде сметка, че тази вечер повече няма да е годен за следователска, нито за каквато и да било друга работа.

И изправен пред лицето на този факт, си поръча още едно.

* * *

Въртележката се въртеше прекалено бързо. Хънт държеше фунийка с черешова скрежина и от нея ръцете му замръзваха, но не можеше да я пусне, защото щеше да се разтече по дрехите му, а може би и по съседните кончета. Но тя му пречеше да контролира въртенето и скоростта и вече имаше чувството, че всеки момент ще се прекатури от седлото. И тогава, тъкмо преди да падне, видя, че до него стои майка му. Тя му помогна да се изправи, после взе фунийката от ръцете му и ги постави обратно върху дръжките, за да може да се улови здраво.

Но кончетата продължаваха да набират скорост и майка му започна да изостава някъде назад, докато не се изгуби окончателно от погледа му. Чу сподавен вик, сякаш въртележката я бе изхвърлила, последван от глух тропот, като падане по стълби. А той все се въртеше и въртеше и не можеше да се обърне назад, за да види къде е изчезнала майка му.

Извика с цяло гърло: Мамо! Майко! Но тя не отговори.

Вече обхванат от паника, реши да слезе, за да я потърси, но дрехите му бяха станали някак различни, подобни на одеяла, и той целият бе омотан в тях. Понечи да се освободи, но те сякаш притежаваха собствена сила, с която го удържаха в хватката си. Затова просто се наведе встрани и се търкулна от седлото. Въртенето спря и той отново бе загърнат в одеялата, но вече се намираше върху килима в някакъв вестибюл, а майка му продължаваше да бъде зад него.

Извърна глава и видя ярка светлина да се процежда под вратата в края на тъмното помещение. Измъкна се от одеялата и падна, защото още му се виеше свят от въртележката. Когато се изправи пак на крака, видя червения черешов сок да се стича към него изпод вратата, където майка му бе изпуснала фунийката. Протегна ръка да го докосне и сокът се оказа гъст, лепкав и топъл. Отвори вратата и я видя да лежи на една страна, взирайки се неподвижно в него. Понечи да я повика, но тогава устата й зейна и той…

— Мамо! — изкрещя Хънт, скачайки в леглото си.

Дишайки конвулсивно, потърка лицето си с ръце.

Намираше се в пълна тъмнина. Опипвайки слепешката, светна нощната лампа и взе да се озърта наоколо. Естествено, разпозна дома си, макар да нямаше ясен спомен как се е озовал тук. Кувертюрата, подарък от Джина, бе усукана около него и все още бе напълно облечен, с изключение на обувките. Електронният часовник до леглото показваше 3:12 сутринта. Пое си още няколко пъти дълбоко дъх и стаята най-сетне спря да изглежда чужда и заплашителна.

— Божичко — прошепна.

После затвори очи отново, опитвайки се да върне сцените от съня — как бе влязъл от вестибюла в по-светла стая, с прозорци от лявата страна. Но основното бе майка му на пода, неподвижна, с разтичаща се изпод главата й локва кръв.

Нещо му подсказваше, че точно тази част не е сън. Тя бе спомен.

Хънт размота кувертюрата, отхвърли я настрана и спусна крака на пода. Трябваше да пие вода, в банята имаше и шишенце с аспирин. Понечи да се изправи, но насред движението мисълта се стовари върху него с такава сила, че го събори обратно върху матрака.

Той бе открил тялото на майка си.